Половин век катастрофа

През какви етапи премина биологическият и социален геноцид, съпровождащ усилията на комунистите да изменят обществото и личността у нас. Първата вълна обхваща периода до 9. IX. 1944 г., когато те вою­ваха за завладяване на властта. Броят на жертвите и от двете страни през това време е относително малък и със слабо непосредствено въздействие върху демографските показатели. Това обаче е пери­од на ескалация на омраза и жажда за мъст, достигнал връхна точ­ка след 22.VI.1941 г., когато по нареждане на Москва България стана арена на насилия и братоубийства. За целта от там се изпращаха със самолети и подводници специално обучени хора, преминали школи на тероризъм, възвеличавани по-късно като герои. Мнозина от тях, преди да бъдат хвърлени на българска земя, бяха премина­ли през затворите и лагерите на Архипелаг Гулаг, но никой от тях не разкри какво очаква българския народ при успешен завършек на „антифашистката" борба. Истина е, че между младите имаше идеалисти, въодушевявани от илюзии, мечти и вяра в „светлото бъдеще". За съжаление, тези присъщи на младия човек стремежи бяха умело насочвани от „професионалните революционери" към тероризъм, престъпни акции и гражданска война „в името на наро­да". Партизанското движение, което се величае като „нова школа за политическо и културно възпитание", бе всъщност школа за терор, насилие и убийства по принципа - унищожаването на вра­га е високо морално дело. „Възпитатели" на младите идеалисти в много партизански отряди бяха прононсирани убийци-садисти като зловещия командир на отряд „Антон Иванов" - Георги Ликин-Дед; като прословутия Гънчо - главорез и садист в Карловския край; като гротескният Чочоолу, възхваляваният Леваневски и много други. Богатата партизанска мемоарна литература е пълна с по­добни „герои".

И затова никак не е чудно колко леко и бързо идеалистите-борци за „свобода на народа" се превърнаха веднага след 9.ГХ. в жес­токи палачи и убийци. В началото на септември 1944 г. с идването на демократичното правителство на Константин Муравиев България имаше редкия шанс да излезе от войната и премине към демократични преуст­ройства и граждански мир. Нахлуването на Червената армия сло­жи край на тази възможност. Превратът на 9.IХ. отвори пътя на болшевишката диктатура, която пристъпи веднага към терор и масови убийства. Зад гърба на своите съюзници от Отечествения фронт БКП организира заговор срещу единството на българския народ и гражданския мир в страната и в продължение на два месеца пла­номерно унищожи не по-малко от 20 000 българи.

Защитниците на палачите, които се готвят за тържествено чест­ване на „светлата дата", се мъчат да убеждават днес, че геноцидът след 9.IX е бил неизбежен - спонтанна реакция на народа, отдуш­ник на натрупаната омраза и жажда за мъст. Нищо подобно! Съ­ветската армия установи трайно присъствие във всички източноев­ропейски страни. В много от тях имаше много по-силни съпротиви­телни движения и истински антифашистки въстания. Но никъде другаде нямаше такова масово изтребление на противници на комунизма, както у нас. То достигна своя връх в края на септември и началото на октомври, когато убийците на Югов бяха вече напълно иззели от своите съюзници контрола над органите на МВР.

Документите, които вече излизат наяве, все по-убедително до­казват организирания характер на масовия геноцид в есента на 1944 г. и отговорността, която ръководството на БКП носи за извършените престъпления, и особено Трайчо Костов, Вълко Червенков и Антон Югов у нас, и Георги Димитров и Васил Коларов от
Москва.

„Народният съд" беше следващият етап на геноцида. От де­сетките хиляди преминали през арест и инквизиции, след като око­ло 20 000 бяха направо избити без съд и присъда, комунистите подбраха за „съдене по законен начин" 11 122 души. От тях 2730 бяха осъдени на смърт! По думите на бившия министър на пра­восъдието г-н П. Корнажев, „В България бяха изклани толкова хора с присъди, колкото в цяла Европа няма." Основание да окачествим разправата, наречена „Народен съд" като форма на геноцид, са особеностите на този „позор за България". Наложени бяха конфискационни присъди дори на предварително избитите. Освен мате­риалното ограбване, семействата на осъдените бяха подложени на нечовешки терор - върху тях бе поставен печата на „бивши хора". Особено голяма вина тук носи Георги Димитров, който в радиогра­ма от 19.IV.1945 г. до Трайчо Костов дава на палачите на Югов след­ните „мъдри" разпореждания: „В момента, когато народните съдии завършват своята работа, е необходимо сериозно да се разгледа въпросът за семействата и близките на екзекутираните и осъдени фашисти, народни предатели и палачи... Обсъдете с Югов необхо­димите срочни мероприятия за изсепването на тези хора в подходящи за целта райони. Част от тях трябва да бъдат изпратени на принудителна работа. НИКАКВИ СЪОБРАЖЕНИЯ НА ХУМАН­НОСТ И МИЛОСЪРДИЕ НЕ ТРЯБВА ДА ИЗИГРАЯТ В ДАДЕНИЯ СЛУЧАЙ КАКВАТО И ДА Е РОЛЯ. Интересите на държавната бе­зопасност трябва да бъдат неотменим закон..."

