Лустрацията като политически инструмент за формиране и борба с организираната престъпност

Преди да се приложи един инструмент за политическо въздействие върху организаираната престъпност е необходимо да се очертае образът му. Този образ е фрагментарен, недостатъчно консолидиран, противоречив. Единствено търпеливото и достатъчно отворено формулиранe на въпроси и търсене на отговори може да подпомогне разрешаването на дилемата, заложена в заглавието. Дилемата е може ли лустрацията да бъде инструмент за борба с организираната престъпност има отговор – да, може, но първо трябва да бъде актуализирана като технология на политически отношения и публичен образ.

Дилемата е сложна, защото е многопосочна и многопластова, алогична на определени нива на смисъла, а полето на значенията и изводите от разрешаването й понякога граничат с фантастиката. Затова е необходимо да започнем със задаване на въпроси, изследователско търсене, което да изведе граничещите вече с фантастиката значения и възможни решения за прилагане на лустрацията.

Всъщност представата за лустрация, която ще придобием от това изследване, ще ни даде възможност да разберем как една ключова дума стои в основата на претенциите към властта в държавата България. Това е всъщност представата каква играчка е лустрацията в българските политически игри:

«... играчите могат да играят, за да увеличат или запазят своя капитал..., но те могат и също така да работят , за да преобразуват, частично или цялостно, вътрешно присъщите  правила на играта; ... чрез стратегии, целящи да дискредитират под-вида капитал (например икономическия капитал) и да валидизират вида капитал, който те притежават в по-голяма степен (напр. юридическия капитал). Много борби вътре в полето на властта са от този тип: а именно тези, които целят да придобият власт върху държавата, т.е. върху икономическите и политически ресурси, позволяващи на държавата да упражняват власт върху всички игри и върху правилата, които ги ръководят.» (П.Бурдийо, Въведение в рефлексивната антропология, стр. 55)

Основната ни стратегия за познание е да се задават въпроси на играещите/игралите с играчката „лустрация”. Задаване на кратки насочени въпроси е част от достъпния социологически инструментариум: „С едно изречение споделете какво мислите за лустрацията?” и „Смятате ли че има връзка между организираната престъпност  (за по-кратко да се чете като „ОП”) и бившите кадри на Държавна сигурност” (съкратено „ДС”). Другият инструмент за събиране на мения е провеждане на фокусиран върху определени теми дебат. Двата инструмента съответстват на две нива на търсене на потенциала и новия образ на лустрацията.

Въпросите  бяха зададени  на представители  на политически и граждански организации (СДС, ДСБ, ДПС, НДСВ, БСП, ГЕРБ) поставени в позицията на „обучаващи се в Училище за политиции, випуск 2008-2009”. Фокус-групата е съставена от обществено ангажирани граждани, представители на няколко неправителствени организации, политолози и юристи, инициатива, организирана и проведена със съдействието на фондация „РискМонитор”.

Лустрацията се е превърнала в етикет за изпуснат от дясно ориентираната политика шанс. Този шанс можеше да даде по-оптимистична политическа  перспектива, базирана не само на критика към миналото на БСП, но според някои от споделените мнения да даде отправна точка за реална борба със разпрострялата се над българската икономика и обществен живот ОП.

Една от хипотезите е, че ОП е възникнала и продължава да се мултиплицира на базата на несвоевременната, но жива логика на взаимодействие и субординираност, и се корени в дисциплинираносттаи лоялността на съдействалите навремето на Държавна сигурност. Това има разнопосочни значения за различни политически субекти.

Разплитането на намеренията около разнопосочните политически и граждански нагласи може да стане единствено на полето на изследването чрез контент-анализ на смисъла на мненията за хипотетичните връзки на бивши ДС и представители на ОП. Лустрацията всъщност може да се яви единствения катализатор, ключовото понятие, което провокира разногласия и прави прозрачни намеренията да се прикриват или разкриват връзките на бишвия комунистически апарат и пост-комунистическите мафиотски организации, както и принципите и правилата, по които те съществуват.

„Държавна сигурност” се явява всъщност една голяма историческа метафора, словосъчетание с противоречиво натоварено значение. За някои субекти от единия политически полюс (за съжаление обществото ни е все още разделено по този критерии) ДС означава по-скоро вредители с полицейско мислене и униформа, овластяващи около себе си контрола над ресурси и блага, политика и реклама, контрабанда и корупция.

