За поезията, баронесата и истинското посланичество

В Лайден – родния град на Рембранд, изкуството и науката никога не са били нежелани странници. Мотото на Лайденския университет от 1575 година до наши дни е Libertatis Praesidium -  крепост на свободата. И наистина – за това как преподаватели и студенти бранят свободата на словото и научната мисъл и духа на независимостта на своя Университет могат да се разкажат много вдъхновяващи истории от седемнадесети век насам.

Поезията, литературата, музиката и изобразителното изкуство са неизменна част от духа на този непокорен град, издържал обсадата на испанците, чиито жители едва оцелели от страшния глад, поискали в замяна на лоялността си не 10- годишен период на освобождаване от данъци, а ... Университет.

В градския пейзаж на Лайден поезията присъства не само чрез литературните фестивали и четения по улици и площади, в книжарници и кафенета, но и чрез изписаните с красив и изненадващ дизайн стихотворения на всякакви езици по стените на къщите и сградите.

Стотина стихотворения красят фасадите на града на английски, холандски, френски и немски, на руски, полски и чешки, на турски и на гръцки, на испански, на италиански и на латински, на японски или на китайски – според езика, на който е писал авторът. Кой се страхува от чуждата реч? Не и лайденчани!  

Докато неуморимият Бен Валенкамп виси на стената и изографисва едно хайку на Башо, група японски туристи наблюдават работата му и го питат дали къде е карал калиграфски курс и как се е научил да изписва така добре японските йероглифи. Но Бен Валенкамп нито е карал калиграфски курс, нито е учил японски. Той просто рисува поезията по стените, докато момчетата, които минават с колите за боклука радостно го поздравяват с клаксона на камиона си, а вечерта обсъжда с приятелите си в местната кръчма новопоявилото се стихотворение.

Като много гениални идеи и тази е проста и се ражда в едно кафене, където 4-5 души отпиват от бирата си и обсъждат провалянето на проекта си "2-, 3- of 24". Идеята им за мостовете е интересна: художници от Холандия и Белгия да си изберат по един лайденски мост и да го пресъздадат с изкуството си. Получените проекти са великолепни, но идеята пропада поради липса на финанси.

Но кой е казал, че като няма пари, липсват и нови идеи. Така се появява фондация Tegen-Beeld и проектът „Поезия на стените”, чиито инициатори са Бен Валенкамп, Ян- Вилем Браюнс, Хети Лайдекерс, Пит ван Вейн и Каролине Хрип.

И понеже вече стана дума за свободата на духа, ето една поучителна история. Когато след големия успех на инициативата на Tegen-Beeld, лайденската община се обръща към фондацията с молба да изрисува едно стихотворение в чест на рождения ден на кралица Беатрикс, фондацията отказва.

Първо, казва Бен Валенкамп, повечето ни членове са републиканци. Второ, аз съм винаги на разположение да направя нещо хубаво за града, но дума да не става да се правя на палячо и да рисувам специално за кралицата, само и само, за да задоволя необходимостта на хората от вярата им в приказките за принцеси.

И общината е принудена да се откаже от първоначалната си идея. В чест на кралицата е поднесено изписано на платно стихотворение, защото гордият художник на поетичните стени отказва да участва в популистки акции.

Първото изписано стихотворение през 1992 година е на Марина Цветаева и е на руски. Проектът приключва през 2005 с изписването на 101 стихотворение - De Profundis на Гарсия Лорка. Освен пътеводител с всички поетични стени в Лайден, любознателният турист може да си купи и двоен албум с музиката, озвучила стихотворенията и създадена специално за тях от групата Street Fable.

Всъщност, проектът не приключва, защото освен че изписването на стихотворения на 30 езика по стените на лайденските фасади е съпроводено с паралелни културни и литературни инициативи и фестивали, които продължават и днес, идеята на ентусиастите от Tegen-Beeld отдавна е напуснала пределите на Лайден и дори на Холандия.

В София тази идея бе пренесена от една забележителна жена – баронеса Хенриет ван Линден, посланик на Нидерландия в България за периода 2001- 2005.

                                                                                    foto: Jos van Dinther

    Баронеса ван Линден бе много повече от посланик, тя бе истински приятел на България.

Поклон пред светлата й памет.

Не съм затворен кръг

 Не съм затворен кръг. –

Стоя пред цялата безкрайност на света.

И сутринта, и вечерта.

             Александър Вутимски

Една година след като бе назначена за посланик на Нидерландия при Светия престол във Ватикана, след няколкомесечно боледуване от рак на панкреаса, на 6 ноември 2010 почина баронеса Хенриет ван Линден.

 Баронеса ван Линден бе посланик на Холандия в България от 2001 до 2005  – тоест в решаващите и трудни години преди присъединяването на България към ЕС, когато бяха приключени преговорите и потвърдено членството на страната ни в ЕС от 1 януари 2007 година. Заслугите й като посланик у нас са многобройни, а обичта й към България бе искрена и истинска.  

 На два пъти баронеса ван Линден представлява у нас страната, която председателства ЕС –  по време на холандското и на люксембургското председателство (тъй като Люксембург няма отделно дипломатическо представителство в София). На 25-и април 2005, по време на Люксембургското председателство бе подписан присъединителният договор на България към ЕС.

Малко преди това, в интервю за Диалог през март 2005 тя посочи най-големите проблеми у нас: отказът да се прилагат на практика съществуващите вече закони, страхът, безнаказаността и чудовищната корупция, липсата на надзор и контрол от страна на прокуратурата, имитацията на борба с организираната престъпност, липсата на съзнание и отговорност у мнозина народни представители, даваните с лека ръка обещания пред избирателите. Уви, днес, пет години по-късно, споменатите от нея проблеми продължават да са все така актуални.

