Роден съм някъде, където не трябваше...

  Роден съм някъде, където не трябваше, поисках да замина оттам, поисках статут на имигрант и пропадах от една самоличност на друга: имигрант, просяк, незаконно пребиваващ, без документи, без права, без работа, а единствената дума, която ме определя в момента, е нелегален. Паразит би било твърде щадящо. Използвач също. Измамник още повече. Не, нелегален. Само нелегален. Добре дошъл никъде. Навсякъде чужденец. В някои дни имам усещането, че ставам чужденец дори спрямо човешкия род...¹

 Едва ли има съвременен българин, който да не разбира тези горчиви думи, дори ако лично не е изпитал „прелестите” на емигрантския живот. Защото ако не той, то близките му са минали по този път, a почти всеки от нас знае какво може да накара човек да напусне дома си, близките си, страната си и да измине хиляди километри, за да започне живота си отначало – сред непознати хора, които говорят неразбираем език, в неизвестна му дотогава среда с различна, често непонятна култура?

 Но ако за едни пътят на емиграцията е труден и на моменти – мъчителен, за други той е въпрос на живот и смърт – в буквалния смисъл на думата.

 
„Роден съм някъде, където не трябваше, поисках да замина оттам”, така започва разказът на Саад – героят на романа „Одисей from Багдад” на френския писател Ерик Еманюел Шмит. Героят – един съвременен Одисей, който предприема опасно пътуване не за да се върне вкъщи, а за да намери своя дом, уточнява, че името му – зависи през кой език ще го разтълкуваш, може да означава Надежда или Тъга.

Така – между отчаяната надежда и бездънната тъга, която като калейдоскоп събира в себе си всички нюанси на човешките чувства, започва и преминава това пътуване, което не е просто опасна авантюра, а пътуване на живот и смърт.

 Но Саад е литературен герой, а как стои въпросът с неговия прототип – с реалния Одисей от София, Варна, Стара Загора или Кърджали? С реалния Одисей от Багдад, Кабул, Грозни, Москва или Тунис?

 *

Вие сте на 16-17 години. Родителите ви напускат двустайния апартамент, в който сте живели, откакто се помните и се преместват. Не в друго жилище, а в друга страна. В тази страна не говорят вашия роден език и дори не и този чужд език, който сте учили и знаете сравнително добре. Трябва да ходите на училище, да научите бързо и добре този нов език, на който ви говорят и на който ви преподават, а наоколо не винаги са приятелски настроени и често дори не знаят къде на картата се намира вашата страна. А това, което знаят за вашата страна, далеч не е ласкаво и неведнъж ви се случва да чувате подигравателни или презрителни забележки. Само вие и родителите ви знаят през какви трудности и унижения е трябвало да минете, през какви бюрократични лабиринти да се промушите. Същевременно трябва да учите, а родителите ви да си намерят работа, което не винаги е лесно дори за местните жители на страната, които не трябва тепърва да учат език, да приравняват дипломите си, да уреждат пребиваването си, да получат разрешително за работа. За капак не може да разчитате на подкрепата на роднини, познати и приятели, просто защото нямате такива в чуждата страна. Трябва да работите, за да печелите пари за храна, за наем на жилището, за сметките на ток, вода, отопление, телефон и да си плащате образованието, а също и данъците. За дребни удоволствия, почивки и малки пътешествия пари няма, а неизвестността за утрешния ден виси като дамоклев меч над главата ви и ви кара нощем да се въртите леглото си. Минават десетина години. Родителите ви имат постоянна работа и собствено жилище, вие сте завършили образованието си и сте започнали да печелите самостоятелно, живеете отделно от тях – и то не просто в друго жилище, а в друга страна – различна от тази, в която живеят родителите ви, различна и от страната на своето детство. Живеете, работите и пътувате между тези три страни, но и още много други. След още десет години сте известен автор, четен и в трите страни, в които сте живели, но и в още много други. Пишете за различни периодични издания, плащат ви добре, издателствата публикуват новите ви книги.

