Антитоталитарни действия – скептицизъм за състоятелността на свободата

С уважение към пани Лудмила Кроужилова, превеждала Борис Христов и други български поети-дисиденти на чешки език, както и към чешкия антитоталитаризъм въобще

Затварям ви за думите, уши – резето спускам.
Не искам в моя дом да се говори за
изкуство –

не искам в хленчене и мъдрословия угодни
напразно да се споменава името
господне.

Когато имаше какво да каже сърцето,
устата ми не криеше езика под
небцето...

Честен кръст, Борис Христов[1]

Поезията е мощен жест, понякога неуловим, нещо на което не можеш да се противопоставиш току-така.

След този многозначен стих бих искал да започна с една рекламна фраза. Прочетена след стиховете не Борис Христов ще прозвучи нелепо, но такава е целта на текста – толкова нелепи неща ни завещaва времето.

Не искам да анализирам твърде задълбочено една придобила известна ироничност - типично постмодерна рекламна реплика

„Свободата Санчо, е като салама, който ти тъй лекомислено режеш.” Само дето свободата не става за ядене. А саламът? Той е деликатес. И то какъв деликатес... Пет лева килото. За какво ти е свобода, когато имаш салам.

Това е текст, който е част от историята на фигуративното заместване, използвано от постмодерен рекламен автор, за който всички думи са взаимозаменяеми. А за постмодернизма тоталната власт и свободата са просто думи с определена стойност и с относителен смисъл, нали така?

Къде са корените на тази постмодерна циничност? Много преди да се появи тази реклама като спам във всеки екран, натрапливо да навлезе със своята мъдрост и практичност във всекидневието ни, хората са ходили на кинопрегледи. Тези кинопрегледи са представяли изключителния образ на случващото се около нас, дръзкия подем на социализма. Масовата комуникация и маркетинга на образи тепърва се е развивал. Присъствието на привлекателни образи и думи от екрана все още представлява опияняваща магична разходка по черно-бялата прожекция.

През 1948 година в кинипрегледите тоталитаризмът се прожектира на екрана най-често като подреден и аранжиран, свръхангажиран с труда и постиженията на новото следвоенно време народ, струпан и празнуващ около символи на новата социално-политическа идеология и ред. Ритуалността фрапиращо израства около земеделско-работническата предметност, символите са от бита и не са по-големи като значение от самия човек. Едва по-късно ще станат недостижими, идеални, титанични.

Предметите на новите ритуали на всекидневието са преобърнати в символни образи, стилизирани и анимирани от новия тип естетика  - тоталната светска реалистична символика на социалистическия напредък. Новият символно-ритуален предметен код заменя стария буржоазен и земеделски (градски и селско-религиозен) ред, преобразува го в нова политика на човешкия капитал, филмира го, прави от него пред-рекламен образ и по демагогски маниер дикторски го ословесява и дефинира. Посоката е ясна, важно е всички да вървят и се съизмерват спрямо нея. Символно-ритуалният светски ред на социализма променя и въздейства в основите на социалните навици и отношения, преобръща нагласи за взаимодействие между хората (хабитуси). Този ред преобразува всичко в човека, подготвя го за нов тип живот – линейно ориентирания материален просперитет, само нагоре и напред. От него се ражда всенародно търсената марка на луканки и салами.

Тоталитаризмът е превъзходство на гледащите над гледаните – гледащите цензурират производството на образи и думи, те изчистват образите и посланията в кинопрегледите през 40-те и 50-те години. Гледащите прекрояват и дават целенасоченост на производството на прожекциите на всекидневието. Истински предвестник на рефлекса да щракнеш дистанционното и да избереш сам канала и предаванията, които да те развълнуват, да грабнат интереса или успокоят и разтушат. Много преди да стане толкова сложен и фрагментарен, индивидуализиран, тоталитаризмът на образите е бил масов, насочен, канализиран и дефинитивен. Художествените съвети са обсъждали, били са предварителният глас, предхождащ раждането на един кинопреглед или филм. Разликата не е голяма – днес редакторите и маркетинг-специалистите определят стрийминга на гледането и чуването.