За други „ДС” е метафора за системата на честно работилите патриоти за благото на държавата и републиката, а някои от тях са били вредни за цялата система, защото те са истинските доносници. При някои политически и граждански субекти логиката на зависимост между демократичните промени е низ от събития, все още необяснени като История: от политическата сцена слизат хора от невидимата страна на тоталитарната монета - милитаристичния апарат на БКП (около 300 000 души); разцъфтява „първоначалното натрупване на капитала” като по учебник по икономика от института „Карл Маркс” – мутри, изнудване, показни убийства; заражда се ОП; прането на пари става водеща характеристика на българската икономика, последвано от пропиване на администрацията и държавата от корупция. Всичко това задоволява в известна степен свръхчувствителната митомания на българина, очакващ все някога проблемите му да бъдат разрешени и изяснени посредство логична нишка от аргументи.

Да бъде наречено обаче митомания настояването за откритост и информираност кой е принадлежал към службите за сигурност преди ‘89 и какъв обмен и зависимости има с бизнесмени и представителите на престъпния свят през прехода в и извън България, е унизителна формулировка, която има своите „автори” и цели. Тези „автори” твърдят, че е безсмислено да се градят политически кули около една неумопостижима мрежа от имена и лица, фактори сред бившите сътрудници на ДС, БКП и мрежата от престъпници на средно и високо ниво. Призивът към забрава винаги е бил подозрителен и конюнктурен.

Подобен защитен механизъм на отричане и омаловажаване, вложен в определени изказвания на политици, принадлежащи преди всичко към левия спектър на българската политика става уникална с разнопосочен дискурс. В Европейския съюз дори и левите политически партии и фракции не оспорват негативното значение на несъстоялата се българска лустрация.

ПАСЕ дефинира пределно ясно лустрацията (препоръчва държавните служители, освободени от функциите си по силата на Закона за лустрацията) и политически некоректно е да се каже, че европейсткият консенсус е тенденциозен за времето си. (това гласи „Резолюция 1096” на ПАСЕ от 27 юни 1996 г. :

13. Парламентарната асамблея предлага в резултат на това да се упражни контрол, за да се види дали законите за лустрация и аналогичните мерки са съвместими с изискванията на една правова държава и дали реално са насочени срещу опасностите, заплашващи фундаменталните права на човека и процесите на демократизация. Асамблеята счита, че е добре да се реферират към “Водещи принципи, гарантиращи на законите за лустрация и аналогичните административни мерки, съответствие с изискванията на правовата държава.

14. Освен това Парламентарната асамблея препоръчва държавните служители, освободени от функциите си по силата на Закона за лустрацията, да не загубват по принцип финансовите си права, които са придобили преди това. Изключения все пак има, когато управляващият елит при бившия режим си е присвоил права за много по-високи от тези на останалата част от населението пенсии; тогава те трябва да бъдат сведени до нормалното ниво.

Напротив на очакванията, тази резолюция е пример за толерантност и призив към нормализиране. В никакъв случай горните дефиниции не оправдават фантазиите на политически субекти за следизборна „метла” или „чистка”, „гонене на вещици” и т.н.

Допускането на изключения и консенсуси, постигнати между леви и десни в Европа, че престъпленията на комунизма включват и престъпленията на службите за държавна (не бива да се бърка снационална) сигурност, е изиграно по съвсем друг начин в България. Все още не може да се твърди обективно, че сценарият за реабилитиране на бившите сътрудници е едно от оправданията за цялостния провал на демократичните реформи и произтичащото от това аномия на ценности и очаквания в гражданско ни общество.

Другата версия, която преобладава в публичното говорене за миналото на вече оповестени агенти на ДС е по-скоро по посока на замазване и прикриване на всякакви зависимости от икономически и политически характер. Между свръхзабогатяли и зависими от бившата партия „БКП” „икономически инструменти” (в лицето на бивши шефове на групировки, показно убити банкери и собственици на корпорации и картели, владеещи канали за управление на законни/незаконни капитал и блага) се открива ясна връзка. Структури на „бивши” военни и полицаи, зад които стоят наследниците на една организация от бивши тоталитарни фигури (БКП), се разпознават като  наследници на техния икономически и политически интерес. Способността им да удържат и превентират негативните процеси в държавата (поръчкови убийства между мафиоти, ширеща се корупция и т.н.) е съмнителна.