 Друга история. Вие сте на 6-7 годинки. Заедно с родителите си и сестра си напускате вашата страна и заживявате в страна, известна в миналото с гостоприемството си към вашия народ.  Родителите ви живеят и работят в тази страна, вие ходите на училище. Научавате езика на новата ви родина, говорите, пишете и четете добре, имате приятели, съученици. Родителите ви искат статут на постоянно пребиващи в страната, в която живеят и работят вече десетина години. За да им дадат разрешение за пребиваване, властите на страната, в която работят и живеят от години, им искат валидни национални паспорти от страната, от която са дошли. Обаче, държавата, която сте напуснали, вече не съществува – разпаднала се е на няколко отделни държави. Паспортите, с които всички сте пристигнали вече не важат, а страната, от която идвате, все още не издава документи за самоличност. Без тях обаче не може да получите и разрешение за пребиваване. Параграф 22.

Започват да удължават старите ви паспорти на несъществуващата вече държава. Минават две-три години и накрая цялото ви семейство получава нови национални паспорти, въз основа на които местните власти най-сетне издават разрешение за пребиваване. С изключение на вас. Причината? Старата ви родина, която сте напуснали като 6-годишно момченце не желае да ви издаде документ за самоличност въз основа на досегашния ви паспорт, докато ... не отслужите „войнишкия си дълг”. Вие сте едва на 14 години, но за да се сдобиете с желания документ трябва първо да отидете да служите в казармите на една страна, в която не живеете, в която нямате близки, която смътно помните и чийто език сте позабравили. За капак властите в страната, в която живеете от шестгодишно дете ви казват, че не могат да ви издадат разрешение за пребиваване, каквото са издали на сестра ви и на родителите ви. Започва дълго ходене по мъките. Междувременно навършвате 16 години и вече не сте малолетен. Искате да продължите образованието си, но не може. Нямате документ за самоличност. Ставате нелегален в страната, в която живеете десет години и в която цялото ви семейство живее и работи. Родителите ви и сестра ви могат да останат, но не и вие. Започват да пристигат заповеди за принудителното ви отвеждане до границата и заплахата от екстрадиране надвисва над главата ви.

 Двете емигрантски истории са автентични.

 Едната е историята на младата българка Капка Касабова, заминала с родителите си за Нова Зеландия и поела нелекия път на емигрантството, която днес живее и работи във Великобритания и е автор, който е ценен и от читателите си, и от издателите си.

  Другата история е историята на младия арменец Давид, емигрирал с родителите си в България, където днес, 18 години по-късно се оказва че няма право да завърши образованието си, няма право да работи, нито да пътува, няма право дори да се ожени за любимото си момиче и да стане „законен” баща на детето си, защото няма документ за самоличност. 

Колкото и да е странно, разликата  между двете истории не е в сляпата игра на случайността, в късмета или в безкъсметието.

Разликата е разлика между демократична държава, в която животът не винаги е лек, но в която правата на човека са гарантирани и посттоталитарна държава, в която буквата на закона все още носи духа на едно старо време с основен лозунг „какво тук значи някаква си личност”, а властите не могат да се отърсят от репресивното си начало.

*

Историята на Давид е уви, история на няколко десетки чужденци в България – всъщност, има къде по-абсурдни истории като тази на философа Мамаду Диуф , като одисеята на Уинфред Капинга  или на Ола , който е дете на нигерийски студенти, завършили в България, но няма право да учи у нас, а щом навършва 18 години го хвърлят в затвора в Бусманци, известен – и не без основание(!) като българския Гуантанамо. Или като историята на Аймал² ...

Нека да ви я разкажа накратко.

