MY GENERATION (4) - БАЙ ТОШО

Помня, че в онзи есенен следобед викнах „Ура” , ама тихо, щото не се знае. Всъщност още в мига разбрах, че нямам никаква идея на какво всъщвост се радвах. Тодор Живков беше нещо постоянно. Което никога нямаше да се промени и дори да умреше, на неговото място щеше да се създаде двойник, който да изпълнява функцията на успокояващ тиранстващ добряк, защото добротата е присъща само на тираните, ние само можем да я търсим и то тихо.

Викаха му „Тато”, „Бай Тошо”, сякаш снизходително, но аз мисля – искрено любящо. Освен че имаше негов портрет на всяко обществено място без най-важните – кръчмите и тоалетните, Тодор Живков беше наистина свръхчовек. „Син на своя народ, син на своето време”, както казваше всичкозначещото заглавие на един фотоалбум за него, който всеки ден срещах на ъгъла на градската книжарница. Според мен човек е син на майка си и баща си, ама като си някой пророк може и да нямаш тоя късмет.

Бай Тошо е по произход овчарски, не знам да се е родил в плевня, но ще да е било така. В село Правец. И до ден днешен в БеГе има две магистрали, едната свързва двата най-големи града София и Пловдив, а другата цепи през планината от Бояна край столицата, дето е къщичката на държавния глава, до Правец, откъдето се беше дотътрил.

Той се родил през 1911 мисля и по наше време си беше бая ми ти старец. Но понеже като другите комунистически фараони, на него му се диктуваше „от горе”, както се казва в популярната там и тогава фраза, той никога нямаше да умре и ние си живеехме спокойно. Явно Бай Тошо е имал някакъв акъл в селската си главица, но като отраснал малко се замъкнал в София, където е погребан. Бил някакъв там преди преврата от четиресет и четвърта, май печатарски работник. И следвал левосектанския курс. За комунистическата идея не си струва въобще да се напира тука, то си е ясно за какво е тя – да стори от всички буболечки. Каква по добра алтернатива за един бивш и бъдещ овчар?! Тодор бил ухо и на полицията, и партизанин и градски активист и каквото се сетите. Слушал съм негови спомени за престрелки и други дивотии, които никога не са се случвали наистина. Истинското качество на този герой всъщност е удивителната способност да мимикрира, да клони пред московците и техните български мекерета и да унищожава безжалостно всички свои конкуренти надолу. Това е силно застъпена поведенческа традиция на индивида в България и е от турското време, а може би и по-отдавна. В това отношение кому подобава да бъде по-голям класик на интересчийството от самия държавен глава на тази щураща се из тъмна злоба нация от средата на двайстия век.

Много пъти съм се питал откъде се е пръкнала тая ненавист към ближния, че и към далечния. Ми сигурно от нищото. След като се махнали турците някои се замогнали, други си останали по селата да си живеят така както и през четирнайстия век. Много е горестно да гледаш как мижитурките като тебе се издигат а ти продължаваш да тънеш в прахоляк от векове сякаш и нищо не помръдва. Това в България се е случило на няколко пъти през последния век. И като се добави в тоя дяволски бълвоч и яростния индивидуализъм на всеки егоистично спасяващ се можем да извадим химическата формула на страха. Не казвам, че не се е случило другаде, навсякъде има многообразие, и йерархия, но всичко е ставало с някаква независимост и закономерност. Има и друго. Тук няма идея, единствен коректив за всички междучовешки и вселенски отношения е собствеността.

През комунизма страната представляваше едно васално княжество, което по нищо не се различавало от едно татарско такова от края на тринадесети век. Татарският хан пак си живееше там, в Русия, той беше наш трансцендентален бог, който разхвърляше светлена за живеенето на всяко дете. В България имаше две основни класи – партийци и безпартийни, но това е не е достатъчно ясно. В действителност повечето партийни членове, както и безпартийните нямаха никакви права, те не можеха нито да определят кой да ги командва, нито да имат нещо свое повече от това за преживяване, нито дори да живеят където пожелаят, не можеха и да напуснат страната. И дори като умираха, българите получаваха паметник с петолъчка, за да е ясно, че никой не се измъква дори през гроба. Имаше и каста от пазачи, нещо като при Платон или в Индия, тяхната функция беше да следят и унищожават всеки, не само дето прави нещо некактотрябващо, но и инакомислещо.Обикновено съвсем прости хора те, милиционерите служеха за подигравка, само да не попаднеш при тях. И най горе – най-главните феодали, партийните другари. Те имаха всичко, пари, жени и най важното – власт над всеки човек, можеха да унищожат когото пожелаят с доброжелателно въздъхване даже. После се оказа, че и тази почти безгранична възможност за контрол им е била недостатъчна и си спретнаха тоя фарс с десети ноември за да имат вече всичко. Халал да им е! Начело на тях се пулеше Тодор Живков.