Един от бившите шефове на ДС като Бриго Аспарухов застава пред обществеността като кандидат за кмет на София и заявява, че Държавна сигурност е била добра школа; цит: “Там се научих на точност, мениджмънт, организация, на всичко това, което по-късно ще ми е необходимо като кмет на София”.

Специфичните леви послания на политици от левия спектър, които държат на част от „своите” сътрудници, почитат като патриоти и споделят признанието, че между сътрудниците  има и недостойни „доносници”, е значителна крачка в еволюцията на бившите тоталитарни социалисти, признак на частична реформираност на лявото. Но като цяло все още има съпротива, прилага с различна сила, както и минимална степен на съгласие за провеждане на лустрация в политическия, административния и други полета на граждански живот в България.

Освен с дадените кратки дефиниции за ОП, лустрация, мрежата от взаимодействия и отношения на престъпници и държавна власт, тези понятия ще бъдат представени в още едно допълнително, различно от политическите послания поле. Необходимо е да се погледнат от дистанция всички тези противоречия и непоследователности.

За да се разплете нишката на изтъкания от противоречия метафоричен образ на лустрацията, пренатоварен с политически намерения от различен политически и граждански спектър, трябва да се постави и да се преосмисли единствено в аналитично поле.

След демократичните промени в България се водят кратки, непоследователни и лишени от ефективност политически действия и говорения. Оформя се разногласие и по отношение на риториката, с която ще се стилизират лустрацията и ОП. От това разногласие произлиза и „ефектът на заплитането” на намеренията. Повечето правителства досега правят от нагласата практика да се покрие истината за зависимостта и приемствеността между ДС, ОП и нейните деривати – корупционно мислене и поведение, опорочаване на европейските реформи в България и т.н. Когато политическият дискурс бъде разцепен на много и безинтерени парчета, тогава хората се дезориентират, дезинтересират и деактуализират мисленето си за лустрацията. Нормално е да очакваме, че модерният български светски мит за ДС, който обяснява историческа нишка от зависимости, е пресечна точка на естествени субективни полета от намерения.

Първото, което трябва да очертаем, е кои са основните нишки, изграждащи символния ореол на лустрацията като несвоевременно приложен политически инструмент и как може той да застраши ОП. Този ореол се състои от различни мнения в българското гражданско мислене, в което се противопоставят отделните му аспекти около оста „комунизъм” – „анти-комунизъм”.

При допитване до обучаващи се, представители на парламентарно представени партии (без Атака и БНД) в „Училище за политика” (общо 28 лица) на средна възраст около 35 години, бяха установени следните твърдения:

На въпроса „Какво мислите за лустрацията (ако е възможно да изразите най-общо мнението си с едно-две изречения)?”

1.      Семантиката на позициите им клони по-скоро към „не знам за какво става въпрос”, „какво е това?” (n= 10 или 36% от анкетираните лица)

2.      Другият, най-често срещан отговор е (n= 16 или 57% от анкетираните лица): „Отдавна му е минало времето на този въпрос”, „Мисля, че вече е безсмилено да се провежда” и сходни по смисъл мнения.

3.      Третият тип изказвания по-скоро клонеше към категоричното одобрение за използването на подобен инструмент независимо, че е по-скоро неактуален (n= 12 или 43% от анкетираните лица): „Категорично подкрепям подобна мярка срещу доносниците”, „Необходимо зло” и сходни по смисъл кратки отговори.

На въпроса „Смятате ли че има връзка между бившите сътрудници на ДС и организираната престъпност през прехода до настоящия момент?”. Беше препоръчана форма за отговор с „Да” или „Не”, но не беше отнета възможността да се изрази и кратко мнение:

1.      18 допитани (64%) твърдят, че със сигурност има връзка, въпреки че не може да се докаже или разкрие.

2.      6 (21%) участника в анкетата отговарят, че според тях няма подобна връзка

3.      3 (11%) не могат да преценят

4.      1 (4%) изрази мнение на заинтересован какво се има предвид под „връзки”.