Бащата на Аймал – университетски преподавател в Афганистан, е арестуван заради политическите си убеждения и най-вече, защото не приема фундаментализма и режима на талибаните. Когато го освобождават, той взема съпругата си и напуска Афганистан, канейки и сина си Аймал да се присъедини към тях. Младият мъж отказва. Аймал е 19-годишен, когато муджахидините го арестуват с обвинението, че следва в Кабулския Университет вместо да воюва. Шест години по-късно пак е арестуван – този път от талибаните и отново е жестоко изтезаван. Когато след 4-5 месеца го освобождават, той напуска Афганистан заедно със сестра си, съпруга й и двете им невръстни деца. Пътуването им е на живот и смърт, още повече че сестра му е бременна. Нямат възможност да се видят с родителите си, които живеят в лагер за бежанци в Пакистан. След тежки премеждия се добират до България – годината е 2001. Сестра му настоява да продължат до Германия, но Аймал отказва – ето, казва й, той, ако искаш свобода и спокойствие, това е свободна и цивилизована страна. Защо да продължават да бягат? И наистина, първоначално, Аймал получава хуманитарен статут за една година. Една година по-късно обаче българските власти отказват да продължат срока му на пребиване, твърдейки че Афганистан е вече свободна и демократична страна. Междувременно, човекът който е изтезавал Аймал и е заграбил земите и имуществото на семейството му, е на власт в „демократичната” страна Афганистан. За Аймал връщането е немислимо. Започва ходенето по мъките в България. Всъщност, още отначало Аймал би трябвало да получи статут на бежанец – има всички законни основания за това. Но статутът на бежанец дава повече права, а Агенцията за бежанците в България прилага законите приблизително – тоест, както й е изгодно. 

От документите, които прочитам по случая на Аймал и в които сухо се изброяват мъченията, които са му прилагани в Афганистан, ме побиват тръпки. По ръцете му още има белези, носът му е чупен и тъй като не е могъл да диша, налага се по-късно да бъде опериран. Но когато го интервюирам, Аймал е сдържан и не се оплаква, дори не споделя подробности за това, което е преживял в затвора. Някакси е успял да отдели преживяното там от себе си. Не успява обаче да скрие мъката си по семейството си, от което е разделен. Скоро след неговото пристигане в България, баща му умира като бежанец някъде в далечен Пакистан. Не успяват да се видят. Сестра му живее със семейството си в Германия, с вече уреден статут, децата й ходят на училище, мъжът й и тя самата имат работа. Още му е сърдита, че е отказал да продължат заедно. Най-много Аймал тъгува по майка си. Признава, че понякога я сънува. Когато говори за майка си, която не е виждал повече от 10 години, лицето му изразява болка.

Вече десет години българските власти отказват да дадат статут на Аймал и той няма документ за самоличност, няма право да учи и да работи, няма право дори на медицинско обслужване.

*

  За потрес на нормалния човек, може да се разкажат още много подобни случаи на грубо погазване на законите и международните конвенции, които България е подписала.

Резултатът –  съсипан човешки живот и все по-увеличаваща се група от изхвърлени от  обществото хора у нас – с всички последствия за самото общество и за неговата сигурност. Представете си само за миг какъв избор имат хора, които България  - от една страна няма право да депортира, а от друга страна, властите у нас (нерядко представяни от корумпирани и некомпетентни чиновници, които продължават да решават човешките съдби по инерция от едно уж отминало време) им отказват правото на труд, правото на образование, правото на жилище и не се питат какво искат да постигнат с  това – може би да създадат огромна група от просяци, бездомници или престъпници?

 Каква е практиката в другите страни и защо у нас се случват такива абсурди, питам адвокат Валерия Иларева. Предлагам ви интервюто с нея, взето през октомври 2010. Утре ще публикувам кореспонденцията ми от ноември месец с народните представители от Парламентарната група за вътрешен ред и безопасност, които отново – въпреки всички усилия на правозащитните организации у нас – си я подкараха, както си знаят – тоест през просото. Защо отново бе приет нефелен закон за чужденците в България и какви са последствията от нехайното отношение на българските пишман законодатели, очаквайте моя коментар.

 _

¹ Из „Одисей from Багдад”, Ерик Еманюел Шмит, изд. Леге Артис, 2010

²  Името е променено поради съображения за сигурност.

