Съдът като недостойна институция

“Съдът доказа, че е единствената достойна институция в България и не се поддава на натиск.” Думи на Алексей Петров, изречени при излизане от съдебната зала, след като първоинстанционния съд го освободи от домашен арест – и му наложи най-леката възможна мярка за неотклонение – подписка.

Това високо признание е най-тежката и практически непоправима атестация, правена по отношение на институцията, призвана да раздава правосъдие. Тя свидетелства за ненормалност и липсата на морал – защото един съд, от който са доволни престъпниците, а не гражданите, няма как да бъде нормален и морален. До този момент е известно само едно конкурентно изявление – това на бившия главен прокурор Никола Филчев, който пред “Всяка неделя” заяви, че в никой в престъпния свят не би казал и една лоша дума за него.

Решението Тракторът да бъде пуснат на свобода е позорно петно върху честта на съдебните магистрати – в същия смисъл и в същата степен, в която такова беше и решението на апелативния съд да освободи от ареста българския Октопод – и не е за пренебрегване фактът, че то е взето въз основа на почти идентични мотиви. Според съдията Виолета Магдалинчева от Софийския градски съд, обвиненията срещу подсъдимия били разколебани, той живеел на постоянен адрес и нямало опасност да се укрие. Също тъй нямало опасност бившата барета да въздейства върху свидетелите по делото, тъй като от приложените по него показания вече е минало достатъчно време(?!)

Всичко това се случва, при условие, че:

- Официално повдигнатите обвинения на прокуратурата срещу Алексей Петров включват следните престъпления: Организиране и ръководене на престъпна група, занимаваща се с рекет; изнудване, придружено от опит за убийство и лека телесна повреда; рекет и изнудване на няколко бизнесмени; издаване на държавна тайна; незаконно придобиване на значителни финансови средства във връзка с дейността на „Кремиковци" АД в ущърб на българската икономика; търговия с влияние; пране на пари; укриване на доходи; неплащане на данъци; източване на ДДС от държавния бюджет.

- Дори когато е бил под домашен арест, Тракторът е предприемал активни действия за сплашване на свидетелите по делото. Именно на това дело са прочетени свидетелските показания на Теменужка Хайлитска, според които той е поръчал на подчинените си да убият Георги Цветанов, Велизар Велизаров, Пламен Георгиев и Валентин Шотев, като свидетелката е пояснила, че й е известна и конкратната цена за извършването на това престъпление.

- Ключови свидетели по делото са получили очевидни “напомняния” за това, че е време да оттеглят своите показания. В края на миналата година е задигната колата на Валентин Шотев – непосредствено след като при случайна среща му се е наложило да резмени любезности с с дясната ръка на Трактора – Антон Петров–Хамстера, който вероятно ръководи всички наказателни операции, извършвани в защита на интересите на бившата барета. Почти по същото време неизвестни лица са стреляли с въздушна пушка по колата на Георги Петракиев Цветанов в Плевен. Друг свидетел по делото – ннякогашния негов съдружник Свилен Николаев, намерил кучето си убито пред входната врата на дома си – в деня, в който отивал да дава показания. Всичко това очевидно са случайни съвпадения според българския съд.

Тези съвпадения и приведените от прокуратурата аргументи са посрещнати с насмешка от защитниците на Алексей Петров – и пренебрегнати с лека ръка от съдия Виолета Магдалинчева. Включително новото обвинение, повдигнато от прокуратурата на 21януари тази година – за седем престъпления – ръководство и сформиране на организирана престъпна група, изнудване и опит за убийство на Георги Цветанов, изнасяне на информация, която представлява държавна тайна, изнудване спрямо три лица, и помагачество на Марчело Джотолов за друго изнудване. Основанието, с което всички тези на прокуратурата са обявени за “разколебани”, са от следния много показателен характер: защо например Георги Цветанов си спомнил едва сега, че Алексей Петров го е бил с лопата и заплашвал с убийство – след като преди това е бил разпитван цели шест пъти?

