Боже, от царя ни пази

“Шести април влезе в историята и не е излязъл от нея. Дано сме в състояние да пазим и осъществяваме неговите послания и занапред”. Казано едно към едно от Симеон Сакскобургготски. Същият, който преди осем години обеща да “оправи” България за 800 дни.  На същият този шести април.

            Датата наистина се оказа повратна. Оттогава започна съсипването на България. Деградацията на националното ни достойнство, обезсърчаването на едва проходилото гражданско общество, превръщането ни в най-корумпираната страна в Европа. Шести април трябва да бъде празнуван най-вече от БСП. И от любимия на тази партия Кремъл. Защото не друг, а българският, с извинение, цар се оказа трансмисията, която върна властта в ръцете на червените – и чието управление заличи българския спомен за третата национална катастрофа, банковото ограбване на България, петстотинте процента инфлация, заплатите с равностойност от 10-15 долара. Благодарение на това управление България бе приета в Европейския съюз с правителство на БСП, за да се превърне троянски кон на Русия и в традиционния негативен пример, с който се аргументират противниците на разширяването на съюза. Това успя да постигне Симеон с неговите 800 дни.

            Но щом позорния шести април бил влязъл в историята, нека все пак си припомним какви ги говореше тогава Негово Величиство и какви ги свърши после. Подобни припомняния са полезни – могат да бъдат вмъкнати като примери във всеки буквар по политическа демагогия.

            “Необходими са незабавни промени на политическата система и на нейния морал. Трябва почтеност. Почтеност във всичко! Дошло е съдбовно време за България и лично за мен.” Тези негови думи се превърнаха в мото на предизборната му кампания. Беше ли почтен Симеон? На следващите избори той се яви като алтернатива на левицата – въпреки че през целия си мандат отхранваше нейни министри. Гласовете, които спечели, бяха осребрени срещу петицата в управленската формула 3-5-8 – на комунистическо-монархо-етническата коалиция.

            Това ли е царското разбиране за почтеност към хората, които са ти гласували доверие? Тогава голямото оправдание беше, че НДСВ прави едва ли не жертва, за да влезе България в обединена Европа. Церемонията на влизането се състоя още в първата година от мандата. Царят обаче е стратегически съюзник на комунистите и досега; Сергей Станишев беше скъпият гост за осемгодишния юбилей на сакралната дата.

            Нещо повече – тези, които се осмелиха да намекнат за разтуряне на коалицията в съгласие с волята на избирателите, са натирени от НДСВ. Нещо още повече – царят е заложник на комунистите и без колебание се демонстрира като такъв. Едно от предизборните обещания на БСП бе да ревизира незаконното връщане на неговите имоти. После това обещание бе забравено, а царят пък забрави за своите обещания пред избирателите. Въпросните имоти тогава се оценяваха на около 200 милиона долара. Така поне знаем колко струва царската почтеност: 200 милиона долара.

            Политическата партия с царско име беше създадена в името на три генерални цели. Първата беше анедкдотичната днес идея за 800-те дни, в рамките на които трябваше да постигнем европейските стандарти: “Готов съм да предложа схема от икономически мерки и социално-икономическо партньорство, посредством които не по-кьсно от 800 дни прочутото българско трудолюбие и предприемчивост ще променят живота ви.” Животът наистина се промени – и се променя оттогава досега – към все по-лошо. Осем години след обещанието за 800-те дни България продължава да бъде най-бедната държава в Европа. И най-калпавата.

            Втората заслужава специално внимание: “скъсване с политическата партизанщина и обединяване на българската нация около изконните ни идеали и ценности, които са съхранили величието й през хилядолетната ни история”. С какво всъщност скъса Симеон? Скъса с нормалния политически модел, в който се знаеше поне кой кой е. Създаде политическия център, който може да се търгува власт и позиции както с десницата, така и с левицата. Преди пришествието на царя в политиката все още можеше да се говори за идеология и за морал. След него не може. След него политиката се превърна в алъш-вериш. И няма по-добро доказателство за това от тройната коалиция с нейната формула 3-5-8. С нейния абсурден съюз между сърпа и чука, полумесеца и царската корона. Брак по сметка, който обаче е за сметка на хората. И това е сметката, която изплащат днес обитателите на територията България. Не мога да кажа “гражданите” – защото вече няма такива.