През петдесетте покрай сталинските карамболи станал верния човек и ето го – начело на държавата. Той правеше нещата както трябва – нощем. Всичко се случваше в тъмното, а ние получавахме готовите изречения с нищонезначещи малоумни хвалби. През време на управлението на Тодор Живков са се случили няколко по-важни неща. Построили са се стотици заводи, които не могат да произвеждат нищо, което да се продаде освен бомби за африканците и хероин за загниващите капиталисти. Страната фалира напълно. Комунистическото правителство продава всички активи запазени от преди Втората световна война, включително и златния резерв, който не е докоснат от българските царе дори след двете национални катастрофи преживени от страната през 1913 и 1918 година. Като се гледа сегашната разруха на страната трябва да се има предвид също, че България не е воювала на собствена територия след 1885 година, няма дългове, включително репарационни, и е взела участие едва към края на Втората световна, която напълно опустошава Европа. Няма и сериозни епидемии или природни катаклизми. Нещо повече, през всичките години до началото на осемдесетте страната е подпомагана щедро от СССР с всички възможни позиции и количества от Менделеевата таблица. Когато руснаците отказват да плащат вересиите на българските комунисти, те започват да теглят различни кредити от частни европейски и американски силно капиталистически банки. Дългът е огромен и вероятно няма да бъде изплатен и от следващите поколения. Само можем да гадаем и колко пари са откраднати от непрекъснатия реекспорт на съветска помощ, търговията с наркотици и оръжие, покровителствани от партийните фирми „Глобус” и „Кинтекс”. Защо сме тогава най-бедната страна в Европа? Всеки да си отговаря сам.

Други важни събития са опитите на Бай Тошо да присъедини България към Съветската империя на доброто. Само международния отзвук и някои притеснения на руснаците са осуетили тези опити. Именно българския държавнопартиен вожд предлага нахлуването на „братски” войски в Чехословакия, която поне с достойнство де опитва да се измъкне от обръча на робството. Това си е направо война, но днес никой не си я спомня все така услужливо и избирателно. От всички съветски колонии България единствена не направи нищо, за да е свободна, несвободата просто ни устройваше. Има и други работи, културната революция, атентатът срещу папата, споменатия „Възродителен процес”, Чернобил... Когато цялото стадо беше изкарано на улиците под радиоактивен дъжд. Изобщо списъкът с престъпления е безкраен, но това за което ще се пише тук е за нашето поколение, което стана никому ненужно.

Спомням си в тоя петъчен ноемврийски следобед как гледаше уплашено. Всемогъщият Тодор Живков. Дали ще го разстрелят нейде нощем както ставаше с българските затворници? Страхуваше се от това, че и ние сме като него. Но после нещата се оправиха. След няколко ареста го пуснаха да пише мемоари. В тях естествено не пише нищо.

В последните си години Тодор Живков беше на почит. При него се изсипваха политици, актьори, журналисти и всякакви обществени личности да целуват ръка и да потънат в меката багина на шопскя му изказ. Нали те са му целували други неща някога, че да са това, което са!? Пък другите сме мели улиците и площадите, вели сме байраци понеже щеше да дойде да ни види височайшо...

Смехът му. Още кънти в главата ми. Онзи безцеремонен смях преди да умре, с който казваше „Прецаках ли ви аз, тъпи копелета!?!”

В края на 1989 всички знаци на Тодор Живков се изпариха и пак по шушумигарски беше модерно всички грехове да се закачат на Бай Тошо, който само е бил виновен за всичко сякаш сам е бил комунизма. Защото след страха идва срамът, а тои води до друг страх и така докато има къде да ни затворят.

Аз си запазих сувенир от него след аутодафетата. Две книги, в които този полуграмотен селянин пише за образованието.

Блогът на Петър Иванчев - http://ivancheff.blogspot.com/