Звучи логично, нали? Гледната точка на прокурора по делото Светозар Костов е, че “той е скрил този спомен дълбоко в психиката си и се е опитал да го забрави”. Грешна теза. Не се е опитвал да го забрави, а много добре си го е спомнял. И не се е сетил за него сега, казал го е едно към едно още преди десет години когато в едно от жалбите си е написал примерно следното: "Петров говореше съвсем сериозно, беше бесен и заплахите му бяха съвсем реални. Започна да ми нанася удари с крака и ръце по цялото тяло. Преби ме от бой. Действително се уплаших за живота си и живота на Николов и му се примолих да решим по друг начин проблемите, да ме остави жив. Той ми заяви, че ако прехвърля цялото си имущество ще решим проблемите. Заявих му, че човешкия живот за мен е по-важен и съм съгласен на всичко.”

След този побой той прехвърля на Алексей Петров цялата своя собственост. Отнети са: вземанията му от "Дискавъри” за продадени 4 хил. тона захар на стойност 2 млн. долара – като на всичкото отгоре е подведен срещу обещание да бъдат осигурени тези вземания да подпише разписки в полза на ЗК "Левски Спартак” в размер на 2.4 млн. долара – за които после е изнудван, като Алексей Петров прибира парите и от длъжника, и от този, към който е бил дългът. Взети са акциите му от "Плевен холдинг” АД, по-сетне внесени като капитал на ЗК "Левски Спартак”. Взето е цялото имущество на неговата фирма "Геоком” ЕООД, апартамента и офиса му в София, недостроената му вила и дори колекцията му от картини. Обясненията му, датирани 27.12.2000 г., завършват с думите: "Днес, от адв. Деян Мичев от гр. Плевен разбрах, че хора на Алексей Петров подготвят покушение срещу мен. Ако в скоро време не получа защита, очаквам да се случи най-лошото с мен и семейството ми.”

Резултатът от тази жалба е, че вместо да бъде заведено дело срещу Алексей Петров, бива заведено дело срещу самият Георги Цветанов – за набедяване, вследствие на което прекарва месеци в ареста; бива взривен домът му, а след като бива освободен, срещу него е стреляно от неизвестен стрелец. От всичко това можете и сами да си дадете сметка за основната причина да не помни такива подробности като побоя с лопата: страхът. Нужен е наистина голям кураж, за да се решиш при наличието на такива обстоятелства въобще да свидетелстваш. Нужно е време, за да се убедиш, че държавата наистина има намерения да се справи с твоя някогашен мъчител.

И това е моментът, който трябва да се има предвид, като преценяваме моралната стойност на това съдебно решение. Не доказателствата на прокуратурата са разколебани. Съдът е този, който разколебава – разколебава свидетелите; впрочем не е ли показателно, че прокуратурата се кани да ги изведе извън границите на България, за да гарантира тяхната сигурност и да разчита на тяхната твърдост? Не е ли показателен и фактът, че веднага след това “справедливо” решение Алексей Петров се зае с директен рекет – като рекетираният в този случай е не друг, а българският министър-председседател; плюс самата държава – която – забележете! – щяла да бъде съдена за нанасяне на имуществени щети на неговите фирми в размер на 100 милиона лева!

В този случай си позволявам да твърдя, че българският съд постъпи неморално и цинично, постановявайки, че тъкмо Алексей Петров не би оказал въздействие върху свидетелите по делото. Защото той не само че би го направил – той го прави и сега – и го прави успешно.

Бих си позволил и още нещо: в този казус съдът застана на страната на престъплението – в една съдебна битка, в коятно става дума не за това дали и как ще бъде осъден един именит престъпник – а за това кой управлява българската държава. Битка, в която се решава въздможността паралелната престъпна власт да продължи да ни управлява – със своите компромати, СРС-та и прочее мурафети.

Спомням си как Нели Куцкова ме упрекваше за често изразяваните ми негативни позиции спрямо българския съд; как отстояваше тезата, че мнозинството магистрати са честни хора и правят всичко възможно да отстоявят достойни позиции в съдебната зала; как един от съдиите по моите дела с Алексей Петров е бил притискан, за да постанови решение в негова полза – ала е устоял на натиска. Всичко това е така – и шапка свалям на такива магистрати. Но прецедентите като тези с решенията на Апелативния и Софийския градски съд за мярката за неотклонение на Алексей Петров не са нещо, с което можем да се гордеем.

Обратното – техният позор се прехвърля и върху самата съдебна институция – и може би тъкмо тези честни и достойни люде, които работят в нея, трябва да се замислят дали със своето мълчание не допринасят за драматичния отказ от правосъдие и перменентната липса на справедливост, на които ставаме свидетели в сянката на Темида.