 ДА ЦЕНИШ СВОБОДАТА И БЕЗОПАСНОСТТА

 интервю на Даниела Горчева с адвокат Валерия Иларева, Правна клиника за бежанци и имигранти, октомври 2010

 Право на живот

 Когато говорим за хора, които напускат родните си места поради преследване и насилие, - казва адвокат Валерия Иларева -  възможността да получат достъп до територията на евентуална държава - убежище е жизненоважно в буквалния смисъл на думата.

Декларираните права на бежанците остават куп безсмислени хартии, ако търсещият убежище не може да достигне до територията на държавата-домакин или веднъж добрал се до нея, преодолявайки всички препятствия, бъде експулсиран и върнат отново в страната си, добавя тя. 

 Валерия Иларева е родена през 1980г. и е завършила е «Международни отношения» и «Право» в СУ «Свети Климент Охридски». По време на десетгодишната си работа в Правната клиника за бежанци и имигранти е специализирала в областта на бежанското и имиграционното право. Понастоящем адв. Иларева е в процес на защита на докторската си дисертация в Испания на тема ”Нелегалните” имигранти и достъпът им към основни човешки права като докторант по Международно право в СУ «Свети Климент Охридски» и «Международни миграции и социална интеграция» в Мадридски университет Комплутенсе. Член е на Консултативния съвет по международно право към Министъра на външните работи на Република България и е представител на България в Академичната мрежа «Одисеус» по европейско имиграционно и бежанско право.

Валерия е крехко създание със слънчева усмивка. Нейната младост обаче не трябва да ви заблуждава – рядкост и удоволствие е да срещнеш в България толкова професионализъм, компетентност и работоспособност, събрани в едно. А това дава надежда за бъдещето на България. Когато отчаяните от безправието у нас имигранти й благодарят и й казват, че е променила живота им към добро, тя отговаря с милата си усмивка, че те са я променили към добро. Защото покрай тях се е научила да цени свободата, спокойствието и безопасността, подслона и храната, семейството и приятелите.     

Кой и как може да потърси убежище в България и какви видове закрила може да предостави една държава на бежанците?

„Законът за убежището и бежанците” предвижда четири вида международна закрила, която България предоставя на лица, които не могат да се върнат в страната си на произход.

На първо място, това е бежанският статут, който се признава на чужденци, които са индивидуално преследвани заради техни политически убеждения, религия, националност, раса или принадлежност към определена социална група.

Вторият вид закрила е хуманитарният статут, който се предоставя на лица, които не попадат в обхвата на индивидуалното преследване по изброените по-горе пет групи причини, но въпреки това не могат да се върнат в страната си на произход. В правото на Европейския съюз този втори вид статут се нарича субсидиарна закрила.

В България обикновено се предоставя най-много хуманитарен статут, дори да има индивидуално преследване спрямо лицето, а това означава по-тесен кръг от права, които статутът включва. Хората не смеят да се оплакват и се примиряват, защото са благодарни, че поне не са получили най-често срещаното решение – отказ.

На трето място, България може да предоставя временна закрила в случай на масови потоци от бежанци към страната. Такъв вид закрила до този момент не е предоставян.

 Да, ако говорим за последните десетилетия – от съветската окупация през 1944 година досега. Но трябва да припомним може би, че преди загубата на демократичните ни устои през 1944, България дава подслон на  хиляди арменци, а по-късно приютява хиляди руснаци, бегълци от болшевишкия преврат през 1917.

 Да, исторически погледнато това е така – в началото на миналия век България е предоставяла – и то неведнъж, закрила на потоци бежанци. Аз имах предвид последните двадесетина години.

 Да, трябва да призная че бях изключително разочарована, когато българското правителство отказа да помогне на изнемогващата от наплива на бежанците от Косово Македония и да приеме временно поне няколко хиляди от тези прокудени от родните им домове хора. Да не дава Господ на нас да ни се наложи да тропаме на вратата на подобни немилостиви съседи. Но да се върнем към днешния ден. Кои са институциите, които имат право да предоставят различните видове закрила ?

