Терор на/д/ малцинството

На 28 януари, в Дупница, настървена кучешка глутница изръфа и оглозга бездомен нещастник, от когото останаха  безполезни кървави два крака /ако бе имало камера, щеше да запечата как псетата раздърпват червата, сърцето и дробовете  му с хищно ръмжене/; на същата дата в съседна Румъния, отново остри кучешки зъби осмъртиха жена. И тук и там обаче никакъв отзвук и последствия. Всички помним и онзи случай, когато детенце тръгнало за магазина да си купи вафла, бе обездушено от кучета, които му прегризаха гърлото... Когато намерили малката, тя още стискала стотинките в ръчичка. Възрастна жена пък остана без два крака, естествено, коментарите бяха, че е раздразнила песовете и не се е съобразила с тяхното изконно природно право да разкъсват всеки, когото си поискат. Безнаказано…  

Вероятно малцина знаят, че като прокурор в Берковица, Иван Вазов е осъдил на смърт куче, с което предизвиква иронията на Алеко. С други думи, отговорността трябва/ло/ да се носи от кучкарите и “песоводците”, както ги нарича О.Хенри.. . Още повече те самите понякога насъскват и надъхват зверовете си, чрез съответното “възпитание”. За  псетата благородно пък са е “загрижила” неправителствената групировка “Четири лапи”. Какво искат от тия от “Четири лапи”? Ами защита на правата на четирикраките, явно. /Явно тяхна е и сладникавата инициатива да се събират пари за операция в Германия на осакатен помияр…/  На каква основа обаче се защитават  песовете? Вероятно на основата на сентенцията на Саша Гитри: ”Често в любовта към животните е прикрита  омраза към хората”?... Болни мозъци, че и с претенции, колкото щеш... Ако кажеш нещо различно и ето ти насреща наскачат гейове, феминистки, хуманисти, “мултикултуристи”…

Има нещо не в реда на нещата да отхранваш псе в тясното си апартаментче. Нехигиенично е. И не само за “песоводеца” – на човек вече му писва от кучешки фекалии и воня на урина, които зариват общественото пространство, включително детски площадки, училищни дворове, междублокови пространства; същевременно българите реват непрекъснато, че е мръсно и непочистено, само че агресивната “външна” мръсотия отдавна е станала вътрешен душевен интериор. “Упоритите петна”, които препаратите уж унищожават, са налепили бита и душевността на българския “народ”. И той търпеливо и умилително си ги къта. Излезте от кое да е българско село – какво виждате, мърляв пейзаж  с найлонови отпадъци, гуми и умрели животни.

Оказа се обаче, че България е една от най-съдените държави “зад граница”! “Правозащитници”-адвокати, чистофайници, са открили, че “нарушените права” са доходоносен бизнес. Да осъдиш собствената си държава вече е едва ли не гордост. Докато не разберем, че държавата, това сме ние, няма да се оправят и нещата.

Схващайки държавата като мащеха, която трябва да бъде наритана, едва ли ще излезем от състоянието на ориенталска ленност, в което лежим от векове. Даже някаква болна от рак, осъди държавата, че не и е осигурила адекватно лечение, понеже за смъртта е виновна пак тя, държавата, а не дедо господ, да речем… Пак държавата трябва да ти осигури бита, понеже природата те ощетила в едно или друго отношение. Лекарите ти са виновни, понеже има нелечими болести… Друг се спънал в дупката пред дома му и хоп – съди общината. Трети се подхлъзнал на снега пред дома си: вместо да вземе лопата и да почисти – чака циганина от Чистотата да дойде, че да му измете пред вратата.

Впрочем това е атавизмът за вездесъщата държава, която дистанционно ти решава проблемите, но която няма да се върне, и слава богу. Но като я няма държавата и толкоз лоша, тогава идват неправителствените ентусиасти, които те поучават какво да направиш, че да отпориш кожата на държавата. Които оревават ортълъка, че дебилните били неодхранени, а пет пари не дават, че нормалните деца също си недояждат, и че училищата са порутени, тоалетните вонят, а все пак нацията очаква всичко добро от тези, подрастващите…

Наблюдавах преди години следният парадокс, в едно село близо до Бургас откриха суперлуксозно училище за бавно развиващи се. Модерни чинове, за всеки индивидуално, дъски и пособия, лъснат паркет, парно отопление и пр. с които “бавноразвиващите” да се учат да сричат азбуката, или да рисуват криви слънца. Същевременно в т.нар. елитни гимназии децата я карат на две смени, натъпкани върху стари, разбити и неудобни  чинове, напукани дъски, отпорен балатум на пода. Родителите събираха пари, за да отремонтират това-онова…

Българийка. Днес по-опасното е, че няколко души от някоя “неправителствена” организацийка могат да и разкажат играта на “нереформираната”  държавица. Появавява се някоя пъпчасала, току що завършила “следването” мома, или някоя презряла и трайнонезадоволена лелка със синя коса, и започват едни такива претенции срещу институциите, понеже така било в “цивилизования” свят. Но освен дискриминирани “права” има и “задължения”, нали? И така благодарение на такива групички, проблемът се блокира, край домовете ни ежедневно лаят глутници от псета, откачени старици хранят с помия по петдесет котки пред входа, помияри се излежават навсякъде където се обърнеш, но мерки не се взимат, понеже някой четилапест защитник щял да каже еди какво си, или да сезира прокуратурата, / онази, същата, която той допреди малко е плюл/…

Окей. А ние нямаме ли права? Нормалният човек отдавна е малцинство у нас – защитавайте и нас, бе холан! Не можем ли да се поразходим до парка, без да бъдем нападнати от псе или агресивен “песоводец”, който го е извел да се изходи? Иначе тези малцина организацийки са като онова вързаното куче, което Радичков описва: “Мине някой – лае, не мине – пак лае…”

Не споделям ожесточението, демонстрирано от автора на тази статия, към четириногите и към правозащитните организации, занимаващи се с тяхната защита. Разбира се, тунеядци и мошеници има всякакви – но има и достойни за уважение люде, които жертват от времето и средствата си в защита на хуманността; все едно дали става дума за бездомни кучета или хора – и аз лично познавам такива. Публикувам тази статия обаче, въпреки че тя се разминава с личната ми гледна точка – защото поставя проблем, върху който може и трябва да се спори – и който лежи в много по-голяма степен в неподредеността и моралното равнодушие на обществото ни, отколкото в търпимостта към бездомните и недъгавите – грижата за които впрочем е за всяко нормално общество.

Е.С.