Къде, кога и защо

Родната действителност засипва с поводи да я споменеш. Сетих се, само че за нещо различно – отвъд злободневните теми за флашки и др подобни. Спирката на „Хладилника”, откъдето потеглят автобусите за Витоша. Та там лежеше възрастен човек. Даваше признаци на живот, мърдаше. Край него стояха трима младежи. Периодично прииждаха нови и нови хора. Истински шок – лежи човек в безпомощно състояние, а край него – животът продължава. Хората нямаха толкова съпричастен вид, но се оказа, че тримата младежи вече са се обадили на Бърза помощ и сега просто се чака. Тя се отзова след време, натовариха го и заминаха.

            Оттук нататък си отпускам мисълта като мустанг из прерия. Не заради приумица, а защото всичко е възможно. Не дай си боже, всеки би могъл да се озове в подобно незавидно състояние, в което няма да е способен сам да се справи, а да разчита на околната милост. Мислили ли сме, че вкопчването в живота – дори и неволно, по рефлекс, ще отключи неочаквани въпроси. Къде ще се озовеш, когато те завари Тя или намеците за нея. Няма жив човек на известна възраст, който да не си дава сметка за тези неща.

            Беше приветлив есенен ден. Грееше слънце. Човекът лежеше на тротоара, полуоблегнат на металния парапет на спирката, а едната му ръка се държеше за желязото - вдигната нагоре. Сякаш излъчваше неистово усилие да се изправи. Тъй като явно това не беше по силите му в момента – тази протегната нагоре ръка изглеждаше като последен отчаян сигнал, че той още се държи. Макар и като удавник за сламка. Че душата му крещи тялото да се изправи. А някои от прииждащите към спирката го преценяваха като безнадеждно пиян и пазеха дистанция.

            Цяла държава заедно с всичките си институции може да се озове в нокдаун. Тя може с тъпо безразличие да наблюдава безнадеждния хал на населяващите я, недосегаема във високомерния си отказ да им помогне. Насърчавана от всички правила и закони да им откаже. Мълчалив отказ. Има ли по-голяма перверзия. Не дължиш отговор. Не полагаш никакво смислено усилие да обосновеш безхаберието и непукизма си. Държава, която на всички въпроси отвръща с мълчание. Но не като добрия ученик на Веселин Ханчев. Защото нейното мълчание не е риск, а убежище да не й бъдат изтръгнати отговори, които тя по принцип смята да спести. Гузна, защото знае, че ги дължи, но се изхлузва като мокра връв.

            Ясно е, че става тук, обяснимо е и защо сега се развихря флаш- и СРС-истерията. Иронията е, че и атакувани, и атакуващи проявяват апетит да сересействат и да се ползват от услугите на подобни операции. Митничар с исхемична болест на сърцето рита футбол. Явно е добър, за да го е забелязал министър-председателят – като спортни качества, не като име. Но оперативно разполага с ЕГН-то му. Уличават го тези, които създадоха практиката да уреждат на благи постове свои познати, приятели и родата си. Тук някъде границите се размиват и не знаеш къде да търсиш добри сред лошите. Ако пък си прекалено позитивен – да търсиш лоши сред добрите. Изля се ударно помия след Нова година, както беше предвидено. Но явно предстои още и още.

            Защо ли нямаше подобни организирани и истерични атаки срещу предишните две правителства? Защо ли не излязоха интересни записи от тези времена? Може би защото контролиращите процеса са откровено на тяхна страна и сега отново работят в тяхна полза. Противоречивите сигнали на днешното правителство относно енергийните руски проекти на наша територия – дали наистина не е това същественото, около което е истерията. Дали не е имало интересни разговори, които да станат обществено достояние. Като например на една яхта край Монте Карло в слънчев ден с морни картоиграчи. Вероятно разговорът им е протичал лениво, с кратки вмятания по същество. Неконкретни за страничен случаен наблюдател, но напълно разбираем за яхтсмените-картоиграчи. Като разговорът на едно официално лице с един алкохолен бос – разговор, изпълнен с недомлъвки, специфични „кодове”. Защо ли не излезе запис на някои разговори около замяната на външния ни дълг или за възродените преговори за „Белене” – току преди приемането ни в Европейския съюз. Също и около пъргаво усвоения бюджетен излишък от предишното правителство.

            Смешното е, че сегашното правителство, без да е бяло цвете, очевидно застрашава недосегаемата завера. Въпреки всичките си несъвършенства, подозренията за тайни съглашения и комичните си изяви, то се оказва заплаха за нея. Само заради това дори си струва да бъде подкрепено. Защото настъпващата „алтернатива” е краят на целия остатък от нормалност.

            А народът гледа сеир и се диви. Чака следваща порция от шоуто. Без да се усеща, че лека-полека изпада в позиция на човек, паднал някъде - където и да е. Докато поглъща дозата от клюки, скандали и смайващи разкрития, се озовава в позиция да не различава „добро ли зло ли насреща иде”. Само да усеща, че нещо се задава. Или че просто си потъваме в нашенската лепкава кал, от която измъкване няма. Дали ще лежим с надежда да ни помогнат край някой парапет, дали ще прииждаме към някоя спирка, дали ще сме безразлични, съзнателно дистанцирани или съпричастни – все някакви временни състояния, в които сме се озовали. Но не твърдеше ли някой, че временните състояния са най-трайни.