Разчита се на спонтанна вербална реакция на отговарящия, като сложните и дълги мнения по-скоро бяха стимулирани да се представят в по-обобщена форма в рамките на максимум 2 изречения. Препоръчителният затворен формат на втория въпрос целеше демаскиране на мнението като така се насочва към по-ясна форма на изразяване на личното мнение.

Интерпретациите на пръв поглед са множествени, защото и резултатите не са кохерентни. Лустрацията е по-скоро неясна представа за това какво е било/е/ще бъде нужно да се направи със мрежата от сътрудниците на бившата ДС.

Част от участниците (n=7, 25%) в блиц-анкетата, които са изразили незнание за смисъла на лустрацията, са изразили сигурност във „обвързаността на  бивши сътрудници и ръководители от ДС и елементи на ОП”.

Трябва да имаме предвид, че отговорите значително варират – например хора, които се съмняват в ефективността на лустрацията като „невъзможна да се приложи към настоящия момент”, са потвърдили „връзката” между ОП и бивши ДС.

Единствената последователност на пръв поглед, но на втори се вижда ясно политическо противоречие, е даденото от четирима представители от БСП – двама от тях са съгласни, че такъв инструмент би бил ефективен, ако се приложи правилно и законосъобразно, както и са изразили съгласие относно връзката между ОП и бивши ДС. Другите двама членове изразяват краен скептицизъм относно смисъла на лустрацията, както и за обвързаността на ОП и ДС.

В десния и центриски спектър (СДС, ДСБ, ГЕРБ, НДСВ) на политическо представителство преобладаваше умерения скептицизъм със силно усещане за неактуалност и оценки за пропуснатите възможности, но присъстваше категорична убеденост, че ДС и ОП са силно зависими.

Най-важният извод, който мога да направя е, че има значимо разминаване между броя на анкетираните, принципно и практичски одобряващи подобна мярка, и процентът на запитаните, които утвърждават връзката между ДС и ОП. Тази констатация ме кара да бъда по-уверен в предварителните си изследователски хипотези, обобщени като „Несигурност за лицата и архивите, морално и политически остарял инструмент, неефективен поради тези две причини.” Това описва лустрацията като ефимерен и несвоевременен политически жест без подкрепа в гражданското общество и бизнеса. Принципно се обяснява, че българското общество би имало пряка полза от широка и публична информираност по въпросите на принадлежността на български и чужди граждани към агентурната мрежа на ДС. Но фактически над мотивацията да се подкрепи или възроди говорене и търсене на политически механизми за провеждане на лустрация тегне сянката на сериозния скепсис. Лустрацията е прилагана частично и преустановена в зачатъка си. Тя няма последователни и трайни резултати, освен че подхранва политическо недоволство.

Лустрацията е идея за ревизия на вездесъщите тоталитарни остатъци от социалистическия режим. Тази идея и инструмент за политическо и обществено въздействие претърпя обогатяване с множество политически и журналистически коментари и превъплащения, но от ’89 до сега в настоящия момент най-малко се осъзнава като полезен формат за законосъобразни действия. Тя е ключово понятие, което развързва възела на една тотална политическа власт, но в същото време издава безсилието на гражданското общество в България. Притежава поле на политическа игра, което изкушава политици, желаещи да разчистват сметки със стари „противници” или да изиграят поредната популистична игра в дясното.

Лустрацията има образ на политически действия, към които политиците могат да посегнат в краен случай на отчаяние и в стремежа си да оцелеят, както показва съвременната политическа история. През 2001 година след праламентарните избори за 39 НС в преговорите между Иван Костов и Симеон Сакскобургготски за сфромиране на правителство беше истъкнат аргумент да се проведе цялостна лустрация, след което не се постигнаха договорености за коалиция и дясното претърпя своето фиаско. Политолози изтъкват аргумент, че Костов е изиграл картата с лустрацията, за да не се допусне дясно-центристко правителство, което звучи добре само в сферата на хипотезите. Година по-късно обаче политическият сценарий потвръди песимизма, че българското общество ще разбере значителна част от истината за ролята на сътрудниците на ДС на актуалната политическа и икономическа сцена. Беше приет Закон за достъпа до класифицирана информация, с който беше отрязан достъпа до голяма част от архивите на ДС, касаещ все още действащи сътрудници на службите на МВР, НСО и НСБОП и т.н..

