Бесни котараци

Те започват турнирите още от януари. Без да дочакат март, откъдето иде прозвището „мартенски котарак”. Не, това вече е закъсняло. Те са разгонени още от януари. Стоят един срещу друг, допрели глави. Форсират като автомобилни двигатели, свили уши, наперили козина и начетили опашки. Добросъвестни представители на вида си. Нетърсени, но съществуващи герои, чиито реакции са предвидими. Честни съперници.

 Някой търси политически противоречия съвсем съзнателно. Това се натрапва. Някои от тях се правят на девствено провокирани. Натрапват ролята си на добрия котарак в политически смисъл.  Още по-манипулативно и с отблъскваща увереност се представят за „правилния” котарак, когото ние - оределите мишлета да подкрепим и изберем, когато наближи денят. Отдавна вече не сме девет милиона, както пееше Кирил Ампов навремето. Въпросът е защо трябва да ги изберем, след като вече сме видели що за стока са. Но все така става, че накрая за пореден път се озовават избрани. И всичко се повтаря. Благодарение на мнозинството мишлета. Второто мнозинство от тях. Защото първото вече е избрало да не гласува изобщо. Трайно.

   Ако САЩ бяха възприели подобен модел за „развитие”, щяха ли да са това, което са днес? Представям си как и досега продължават да гласуват за привържениците на британската корона и страната все още е под върховенство на Обединеното кралство. Продължава да се управлява от губернатор, назначен от кралицата, а данъците за новия континент се определят от острова на северозапад от Европа.

    Сега да допуснем друго - че американците са преодолели тази пречка. Но ето, че се появява друга. Свършила е Гражданската война и Северът е спечелил, както си е в действителност. Само че целокупното население или някаква ЦИК като „бога от машината” обявява, че страната ще се управлява именно от провалилия се Юг. Съответно - робството се възобновява навсякъде из страната. Така отпада амбицията на Юга да се откъсне. Нали е постигнал своето – задържал е цялата територия, включително икономически по-развития Север.

Какво се случи у нас в нощта на 1 срещу 2 февруари 1945. Случи се експресна екзекуция на тези, които не бяха успели да доубият веднага след 9.09.1944. Тогава са екзекутирани български политици, военни, интелектуалци. На „Алабинска” пред входа на Съдебната палата са подредени шест камиона, в които качват жертвите. На охраняващите е дадена заповед да убиват всеки, който се осмели да протестира. На Иван Батембергски - депутат, счупват с приклад черепа, защото вика за помощ. Тодор Кожухаров - бивш министър, инвалид от войната, върви с бастун към един от камионите, извиква: „Не трябва да плачем за нас, а за България.” След което запява „Шуми Марица”. Убит е с удар от револвер.

Камионите са вече пълни. Потеглят в колона към гробищата. Спират пред широки ями, изровени от падналите бомби. Бутат хората на малки групи да слязат долу в ямите. Няма строени въоръжени за разстрел. Стоят само двама с автомати. Убиват жертвите една по една. Проф. Александър Станишев (не е роднина на бившия министър-председател) - министър на вътрешните работи и на здравето и световно известен лекар-хирург, констатира смъртта на всеки. Когато остава последният жив, застрелват и него.

Зариват ямите с изсипана от камиони сгурия. Но слухът за станалото плъзва из София. Близки на убитите носят цвета и палят свещи. За да им попречат, превръщат мястото в сметище.

Планомерно и последователно превърнаха в сметище цялата държава.

За по-малко от една година след 9 септември 1944 („най-значимото събитие в България за миналия век”) от т.нар. „Народен съд” са произнесени и изпълнени около 3000 смъртни присъди.

В началото на Нюрнбергския процес председателят на съда го определя като уникален. Подчертава огромното му значение за всички хора по света. Набляга на огромната отговорност, която поема съдийският състав, за да изпълни добросъвестно към дълга си. Да го изпълни безпристрастно и в съответствие с принципите на правото и справедливостта. Издадените смъртни присъди от този процес са 11 или 12.

Не гледам телевизия. Може ли някой да ме изненада, че събитието от началото на февруари 1945 е било отразено от българските телевизии днес през 2011 година. Къде се намираме тогава.

Те – издателите на смъртни присъди, а потомците им го потвърждават негласно, че колелото на историята се върти необратимо към пълната и окончателна победа на комунизма. Уговорката е, че колелото трябва да се върти само в зададената от тях посока. Ако кривне – му слагат прът, тояга, сопа, кривак – с каквото разполагат. С пособията, които са им били основен поминък преди светлата дата. Но те и досега ги владеят или поне разполагат с хора, които да ги развъртят от тяхно име. А днес те имат различни поприща. Уважавани.

  За нашето колело на историята все ще се намери някакво камъче да го препъне. Нашата спирала на развитие не води точно напред. Неизбежни са отклоненията, но ако ясен курс няма – настъпва лутане. То може да бъде облечено в най-благовидни одежди – мъдрост, преценяване, избор. Но истинското му име ще е застой и имитация на развитие. То ще е някакво сомнамбулно танго – едно напред и две назад.

   Какво правиш, ако искаш да достигнеш с автомобил от Ню Йорк до Лос Анджелис, пита Айн Ранд в статията си „Анатомия на компромиса”. Статия (както и всички останали) – благодатен източник за много актуални за обществото ни въпроси. И предлага следното решение – да се тръгне напосоки, като се завива на всеки ъгъл и се следва посока под въздействие на „настроението и атмосферата на момента”.

   Ето и нейният отговор: „Разбира се, истината е, че с този метод никога няма да стигнете дотам (до Лос Анджелис – б.а.). Но макар че повечето хора осъзнават този факт, що се отнася до маршрута на едно пътуване, те са далеч по-малко схватливи, когато става дума за посоката на собствения им живот и живота на тяхната страна.”

   Има ли нужда от коментар. Освен от този, че лековатата доверчивост, фанатизъм или пасивността са камъчето, което ни препъва. А то е добре дошло за „правилните” сезонни котараци, които мощно извиват глас по време на избори. Те, „правилните”, разполагат с натрупан ресурс и ще го използват безскрупулно в своя полза.

    Не страдам от илюзии, че целокупно ще им духнем под опашките – съдба, която отдавна заслужават. Но поне спящите от първото мнозинство да се събудят. Може пък да има ефект на вулкан. Дай боже.

     А може би ясно формулирани цели, зад които да застанат неотстъпно безкористни хора. Не хора, зад които просто да застанем ние – простосмъртните.