 Първите два вида закрила се предоставят от Председателя на Държавната агенция за бежанците. Временна закрила при масов поток бежанци се дава от Министерски съвет, след решение на ниво Европейски съюз. Има и един четвърти вид закрила – убежище. То се предоставя от Президента на Република България и е една допълнителна възможност, предвидена в Българската Конституция, която обаче до този момент не е използвана от Президента.

 Тоест, на теория българският закон предоставя доста възможности за закрила на чужди граждани. А на практика?

 На практика достъпът на чуждите граждани до този закон е твърде труден, защото в него липсва разпоредба, която да урежда въпроса за регистрацията на молбите на търсещите закрила. Докато една молба за закрила не бъде регистрирана, чужденецът де юре не се разглежда като търсещ закрила. Ако е влязъл в страната без виза (какъвто е случаят на повечето търсещи закрила, тъй като не съществуват визи за търсене на убежище), лицето може да бъде задържано и депортирано като нелегален имигрант, преди изобщо да бъде регистрирано като търсещ закрила. Законът за убежището и бежанците предвижда правото на търсещия закрила да остане на територията на страната, докато се разглежда молбата му, но в закона от 2007г. бе заличено изричното задължение и срок за регистрацията на тези молби.

 Ще се върнем отново на този въпрос. Досега говорехме за бежанците. А какъв е редът и през кои институции трябва да минат искащите временно и/ или постоянно пребиване чужденци - например, за да сключат брак у нас, да работят в страната ни и така нататък?

 Компетентните органи са дирекция „Миграция” към Министерството на вътрешните работи или секторите „Миграция” към Областните дирекции на полицията. Процедурите за отделните видове основания за искане на разрешение за пребиваване имат специфики, но всички те имат едно общо предварително условие – чужденецът да разполага с виза. Визата е разрешение за влизане в България и за нея се кандидатства в българското консулство в страната на произход на чужденеца. Отказът на виза, обаче, не се мотивира от България и не може да се обжалва.

Заради членството на страната ни в Европейския съюз, през 2010 година бе въведено задължение за държавните органи да предоставят мотиви при отказ на виза и право на чужденеца да обжалва, но само ако е член на семейството на гражданин на Европейския съюз. В тази връзка се опитваме да спомогнем за създаването на съдебна практика, която да тълкува нововъведението като отнасящо се и за членовете на семейства на български граждани. Предстои да видим какво ще е тълкуванието на съда, но при всички положения останалите чужденци не разполагат със средство за защита и не могат да направят нищо, ако им откажат виза.

 Това не е ли дискриминация? В крайна сметка Конституцията на България забранява дискриминацията, както и международните конвенции, които България е подписала. Всъщност, откога в България съществува закон за чужденците?

 Доколкото ми е известно, първият закон е от 1948 година – „Закон за паспортите и милиционерската контрола над чужденците”. Заглавието му е показателно за политиката, която отразява.

През 1972 година е приет „Закон за пребиваване на чужденците в Република България”, предоставящ широки възможности за свободна преценка на изпълнителната власт на кого да разрешава влизане и пребиваване в България и на кого да отнема това разрешение. Използваните формулировки в закона са „може”, а не „трябва” – тоест, дори чужденецът да е изпълнил всички законови условия, държавният орган не е длъжен да му даде разрешение. Разпоредбите предвиждат права не на чужденците, а на властимащите, които могат да разрешат, могат и да откажат – те си преценяват.

Сега действащият „Закон за чужденците в Република България”, приет през 1998 година, буквално копира тези текстове. Липсата на правна сигурност и ясно регламентирани права на чужденците са пренесени в сега действащия у нас закон.

 Кои са най-честите причини в България да има нелегални чужденци или хора без документи за самоличност?