 Поклон и сбогом, Баронесо – пишат в прощалното си слово Деси Гаврилова и Иван Кръстев (вж Капитал, 12-11-2010):

 „Тя правеше всичко това, както един дипломат не трябва да прави.
Интересуваше се от всичко, от което не се очаква един дипломат да се интересува – от "хората без значение", които срещаше из страната, от българските музиканти и артисти, които я вдъхновяваха (и чиито имена малцина българи знаят), от дребните предприемачи, в които виждаше бъдещето на страната ни.
Тя казваше това, което мисли – ясно, категорично, независимо...”

 Именно нейната ”недипломатичност” да каже право куме в очите това, което мисли за проядената от страх и корупция българска прокуратура, подкрепяйки по този начин самоотвержената акция на Едвин Сугарев срещу поставения начело на прокуратурата тежък психопат Филчев (до ден днешен ненадмината като проява на гражданска доблест и смелост), повлече крак и други дипломати в България да се присъединят към острата й реакция срещу безобразията в съдебната система и корупцията във високите етажи на властта..

 Интервютата, които баронеса ван Линден даде за Дневник, Медиапул и Диалог предизвикаха силен обществен отзвук и напомниха на българските граждани, че може да има различни начини за организиране на една демокрация, но няма среден, трети път между комунизма и демокрацията.

 Хенриет Лайтен (1950- 2010) е родена на 9 октомври 1950 в селско семейство в католическата провинция Брабант, известна със сърдечните си и гостоприемни жители.

Завършва социални науки в Амстердамския Университет и специализира философия и арабски езици. През 1981 година е пресаташе и трети секретар в посолството на Холандия в Кайро, откъдето заминава за Ливан в разгара на бушуващата там гражданска война. Именно в Ливан тя се запознава с пет години по-младия от нея Арнаут ван Линден, който произлиза от дипломатическо и аристократично семейство, израснал е в Лондон и носи титлата барон. Барон ван Линден обаче е поел не по пътя на дипломацията, а на изпълненото с опасност ежедневие на военен кореспондент. Той е известен холандски журналист, който работи за The Observer, The Washington Post и NOS Journaal.

Тъй като Ливан не признава гражданския брак, те сключват брак в посолството като бракосъчетанието е извършено от самия посланик.

По време на следващата мисия в Лондон се раждат трите им дъщери, а баронеса ван Линден успява да съчетава дипломатическата си кариера с отглеждането на трите си деца и в отсъствието на съпруга си, който често се намира в най-горещите точки на планетата -  Ирак, Афганистан, бивша Югославия.

„Ключът към успеха на един брак между дипломат и журналист? Аз й казвам всичко, тя на мене – нищо.” – шегува се съпругът й, който след тежко раняване преустановява дейността си на военен кореспондент и също остава в България, преподавайки журналистика в Американския Университет в Благоевград.

 „Посланик с прекрасно чувство за хумор” е заглавието на статията за баронеса ван Линден в авторитетния холандски вестник Фолкскрант (вж Ambassadeur met een heerlijk gevoel voor humor, Volkskrant, 22-11-2010 ), който споменава, че нейната смърт е покрусила приятелите й в България и е била важен акцент в българските медии, включително в седмичния обзор на Българска национална телевизия.

 Наистина, на 12 ноември предаването Панорама (вж „В памет на Хенриет ван Линден”, Панорама, БНТ, 12-11-2010 – бел.м.) й посвети специален анонс. Водещият Бойко Василев каза, че на погребението й са прозвучали стиховете, които могат да се видят на една софийска стена. Става дума за стихотворението на Ян Ханло „Мисля че ти си това”/ Zo meen ik dat ook jij bent (Jan Hanlo), които са изписани на гърба на гърба на Националния природонаучен музей като първото стихотворение от проекта „Поезия на стената”.

По инициатива на баронеса ван Линден в проекта участват страните от ЕС. Всяка страна трябваше да "осинови" стена в центъра на София и да я украси със стихотворение на своя език. Целта на проекта е да популяризира разнообразието на европейските езици и литература. 

И така, от екрана на БНТ прозвучаха стиховете на Ян Ханло – на български и на холандски:

 Като нощна хладина покрай лилии/ и покрай рози повяла/

като бял корал и перли в морска дълбина/като скрита тиха красота/

мисля, че ти си това.

В интервю за документалния филм, посветен на вдъхновената от нея „Поезия на стената” в София, баронеса ван Линден казва: „О ,аз непременно ще се върна в София, ще си купя пътеводителя, защото ще има пътеводител за изписаните с поезия стени и ще мина покрай всички стени с изписани на тях стихотворения.”

 Не съм затворен кръг./Стоя пред цялата безкрайност на света./И сутринта, и вечерта, пише в своя Радостен монолог Александър Вутимски –  болен и умиращ от туберкулоза.

Препрочетох това стихотворение на двадесетгодишния български поет, мислейки си за баронеса Хенриет ван Линден, която наистина не бе затворен кръг и успя да пренесе поетичните стени на Лайден в София.

Сигурна съм, че ако се ослушаме, ще чуем стъпките й покрай изписаните с поезия софийски стени.

 **

Месец преди смъртта й, съпругът й барон ван Линден, моли талантливия български музикант Веско Ешкенази – концертмайстор на оркестъра на Концертхебау в Амстердам да посвири в дома им пред умиращата Хенриете. Трагична съдба свързва тези двама необикновени мъже - Ангелина, съпругата на Веско и майка на синовете му си, си отиде преди седем години от рак.

Поклон и сбогом.