БАЛЕТ ИЛИ ЦИРК ПО СТАЛИНСКИ?

Рудолф Хамат ули  Нуриев, или на руски Рудолф Хаметович Нуреев, руски татарин, е роден в 1938 година във влака за Владивосток. На българите е известен като балетна звезда от световна величина, избягал на Запад, но малцина знаят, че лично Никита Хрушчов е подписал заповед за неговото ликвидиране.

Заповед за убийство на балетист? Лично от генералния секретар на КПСС? Как, защо? Ами много просто – КПСС се страхува, че Запада ще опорочи чистите души на съветските хора, идващи от страна, «где так вольно дышет человек» и ще ги зароби. КПСС също така счита, че да избягаш от такава страна означава да си психопат. Затова индивидуално никой няма право да пътува, а ако сте с група, то тя си има КГБ охрана.

Заповед за убийство поради оставане на Запад или бягство обаче се свързва обикновено с «предателство на идеалите на революцията», шпионаж в полза на западна държава или за  «родоотстъпничество». За «опит за бягство» или нещо от сорта «изпадане под влиянието на западната култура» обикновено се дава затвор. Зад тия инквизиционни класификации се крие чисто и просто злобната мутра на сталинското животно, заредено с отмъстителност и омраза към всяко несъгласие или опозиция на партийната догма, нищо че са минали много години след смъртта на Сталин.

И все пак много хора бягаха от «рая», но за тия бегълци съветската преса никога не обелвала нито една дума. Всъщност поради невъзможността на обикновения съветски обитател на «рая» да бъде пуснат да хвърли поне  едно погледче към капиталистическия «ад», обикновено бягаха само известни личности. КПСС и КГБ в такива случаи обикновено са се изприщвали от мъка. Та знаейки избухливата свинеподобна мутра на Хрушчов, не би трябвало да се учудваме на смъртната присъда над Нуреев.

В 1961 балетиста Константин Сергеев от известния ленинградски балет  Киров получава травма и Рудолф Нуреев получава шанс да го замести по време на европейското турне на балета. Така Нуреев излиза на световната сцена.

Парижани са възхитени  от руския балет, но ченгетата, които  го съпровождат, не са доволни от недвусмисленото желание на Нуреев да контактува с чужденци, и замислят да го върнат в Съветския съюз незабавно. За заблуда те му казват, че няма да може да танцува в Лондон и че трябва да се върне в Москва за специално представление в Кремъл. Това обаче също не хваща дикиш и тогава те му казват, че майка му е тежко болна и той трябва непременно да я види. Нуреев, разбира се, знае много добре, че всичко това са лъжи, и че ако се върне в Съветския съюз, ще го пъхнат в затвора, понеже КГБ вече му е има зъб.

И така, през юни 1961, с  помощта на френската полиция,  на летище Бурже Нуреев показва среден пръст на Съветския съюз. Пътят  му като световен балетист, както и  личния му живот, днес е достъпен за всички, които искат да знаят подробности. Специално внимание за неговото бягство от рая обаче заслужава факта, че то става политически много  рано, което е вбесило съветската комунистическа плутокрация: по онова време Гагарин кара руснаците да надуват перки от гордост и да си мислят, че никой не може да ги спре; Хрушчов тропа по масата в Обединените нации с обувката си и заплашва Америка, че ще я погребе; в Куба Фидел Кастро вече мисли, че ще векува и че с помощта на Съветския съюз ще смачка американския империализъм, а това лайно Нуреев, видите ли, им прави такива мръсни номера!

По-късно, след Хрушчов, Нуреев праща много молби до съветското правителство да му разрешат да види майка си, но не му разрешават до 1989, когато майка му е на смъртно легло и Михаил Горбачов му разрешава.

Девет години по-късно на Запад остава и Наталия Макарова, прима балерина на същия балет Киров. Странно обаче, тоя път заповед за убийство няма: в ония години в Чехословакия кадифената революция удря шумен шамар през мутрата на Съветска Русия, а западните компартии искат ревизия на съветската идеологическа войнственост. Нещата очевидно са се променили и едно лайно като Макарова, видите ли, вече не заслужава толкова внимание!

А Макарова, вече на свобода, казва следното: «Когато  аз реших в 1970 да направя тая драстична  стъпка и да остана на Запад аз знаех, че връщане назад няма. Друг начин обаче нямаше, особено за човек като мен, дълбоко посветен на своето изкуство и знаещ колко кратък е творческия живот на една балерина. Аз усещах спешно нуждата като професионалист да използвам до край това, с което ме е надарил Бог. Това беше единствения начин и аз знаех, че това е съдбата ми, затова и никога не съжалявах».

През юли 1974 го възва  и Михаил Баришников, тоя път през задната врата на театъра «Сони» в Торонто, Канада, където го чака кола с един журналист и го отвежда на тайна квартира, пазен от семейство балетни меценати. След един месец Баришников е вече на американска сцена – така както е мечтал  в Съветския съюз.

И тримата, Нуреев, Макарова и Баришников, мечтаят едно и също, тоест да покажат какво могат на Запад и нещо много важно – да обменят опит и да научат повече за модерния балет, който те не познават. И тримата минават през различни артистични компании в различни части на света и прибавят нови елементи към изкуството си. Макарова в изказването си слага повече ударение на изкуството си, отколкото на политиката, но Нуреев и Баришников тикат в очите на съветските културтрегери истината много по-безкомпромисно: когато след 1989 руското правителство кани Баришников да се върне, той казва: «Когато извадите онова чудовище от мавзолея!»

Съветският балет, закотвен безнадеждно в класиката, не познава модерния балет. Неговите балетисти са тренирани като машинки  от детска възраст да показват съвършенство, а не изкуство. По думите на Баришников: «Не е важно толкова съвършенството, колкото желанието за хубаво представление». Партийно зависимото изкуство на руския балет произвежда изтерзани от еднообразие представления, в които личния елемент е немислим, а модерната еволюция на балета му е отказана като «упадъчна». В Съветския съюз американския мюзикъл, тоя феномен на танца и хореографията през 30-те, 40-те и 50-те години, е напълно неизвестен. Баришников с изненада например открива за пръв път гения на Фред Астер, както и разнообразието в интерпретацията на която и да е балетна творба в различни балетни компании.

Пакетирани като овци и транспортирани от представление  на представление, от съветските балетисти се очаква неотклонение от инструкциите,  те са наблюдавани на всяка крачка, а личните интервюта са изключени. За звездите на руския балет пред западната преса говори определен човек, режисьор или кагебист. Творческата свобода за съветския балетист е неизвестно понятие, а личния му принос се свежда само до физическите му качества. Към това Макарова прибавя и друг аспект със следното описание: «Аз се разбунтувах само веднъж когато бях повикана (!) да играя във филма «Лебедово езеро». Режисьорът се оказа едно ужасно нищожество с мизерен вкус. Той се зае да ме учи как да танцувам Одил: «Танцувай – каза той – сякаш че искаш да ме изкусиш!» Тогава и не издържах: «Нямам и най-малкото желание да ти покажа такова нещо!» - казах аз, напуснах сцената и отказах да работя с тоя идиот.

Макарова в тоя  момент само бегло споменава за истинското положение: съветските балетни състави  още от сталинско време са известни като снабдители на момичета за тайните  купончета и празненства на съветската върхушка.