 Наличието на „нелегални” имигранти в нашата държава, където притокът на чужденци в сравнение с другите държави от Европейския съюз е твърде нисък, е индикатор за дефекти в системата. Всяка една държава счита за свой национален интерес да не създава социално изключени хора в обществото, които нямат достъп до основни човешки права като право на труд и образование.

За съжаление в България липсва правна сигурност дори за чужденците, които формално отговарят на критериите за получаване на разрешение за пребиваване. Например, могат да им откажат виза, а законът изисква наличие на виза в националния паспорт, за да може лицето да получи разрешение за пребиваване. На следващо място, в българския закон липсва т.нар. „регуларизационен механизъм”, по силата на който дългосрочно дефакто пребиваващи в страната чужденци, които не могат да бъдат върнати в държавите им на произход, да получат възможност за включване в живота на обществото посредством предоставяне на документ за самоличност. У нас хората, освобождавани от т.нар. «дом» за задържане в Бусманци след изтичане на максималния 18-месечен срок и невъзможност за депортиране, просто биват отново пускани в страната, без да им се предоставят никакви документи и никаква социална помощ. Това безхаберие на държавата само по себе си застрашава обществения ред и националната сигурност.

 С други думи в България има хора, които не могат да бъдат депортирани, тоест по закон те би трябвало да имат право най-малкото на хуманитарен статут, но са оставени в позицията на нелегални. Как е възможно това? Още повече, че между чужденците без документи често и има хора, които живеят от десетки години у нас, влезли са легално, учили са тук, някои са създали семейства, имат деца, завършили са висшето си образование, работили са и изведнъж се оказват хора без всякакви документи?

 В сега действащия български закон има правен вакуум. Липсва предвидена законова възможност за уреждане на техния статут. След като веднъж - поради промени в конюнктурата или поради чисто технически причини - те са се докоснали до нелегалност, няма регуларизационен механизъм, който да се справя с този дефект. Това е дефект в системата, а не в хората. Ако тези хора се обърнат към Европейския съд в Страсбург, Съдът ще осъди България за нарушение на основни човешки права и отново българските данъкоплатци ще трябва да плащат за незаинтересоваността на държавата.

 Какво означава „докосване до нелегалност”?

 Това е образно описание на риска един легално пребиваващ чужденец в България да изпадне в „нелегалност” поради някаква бюрократична причина. След това той попада в омагьосания кръг на законов вакуум, от който липсва изход обратно към „легалността”. Пример от практиката: съпруг на българска гражданка не успява да заплати навреме таксата за получаване на разрешение за постоянно пребиваване в България, тъй като точно в този период жената се разболява и всичките пари на семейството са дадени за заплащане на хирургичната й операция. Поради това, че не плаща таксата в срок (впоследствие той я плаща, но късно), спрямо него - съпруга-чужденец е издадена заповед за извеждането му от страната като нелегален имигрант. Тази заповед е придружена от забрана да влиза в България за пет години. За да може човекът отново да се върне към „легалността” и да получи разрешение за пребиваване му е нужна съответната виза за дългосрочно пребиваване (виза Д). За да кандидатства за тази виза, той трябва да излезе от България и да отиде да си подаде документите в българското консулство в своята страна на произход. Визата обаче не може да му се издаде, защото той има забрана да влиза в страната. Забраната е защото е останал без разрешително за пребиваване. А той не може да се сдобие с разрешителното, докато не получи виза Д.

 Това звучи като по Кафка. Много ли са подобни случаи?

 За съжаление в такъв правен вакуум живеят много хора в България и броят им се увеличава.

 А какъв избор има човек, когото от една страна нямаме право да депортираме, а от друга Агенцията за бежанците не му дава статут и с години го оставя да живее без документи? Изобщо как живее човек, поставен в условията на нелегалност и който няма право на труд, на образование, на елементарни граждански права? Той все пак трябва да се храни, да живее някъде, да се лекува, ако се наложи....?