Диктроските фрази от сорта: „За да се избегнат упадачните западни буржоазни ценности и влияния...”; „Тъкачката работи вече на 3-4 стана и удърно овладява машините...”; „Бригадирът всекидневно я напътства и стои близо до нея...”; „Вече са достъпни за всички курсове по безмоторно летене, в което участват и двата пола...”.

Тези фрази нямат толкова рекламна стойност, колкото символна. Фрапиращата яснота на извадените от контекста ключови фрази издава тоталността на цялото политическо намерение тогава. Това са изворите на новия тип рекламен призив (новият образен фрагментарен тоталитаризъм, завладял времето след смяната на режимите през 89). Този нов тип образност измести социалистическите сугестивни кадри и речеви редове. Да избереш между „салама” и „свободата” вече нищо не означава... Изборът е празен, безсмислен като превключването на каналите в търсене на по-интересното или да избегнеш безинтересното. Саламът, шунката, луканката оцеляха като символи на тоталитарния социалистически лукс.

Полезно ли е да се ядат парчета месо от предишно време, от склада на спомените? Консумирането им ни напомня за едно време. Така не култивираме ли паметта, не я ли, не я ли превръщаме в нещо друго?

Логичен въпрос ли е това към истинската психология на политиката, която се занимава с различни аспекти на политическото и, по мое мнение, точно заради това не е интересна. Психологията на тоталитарното мислене като че ли се изплъзва от пълнокръвни рационалистични обяснения. Тя не е само психология на рационалните действия, тя не е дори психология на управление на масите...

За мен като психолог-консултант е важно да разбирам не само тоталитарното мислене на някой разцентрован професионален политик, ако той стигне например до клинична ситуация. Тогава тоталитарното мислене изпъква в други измерения, започва да се очертава в един индивидуален културен контекст, като остатъци и фрагменти на едно споменно възпроизвеждане, на едно детство, младост или зрялост, претърпели своите лични провали или съхранили зависимости към тогава. Такава практика на възпроизвеждане понякога се превръща в маниакален израз на натраплив стремеж да се признае като свръхважно или да се отрече като незначително онова, което има своите дълбинни основания. Този терапевтичен дискурс обаче трябва да остане изолиран случай, проблемното състояние на този човек го заслужава.

По-голямо предизвикателство за мен е да проследя метаморфозите на тоталитарния хабитус в смисъла, който Пиер Бурдийо[2] влага в него – глобална обективна надиндивидуална нагласа за поведение, изменяща полето на човешките отношения в посока на подчинение на всички видове капитал – икономически, политически, символен и т.н.

Ако трябва да изляза от рамките на клиничната си практика, в която по-скоро отработвам последствията, случили се при влиянието на тоталитарния хабитус върху отделните индивиди или тяхното семейно и публично мислене, тогава ще бъде неоходимо да вляза в поле на обобщения. Забелязъл съм обаче, че тоталитарният хабитус харесва хората да мислят обобщаващо за нещата.

В такава посока на мисли символният капитал, по който отчасти и аз съм специалист в разплитането му, е изложен на едно неминуемо вечно противоречие. Кръгът на апория, който всеки път ни занимава толкова хипнотично и непреодолимо, ни кара да се  чувстваме съществуващи, когато се противопоставяме на едната или на другата страна. Това неразрешимо противоречие се състои от два компонента – идеята за тотална власт и свободния избор. Тоталната власт и свободата са две фигури на живота и човешката история, каквато и да е и както и да я разбираме. Близо е до ума да ни хрумне, че са като доброто и лошото ченге и тяхната стратегия на разпитване. Дали антитоталитарното мислене обаче задължително съдържа елемента на свободомислие, за да знае кога да смени линията на отношение? Като че ли да, защото много често сме свидетели, ако сме достатъчно търпеливи, как едно антитоталитарно мислене работи дългосрочно в полза на друго тоталитарно мислене.

Ако свободата се полага по право и е елементарно неоспорима, а  от другата страна на барикадата властта целесъобразно ни отнема каквото й отърва с мотива „заради самите нас”, какво правим тогава? Способни ли сме да мислим толкова големи човешки механизми, подвряли се под политиката или всекидневните ни усилия да я поправим чрез литературата или въображението си?

