Президентът като сюрреалист

Според съобщения на информационните агенции Словакия официално е обявила, че се отказва от повторното отваряне на спрения в края на 2008 г. втори реактор в АЕЦ "Бохунице". Решението било обявено от външния министър Ян Кубиш в съобщение до австрийския му колега Михаел Шпинделегер – което вероятно цели да тушира острата реакция от австрийска страна спрямо подобна перспектива. Кубиш е  заявил, че поставянето в бъдеще на въпроса за отварянето на АЕЦ "Бохунице" е малко вероятно, след като Братислава успя да компенсира спрените руски доставки чрез алтернативно трасе на газ от Германия и Чехия.

Следователно и в борбата ни за ядреното възраждане на спрени реактори си останахме сами, уникални и неповторими в цяла Европа. Словакия беше опипала почвата със сроден на нашия аргумент: газовата криза. Разбра обаче навреме, че за подобни волунтаристични намерения бият през пръстите, и се отказа. Ние не. И едва ли защото за разлика от нея нямаме никакви алтернативни трасета.

Вероятно всички помнят как президентът Първанов “договори” доставка на газ с украинския си колега Юшченко. После се оказа, че просто няма тръба, по която природния газ от украинските газохранилища да стигне до България. Подобен парадокс е и идеята да бъде компенсирана газовата криза, като бъдат пуснати спрените ядрени реактори в “Козлодуй”. Не само защото докато ги пуснем, газовата криза отдавна ще е отминала, или защото ще изгубим стотици милиони компенсации, предвидени за спирането на същите тези реактори, а можем да си спечелим само евентуалното преразглеждане на самия договор за присъединяване – с оглед на това европейците да намерят начин да ни покажат вратата. Парадоксът е, че кризата е газова, не е криза в електроснабдяването. Нямаме газ, а не ток. Ток имаме достатъчно и даже го изнасяме. Да се решава газова криза с пускане на ядрен реактор е все едно да се лекува болен зъб с хапчета против забременяване. Както в комичните договорки с Украйна нямаше тръба, така и в случая не е измислен метод, по който ядрения разпад да поражда природен газ.

Сюрреализмът е хубаво нещо, когато негови последователи са художници или писатели. Когато е следван от държавни глави обаче, нещата се случват по формули от типа на следната: клекало газопроводи = неокомунистическа България.