Разправата с „недоубития" и със „скрития" враг продължи с на­растваща сила през следващите години. Вместо куршумът задей­ствани бяха технологиите на бавната смърт - в затвори, лагери, изселвания... Огромен размер доби социалният геноцид — чрез ограничаване възможностите за образование, професионална изява и творчество. Условието да учиш, да работиш, да твориш, бе - тотално подчинение. Изяви се най-отвратителната черта на комунистическата тирания - унижаването и унищожаването на човешкото достойнство. Особено тежки поражения изтънчените форми на социален геноцид нанесоха върху интелигенцията. Кол­кото повече качества имаше човек, толкова повече той ставаше обект на нечисти домогвания, толкова по-тежко да отстоява своя­та вътрешна свобода и чиста съвест. Най-трудно бе на представи­телите на т. нар. обществени и хуманитарни науки и на дейците на изкуствата. Циничен израз на това нравствено обезобразява­не даде главният редактор на един известен ежедневник: „Всич­ки сме грешни, г..."

Особено отвратителни форми на геноцид с трагични последици за българската нация приложи комунистическата тирания в Пирин­ския край. Тук политическото насилие се съчета с национално пре­дателство. Избити бяха видните дейци на ВМРО. Българи бяха насила заставяни да променят език и народност. Достойните и сме­лите пълнеха лагери и затвори само, защото се осмеляваха да се наричат българи; семействата им бяха разселвани в далечни затънтени краища на България. Тази форма на геноцид, равна на национално самоубийство, е непозната в човешката история! Но вероятно най-жестокият биологичен и социален геноцид бе извършен чрез унищожаване на свободния селски труженик. Насилствената колективизация подсече вековните връзки на бълга­рина със земята, подсече и вековни традиции - неписаните закони и морал на народа. Не случайно българското село оказа така сил­на и упорита съпротива на комунизма. Не случайно земеделското движение даде толкова много и скъпи жертви. Краят бе - изоста­вени села. Младите поеха към градовете...

Дълбоки поражения върху нравствеността нанесе и ударът на комунистите срещу религията и християнския морал. Хилядо­летното развитие на човечеството е открило в религиозната нрав­ственост и в традициите средство за обуздаване на агресивността, присъща на човека като биологически вид. Грях, покаяние, прошка - тези велики тайнства на човешката душевност всяка голяма ре­лигия облича по своему в присъщи на народните традиции форми и създава условия за общуване и хуманно и достойно решаване на личните и социални конфликти. Комунизмът обяви тази възпитателно-нравствена същност на религията за „опиум на народите"; проявите на човечност и толерантност към другомислещия се на­ричаха подигравателно „християнщина" и се оценяваха като на-задничавост, реакционност.

Скъпа дан плати Българската православна църква на комунисти­ческото насилие. Редовите свещеници по села и градове бяха жес­токо репресирани: избивания без съд и присъда, изпращане по ла­гери, затвори, изселвания, заплахи... Достойни представители на висшия клир бяха отстранени и заместени с безлични хора, добро­волно или насилствено приели опекунството на тайните служби. Разгромени бяха и другите клонове на християнството - протестант­ската и католическата църква в България. Младите се възпитаваха в дух на атеизъм и безразличие към религията на своите деди. Последната брънка от тази дълга верига на престъпни деяния на комунистическия тоталитаризъм бе така нар. „възродителен процес".

Катастрофата не закъсня. Крахът на социалистическата обществено-икономическа система в Източноевропейските страни и Съвет­ския съюз дойде не поради външна намеса, а като естествен ре­зултат от недъзите на тази система. Съществен дял за това има продължаващият в течение на десетилетия биологически и социа­лен геноцид в тези страни.
Както биологичната наследственост, така социалното наследст­во са консервативни качества и всякакви промени в тях са със зна­чително последействие. В условията на посткомунистическото об­щество, освободено от силовия натиск на „социалистическата законност", някои негативни явления в структурата, генофонда и со­циалното наследство в нашето общество, се проявяват с особена сила: масова емиграция на млади хора; повишена агресивност; засилена престъпност...

Ние всички търпим последиците от тези явления, които будят основателна тревога за бъдещето на българската нация. Цинизмът на неокомунистите е в това, че дълготрайните последици от техните дългогодишни престъпни действия и експерименти те приписват на демократичните промени в нашето общество, а като изход от злото сочат възвръщането към „идеите" (а защо не и към наси­лията?) на 9. IX. 1944 г. - този „голям ден за България", както го ока­чествяват в неотдавна публикуваната им теза.

Другаде търсим ние изход: Възраждане на непреходните ценности на социалното наследство на българския народ и техните носители и крепители - семейство, училище, църква.

Реч произнесена на конференцията "Международно осъждане на комунизма" през 2004 г.

 

*Проф. д-р Георги Г. Марков, д.б.н. е лекар, председател на Общобългарски съюз „Истина".

Блогът Истинската публицистика - http://publicistika.blogspot.com/