Като нормални човешки същества ние сме склонни да се вглеждаме в близкото времево поле, заобикалящо настоящето. Настоящето ни дава усещане за живост и удовлетворение (или обратното - да служи за потвръждаване смисъла на живота на някого). Но понякога е важен и начинът, по който се изпълват със смисъл нашите въжделения, по тях ни съдят живите, а според религията - и мъртвите, предците или техния тотален образ на човешката памет - Бог.

Когато Умберто Еко[3] извежда морала на фашизма от не-свободното мислене и склонност към подчинение на власт, която отнема определенени свободи на изразяване за сметка на сигурност и бъдеще, като че ли всички започваме да чувстваме колко близо до нас е и какво значи за нас тоталитарността. Социализмът и фашизмът за мен са еднояйчните близнаци на историята на 20 век.

Това ми напомня, че разказите и интерпретациите на отминалата комунистическа епоха все още не са завършени като цялост. Все още има много контрадикции и недоразумения в говоренето за една епоха, отминаваща с трудности, които ощетяват нашите ежедневни социални и емоционални връзки.

Но винаги стои въпросът: не ощетява ли свободомислието повече индивида, отколкото добре сложеното тотално управление? Контролът над ума и действията ни, бил той вътрешен или външен, не остава ли изкушение за всички нас? Винаги ще си оставаме изкушени от първородния грях да бъдеме „като боговете” – да имаме тотален контрол над съдбата и решенията си. Нима и свободата не иска точно това, както въжделенно го иска тоталната власт?

Този въпрос се оказва в центъра на един почти вечен спор. Литературен, политически, философски, научен, трагически... 

Като че ли в края на 20 век започна да се оформя още един полюс в разчитането на нашите човешки намерения. От конфликта свобода – тотална власт се роди мисленето за толерантността и веднага беше провъзгласена за поредното превъплъщение на една трудна за култивиране човешка черта – съпричастието към съдбата, съпреживяването на историята и мотивите на Другия.

Но като психолог веднага си задавам въпроса – не е ли това необходимия и пореден особен компромис, който сме склонни като човешки същества да правим вътре в себе си и да се оптиваме да наложим като хабитус и на Другите.

Толерантността много често се изплъзва от нашите чувства и непосредствени реакции, споменава Майкъл Уолзър[4]. Понеже е безкрайно рационална категория на отношение, дори и най-умният човек на Земята не би могъл да я разбере. Най-важната особеност на толерантността си остава нейната капризност и взискателност към хората, които се опитват да я практикуват. Взискателността и капризността са характерни за хората с добри обноски с изтънчено уважение към Другостта. Свободата често пренебрегва добрите обноски. Странно, но тоталитарността има алергия към добрите обноски, тя действа бързо и непоколебимо, изкоренява всякакви подозрения за съмнение, вяра и надежда. Толерантността винаги има граници, особено когато бива потъпкана аветентичността на свободния разум.

Толерантността, отново ще повторя, е рационална способност да се освобождаваме от напрежението, гнева и умората, която другите (реално, илюзорно или виртуално) ни причиняват. Тази способност ни подтиква да сме търпеливи и търпими към влиянието, което различните от нас оказват с жестове или изказани намерения. Толерантността в един момент прераства в приемане на обидата, срама или отвращението, което някой събужда в нас – да понесеш тези социални чувства означава да ги надрастваш всекидневно с постоянство.

Толерантността към случилото се, към отминалото, към паметта е определящо за всеки примирен със себе си човек. Звучи едновременно логично и а-логично... Зависи каква е цената на пропомнянето или забравянето. Ако забвението, едно от намеренията на тоталитарните реминисценции днес предизвиква чувство на нетолеранотност и неприемане – тогава си струва да не търпим.

Но кое всъщност налага толерантността да се ражда всеки път от нашите глави (почти като Атина Палада) като символна фигура на новия човешки капитал и стремежи?

Изправена е пред същите предизвикателства, пред които и човешкия ум – при значителни сътресения първо се разпада най-суфистицирания елемент от нашия разум.

Колкото по-интелигентен става хабитусът на толерантността, толкова по-интересни и изборетателни средства ще ни предоставя, за да надхвърлим дуалистичното напрежение между фигурите на доброто и злото (в случая тоталната власт и свободата).