 Честно казано, и аз не знам как успяват да преживяват. Всеки ден е борба. Много от тях са задължени ежедневно сутрин да отиват да се подписват в местното полицейско управление, без това да им носи никакви съответни права. Един мой клиент описва ситуацията като казва „Ако в магазина искаха документ, за да купя хляб, и това нямаше да мога да направя”. В момента се опитваме да помогнем на чужденец, който от 20 години живее в България, завършил е висше образование в страната, но няма документи – той страда от епилепсия и е лишен от достъп до здравно осигуряване и основни медицински изследвания, дори за определяне дозировката на приеманите медикаменти.

Изключително тревожно е положението на децата на родители без документи, които се раждат у нас като „нелегални” имигранти. Все по-трудно става дори записването им в училище и получаването на документ за съответна степен на образование. Много от тях ходят на училище само като „слушатели” или трябва да заплащат непосилни такси, за да бъдат записани. Ако законът не се промени, перспективата пред тези деца е като навършат 18-годишна възраст да бъдат задържани в Бусманци. Свидетели сме на такива случаи.

 Но това е грубо нарушение на Конвенцията за правата на детето. Според Вас как  може да се излезе от този порочен бюрократичен кръг?

 Със законодателни изменения. От ноември 2009 г. в България официално открихме подписка за урегулиране на дългосрочно пребиваващите имигранти, които от една страна не могат да бъдат върнати в страната им на произход, а от друга страна липсва процедура за уреждане на техния статут. На 7 септември 2010 г. седемнадесет неправителствени организации внесохме в Народното събрание предложение за изменение и допълнение на Закона за чужденците. Конкретните ни предложения се отнасят до допълване законопроект на МВР, внесен на 14 юли 2010г. от Министерски съвет, така че той да включи решаването на тези важни проблеми.

 Какви препоръки за промяна на законопроекта за чужденците отправихте към законодателя?

 Концентрирахме усилията ни върху решаване на три групи, нетърпящи отлагане въпроси в България:

На първо място, регулиране статута на определена категория чужденци, останали без документи в България.

На второ място, привеждане на българското законодателство в съответствие с Правото на Европейския съюз по отношение на имиграционното задържане.

На трето място, привеждане на българското законодателство в съответствие с европейското право и практиката на Европейския съд по правата на човека по отношение на експулсирането на чужденци.

 Какви са мотивите ви?

 В България като че ли свикнахме на механично копиране на текстовете на европейските директиви в националния закон. С нашите предложения гражданското общество в България настоява за приемане на разрешения на конкретни проблеми, които съществуват в нашата страна. 

Относно експулсирането на чужденци по причини на заплаха за националната сигурност, в последните години България стана печално известна с многобройните осъдителни дела срещу нея пред Европейския съд в Страсбург. Понастоящем липсва правна сигурност относно притежаваното право на пребиваване на чужденците, тъй като във всеки един момент някой държавен служител може да реши, че има данни да заплашвате националната сигурност и да ви изгони, без ефективно право на защита и съдебен контрол. Проблемът се състои в това, че формално съществува право на едноинстанционно обжалване, но съдът не извършва проверка на доказателствата, на които се базира заключението за сериозна заплаха за националната сигурност, а само проверява дали се твърдят такива данни.

  Но по тази логика ако, например, някой от служителите на ДАНС, за които последното, което може да кажем е, че са с безупречна репутация, си науми, той може да обяви всеки един от нас за заплаха за националната сигурност. Как така в закона не е предвидено гражданите да имат право да видят какви са мотивите и съответно доказателствата, че някой представлява заплаха за националната сигурност?

 Да, особено ако сте чужденец или бежанец. Законът за чужденците дори изрично (в член 46, алинея 3) заявява, че в тези заповеди – било за отнемане правото на пребиваване, било за забрана за влизане в страната или експулсиране по причини „национална сигурност” не се посочват фактическите основания за налагането им. Човекът уж има право да подаде жалба, но това е само формално, тъй като съдът не се запознава с доказателствата.