Дискурсът за лустрация отслабва или се завоалира в моменти, когато определена прослойка политици и бизнесмени са притиснати в ъгъла, когато намеренията да се информират българските граждани за реалността на техните зависимости са актуални. Така се неутрализира възможността лустрацията да се превърне в ефективен и действащ инструмент за юридическо или публицистично разследване на ОП мрежа на високо и средно ниво.

ОП очевидно също претърпява своите метаморфози – преднамерени или случайни, движени от демократичния и пазарен принцип на свобода на действията в рамките на закона, конкуренция и оцеляване с позволени средства. С корумпирана и оценена като неефективна съдебна система тези три принципа се превръщат в добри условия за многопосочни злоупотреби. Полето да демофрмиране на демократичните и пазарни ценности от ОП пасват перфектно на предложените от Пиер Бурдийо определения:

„Аналитично казано, едно поле може да бъде дефинирано като мрежа или конфигурация от обективни отношения между позициите. Тези позиции са обективно определени в своето съществуване и в детерминациите, налагани на тези, които ги заемат – агенти или институции, чрез тяхната актуална или потенциална ситуация (situs) в структурата на разпределението на различните видове власт (или капитал), чието притежание управлява достъпа до специфичните блага, които са заложени в полето...”. (пак там, 53 стр.)

Отворените понятия за ОП и ДС при провеждането на блиц-анкетата позволяват допускане на повече и по-индивидуален смисъл, личен принос при тълкуването и така същевременно се допуска наличието на противоречия и нехомогенност в различните отговори. Това само по себе си ограничава и техния метафоричен образ - лустрацията, ДС, ОП стоят като етикет на провален политически преход и неефективно действаща демокрация. Това само улеснява посоката на изследването, което няма за цел да определи еднозначно „лустрация” и „организирана престъпност”. Колкото повече допускаме да се динамизират и индивидуализират смисъла на тези две думи, толкова по-осмислен ще бъде за всеки един граждани без нужда да излага обстойно аргументите си.

Този проблем дава рамка на експертизата по въпросите на прехода и води до многостранно обяснение за проблемите, които среща българското гражданско общество на полето на прилагане на демократични инструменти в политиката. Все още се оценява твърде субективно историческия процес.

Другата цел на фокусираното в група дебатиране по проблемите на лустрацията е да противопостави най-крайните разкази и обяснения за развитието на ОП и същевременно да ги съпостави с по-умерени и рационални позиции. От едната страна на емпиричния материал ще бъдат представители на българската политическа дихотомия ”дясно-ляво” („социалисти”-„антикомунисти”), а от другата ше бъдат представители на организации и неправителствен сектор, посветили говоренето и критичните си анализи на проблемите на прехода, недостатъците на реформите, трудностите при набавяне на достатъчно информация при журналистическо разследване на последствията от пълнокръвното влияние на ОП върху административния и политически живот в България.

Най-ярък успешен пример, контрастиращ на българската действителност е Германия и усилената работа на гражданското общество за публично оповестяване на досиетата на сътрудниците на ЩАЗИ. Това е пример за последователните усилия да се извади от архивите реалната ситуация на доносническата мрежа на комунистическите служби за сигурност. Разработването на софтуер и дигитална техника на стойност 6 млн. евро за сканиране на над 10 000 унищожени чрез разкъсване досиета звучи почти шокиращо оптимистино на фона на липсата на каквато и да е лустрационна инициатива в България.

Лустрацията никога не е била самоцел в българската политика до определен момент – 2000 г., когато, според анализатори и социолози предизборно и подгряващо десния електорат, беше предложен и неосъществен Закон за лустрацията.

Приложението на лустрацията в други държави – Полша, Чехия, Германската федеративна република след присъединяването на бившата ГДР към нея и т.н. доведе до задоволителни за тези страни резултати. Успешно приложената в други европейски държави лустрация ще послужи като огледало на българския преход, в което да се огледат процесите, да се отразят по някакъв начин неуспехите да се прецивилизоваме и демократизираме по процедурен път, чрез пакет от юридически и политически мерки.