            И третата генерална цел: “въвеждане на правила и институции, насочени към премахване на корупцията, която се е превърнала в главен враг на България, обричайки народа ни на бедност и отблъсквайки жизненонеобходимия чуждестранен капитал”. Въведоха се не правила и институции, въведе се самата корупция като официална държавна политика. Царят не направи своя икономическа групировка, която да печели покрай държавата – не създаде свой Орион или свой Олимп. Не, неговото ноу-хау бе свързано с операции на самата държава в полза на чуждестранни партньори, при което за него и приближените му оставаше само да получат своите комисионни в чуждестранните си сметки. Крадене на едро, а не кокошкарски – при абсолютното спазване на закона за омертата – това беше неговата рецепта.

            В резултат по време на царското управление се реализираха по-малко на брой, но много по-мащабни корупционни операции. Най-мащабната такава – вероятно в целия период на прехода – бе трансформацията на външния ни дълг – от него загубите за страната ни се изчисляват на около 800 милиона долара. Подобна бе и продажбата на БТК, която би по ефективност сделката на Чорни с “Мобилтел”. Докато “Мобилтел" бе купен за 35 милиона долара в началото на мандата на Иван Костов и продаден за 800 милиона в края на този мандат, то БТК бе продадена за 230 милиона евро, сетне препродадена и сетне пак препродадена – но вече за милиард и шестотин милиона. Сродна по размах бе договореността за магистрала “Тракия” – единствената сделка, която в крайна сметка се провали под натиска на ЕС.

            Няма да говорим тук за разплащането, което получиха всички негови спонсори – и най-вече тези с дебелите вратове. Някои от тях – като Васил Божков – Чрепа, с сподобиха с лични депутати в неговата парламентарна група – и с лични закони, като например този за хазарта. Тези, които не бяха доволни от разпределението, си поискаха “своето” публично. В числото на последните бе и покойния Илия Павлов. Също и царския първи братовчед – принц Виктор-Емануил Савойски, обсъждал искането си за “болницата” и “телефонията” в записан от италианските служби разговор с бизнесмена Пиерпаоло Черани, в който българският монарх се радва на епитети като “задник” и “копеле”, а държавата ни е определена като “лайняна”.

            “Днешният ден е повратен в моя живот. Десетилетия наред съм живял с дьлга си да ви служа. Десетилетия наред съм страдал заедно с вас за нещастната ни съдба.” С тези мелодраматични думи започва обръщението на Симеон към българите на 6-ти април 2001 г. Страдал е може би, но отдалече. От дома си в Испания или от казината в Монте Карло. Бившият цар (бивш – защото няма как днешният съюзник на тези, които разстреляха чичо му и съсипаха страната му, да носи монархическите достойнства) дойде в България чак през 1996 г. – и бе посрещнат наистина като цар. Знаете какво време беше тогава, и колко много зависеше от това да каже поне една дума в защита на демокрацията, да даде поне един знак, че не е съгласен с безумиците на Жан Виденовото управление. СДС го покани на специална среща на “Копитото”, държаха се много речи, имаше много подкани “за повече активност” от страна на Негово Величество – в името на българското бъдеще.

            Не, той не каза нито дума. Запази златото на мълчанието си. Но после за изборите през 1997 г. даде политическата си подкрепа на Ахмед Доган и неговото “Обединение за национално спасение”, приютило още и Луджев, и Милан Дренчев, и... най-върлия антимонархист, бившия вече президент Желю Ж.елев. На предизборните плакати на цялата тази компания се мъдреше тъкмо царската физиономия. Спомням си, че тогава един брой на “Литературен вестник” излезе с титулното заглавие “Боже, от царя ни пази”. Поставям го над този текст – съжалявам за кражбата, но по-точно май не може да бъде казано.