   И същевременно тези бдителни нашенски служби за сигурност, наследили и кадрите и манталитета на Държавна сигурност, кой знае защо не виждат заплаха за националната сигурност в международно издирвани за тежки престъпления чужденци, които се разхождат необезпокоявано из България с по едно тесте паспорти. А в затвора в Бусманци задържат с месеци хора, които най-много да са извършили административни нарушения, но не и престъпления.

  Имиграционното задържане в България, наричано заблуждаващо „настаняване” в „дом” от нашия закон, всъщност в много отношения просто грубо нарушава основни норми от Директива 2008/115/ЕО на Европейския съюз, която урежда този въпрос. Примери в това отношение са „правото на жалба” само в тридневен срок от фактическото задържане и липсата на справедлив съдебен процес при служебното продължаване на задържането на всеки шест месеца.

За нуждата от регуларизация вече стана дума по-горе.

 Какво имате предвид под регуларизация на статута на нелегалните емигранти? Практикува ли се в другите европейски страни, при какви условия и защо?

 Става дума за уреждане на административно-правния статут на чужденеца и предоставяне на документ – разрешително за пребиваване.

Повечето Европейски държави, между които и млади държави-членки на ЕС, имат една или друга форма на процедура за регуларизация на попаднали в правен вакуум чужденци.

 Това в полза ли е на обществото?

 Ползите за обществото от въвеждането на регуларизационен механизъм включват намаляване на сивата икономика и увеличаване постъпленията в държавния бюджет.

По този начин се създава възможност за социално включване и намаляване размера на една група от хора, изключени от обществото, защото са без документи, без достъп до работа и образование. Това води до намаляване опасността от въвличане на имигрантите в криминални дейности, което заплашва националната сигурност и обществен ред. Не трябва да се забравят и други ползи за обществото като посрещане на нуждите на местния трудов пазар – обикновено имигрантите извършват дейностите, които са непривлекателни за местните работници. На фона на застаряващото население тази тенденция ще се засилва. И не на последно място, разбира се, зачитане  правата на личността и семейството и защита на имигрантите от експлоатация и злоупотреба с техните основни човешки права. Съответно, това води до избягване на осъдителни дела срещу България в Страсбург.

 Има ли чуваемост от страна на  народните представители, работят ли те, както е прието в ЕС, с неправителствени организации и с всички заинтересовани страни, когато се подготвя нов закон или си я карат по старому?

 Надяваме се на такава чуваемост от страна на народните представители, тъй като в случая предложенията ни изразяват гласа на обединеното гражданско общество в България. Считаме, че законопроектът следва да бъде приет в условия на прозрачност, при участие на експерти на гражданското общество и обществен дебат. На този етап разполагаме с обещанието да бъдем допуснати да присъстваме на обсъжданията в Парламентарната комисия по вътрешна сигурност и обществен ред. До всеки един от депутатите-членове на тази водеща по законопроекта комисия сме изпратили нашите предложения и мотиви.**

 Забелязва ли се напредък в българския съд, има ли вече в съдебните решения  позоваване на европейската практика?

 Да, забелязва се напредък в българския съд и като че ли именно там се виждат първите лъчи на надеждата за възможната промяна. Показателен пример в това отношение е Решението на Върховния административен съд от 27 май 2010г., в което Съдът изрично се произнесе, че националната законова уредба относно имиграционното задържане противоречи на съответната директива на Европейския съюз. Също така през 2010г. съдии от град Монтана, притежаващи безспорен професионализъм, морал и кураж отмениха заповедта за депортиране на живеещия от 18 години в България Давид и постановиха освобождаването от Бусманци на бременното арменско момиче Аревик, която бе задържано в продължение на месеци. Административните съдии все по-често вземат предвид европейското и международното право, което България е длъжна добросъвестно да спазва и това дава надежда.

 ** Очаквайте подробности как членовете от Парламентарната комисия по вътрешна сигурност и обществен ред отговориха на тези очаквания. До утре.

 Повече от същия автор - http://dilmana.web-log.nl/mijn_weblog/