В България този политически и юридически механизъм не беше припознат като полезен ход за „хигиенизация” (както предпочитат да се изразяват политиците от ляво-център през последните 5 години) на новата политическа система от влиянието на предходната. Когато лустрацията беше инструмент, припознаван и включван в политическите програми на СДС потенциален инструмент, в двете правителства с премиери Филип Димитров и Иван Костов, беше „омотаван” в кълбо от недоразумения и недоизказаности и в крайна сметка не намери почва в българските условия. „Осветляването” и „отстраняването” на сътрудниците на ДС като един от легитимните властови инструменти на бившето БКП беше възпрепятствано.

Ако има активни граждански организации и институции, които да оценяват значението й, тогава лустрацията не е безпочвено намерение или инструмент. Но ако няма такъв капацитет, тогава обективно трябва да признаем, че лустрацията не притежава достатъчна практическа легитимност и е безсмислена.

Европейският съюз не се намесва директно във вътрешнополитическия живот на България по толкова декларативен начин, както това ставаше в бившия Съветския блок. Естествено е Европейските институции да имат отношение към случващото се в България, особено, когато се задават въпроси около проблемите на корупцията и съдебната власт, конфликтите на интереси, липсата на достатъчна публичност на политическите и управленски решения, източването на пари и нарастващата зависимост на политическия елит от бизнес и престъпни интереси. По важни и „процедурни” за българския демократичен процес проблеми ЕС ясно отстоява интересите си – критикува напредака, посочва сектори, в които скандално се констатират коруптивни практики и процедурни административни нарушения. Тези критики се базират на консенсус по принципи и ценности за съществуването на самия Европейски съюз.

С резолюция 1096 на ПАСЕ (1996 г.) недвусмислено се подкрепят подобни законови мерки за борба с неоспоримо негативното политическо наследство от социалистическото тоталитарно управление преди 1989. ЕС много рядко си позволява и дискретно избягва като институция да коментира въпросите за взаимоотношенията между ОП и бившия тоталитарен режим, обръчите и зависимостите между престъпен свят, корумпиращ бизнес (корпоративен и среден) интерес и политически елит. Това е зоната на здрача, където единствено публицистиката или отделни европейски политици могат да си позволят да правят коментар.

Публицистичният подход има съвсем различни намерения от политическия, когато се коментира наследството от социализма. То е до голяма степен комерсиално и закотвено в актуалността, няма ефекта на последователно и трайно фокусиране на интереса на четящите към проблемите. Интересът към публикациите отминава и те отиват на рафта или в архива, от където остава след време да бъдат извадени и изследвани. Гражданите не са в настроение всеки ден да четат и да се интересуват от темата за „значението на комунистическите служби за развитието, метаморфозите и устойчивостта на мафиотската мрежа в България”.

Политиците също с малък успех насочват и поддържат интереса на политически мислещите и ангажираните граждани. Има много по-важни проблеми за решаване като финансова икономическа криза с глобални последици, на фона на която лустрацията изглежда като едно малко мазно петно, останало от неприятен на вкус политически обяд състоял се между съперници. Етикетът за неосъществена лустрация след промените изпъква точно с такава конотация.

Лустрацията като ефективен политически и юридически инструмент за противодействие на ОП има вероятност да остане по интернет-форумите и архивите като рудиментарна форма на израз на непоносимост, евтино и графитно и безпомощно да виси като реплика:

„БКП ДС = ОРГАНИЗИРАНА ПРЕСТЪПНОСТ КОРУПЦИЯ РАЗГРАБВАНЕ НА ДЪРЖАВАТА = МАФИЯ”

или

„БКП ДС = [БСП С(ДС) (ДС)Б ССД Н(ДС)В … АТАКА ГЕРБ …)]= РАЗГРАБВАНЕ НА ДЪРЖАВАТА ОРГАНИЗИРАНА ПРЕСТЪПНОСТ КОРУПЦИЯ = ОЛИГАРХИЯ= МАФИЯ”

Подобна посока на развитие на дискурса около лустрацията ще осмисли напълно едно политическо и юридическо усилие да се реабилитира миналото по удобен за определена политическа и икономическа върхушка начин, да опише сътрудничеството и участието в изграждането на репресивен апарат в друга ценностна рамка.

Като обобщени резултати от проведената фокус-група с представители на политически партии, журналисти, преподаватели и експерти по формирането на общественото мнение достигнахме до една поредица от консенсусни постановки за потенциала на лустрацията.

Лустрацията е необходима крачка от промяната на манталитета на говорене за миналото, ще придаде контраст на определени отрицателни страни от обществения живот и историята на България.

Позитивни конотации могат да бъдат открити в едно бъдещо системно и прагматично прилагане на лустрацията. Това е водещото заключение на експертната дискусия, организирана с помоюта на РискМонитор. Реабилитирането на образа на лустрация може да се случи единствено ако се излезе от популисткото политическо говорене и програмиране.

Лустрацията двадесет години по-късно не може да бъде приложена по начин и с ефективност, с които другите бивши съветски сателити постигнаха преоценка на ролята и функциите в една държава на агентурния репресивен апарат. Не е състоятелно да се мисли, че лустрацията, приложена в България дори в частичен и прагматичен вариант, може да успее да постигне резултати, които хипотетично беше могла да постигне преди двадесет години. Въпреки противоречивия си образ и етикет, който придоби лустрацията в политическия живот и говорене, все пак като мярка за предпазване от бъдещи влияние и средство за информиране на гражданите и бизнеса кой кой е в организираната престъпност и какви отношения има с бивши сътрудници на ДС има смисъл според експертите.

Като резултат от интелигентно прилагане на лустрация, може да се изгради достъпна за всеки български гражданин информационна система. Тази информационна система ще изиграе позитивна обществена роля – ще промени и въздейства на общественото мнение, ще заостри интереса към икономическите злоупотреби и мрежата от зависимости в политиката. 

Ако се продължи още малко по-нататък този прагматичен елемент, лустрацията би се превърнала политически и юридически „firewall” обгръщащ обществения живот. По този начин с лустрацията придобива ориентация към бъдещето. Би могла да участва в променяната на зависимостите и дотъпа до инструментите за манипулиране на общественото мнение, би преобърнала в положителна посока кривата на доверието у гражданите, би придала различно от статуквото значение на политиката и субектите, осъществяващи политики в България въобще.

Прилагането на частични лустрационни мерки – проследяване на принадлежността към секретните служби за сигурност на социалистическия режим преди 89-та би открило нова посока в изясняването на икономическите отношения на разследвани за корупция и финансови злоупотреби фирми и лица от организираната престъпност и мафията в България и зад граница. В такъв случай се налага хипотезата, че лустрацията би подпомогнала правосъдния процес в сектори от обществения и икономически живот, където се наблюдават най-значителни злоупотреби и концентрация на интереси – строителство и туризмът, стоковия импорт и експорт, медиите и високите инфромационни технологии, превенция на тежките криминални престъпления – трафикиране на протитуция и наркотици, алкохол и тютюневи изделия. Лустрацията ще бъде средство за проследяване и част от разследването на връзки и отношения на сътрудници на ДС, външно и военно разузнаване, бизнесмени, администратори и политици и така ще хвърли повече яснота върху редица неразкрити тежки криминални престъпления и административни нарушения. Ще се даде нова посока и на воденето на външна политика като цяло.

Лустрацията като инструмент може да се интегрира в стратегиите за контрол върху вътрешнополитическия живот, стига да бъде приет от всички политически партии в България.  Ще стане важен позитивен критерии при водене на преговори, сключване на управленски партньорства и коалиционни отношения между различни политически субекти.

Изследователски коректно е да се подчертае също така и потенциала подобна формулировка на лустрацията да стане реална. Осъществимостта на такъв инструмент за борба с организираната престъпност зависи от няколко нива – от общественото мнение и одобрение, от политическата воля и законосъобразните юридически механизми, предвидени при реализирането му и най-вече от практическа приложимост на лустрацията като система за контрол върху отношенията с оглед принадлежността към бивши агентурни и настоящи мрежи на ОП.

Осъществена в такъв вид лустрацията би преобърнала значението на политическите действия и ще интегрира наследството от социализма в позитивна посока. Партньорите ни от ЕС и НАТО биха разчела това като знак за готовност и воля за по-качествена принадлежност към общността на независими в икономически, политически и обществен смисъл нации.