Силвия БелеваБългарската православна църква напомни за себе си. По повод на преброяването ни призова да отбележим, че сме православни и религиозни. Така и не привидях грижа за духовно здраве на паството. Грижа съзрях единствено в стремежа да се оправдае собственото присъствие. Под маската на грижа, че ако не се заявим такива, ще се види колко сме малко (не, че е лъжа). А тогава висшият клир с какво би оправдал присъствие, макар и символично. Това – на фона на тенденцията да се превръщаме в малцинство. Неотклонно и в собствената си страна.
Не, не е време за истеричен сбор и за „Атака”. Повод за тревога съществува. Пришпорват го по друг удобен такъв. Като избягват да споменават причината за това. Тя се игнорира. Какво направи родната църква, за да ни приобщи към лоното си, да ни направи вярващи, религиозни, добродетелни, богобоязливи. Първо тя самата беше обърната с хастара навън, т.е. – лишена от смисъл.
Непримиримите, отдадените на вярата – тези, които имаха професията си за мисия – бяха избити. Църквата беше оставена да съществува с външните символи и с предишното си предназначение, но дълбоко привидно. Както и всичко останало, така и тя се утвърди с уверената имитация на смисъл. Отвъд чисто битовото й предназначение, каква потребност изпитва човек от нея.
Кръщенета, годежи, сватби, опела. В по-нови времена – освещаване на офиси, автомобили и др. - със съответната тарифа. Територия, където възможността да предоставиш вяра и упование се превръща във възможност за бизнес. Отвикнали сме да търсим вяра и упование точно там – поне масово. Всеки си ги черпи отнякъде. На фона на всеобщото отчуждение, обаче, призивът да се пришием милозливо към пеша на БПЦ точно сега, звучи амбициозно нахално. На какво отгоре да го направим.
Както всичко в България, така и църквата беше „опитомена”. Придатък към функцията на натрапена идеология, „призвана” да възпитава. Възпитание паразитно в „естетическия” избор между „наковалня или чук”.
Уважавам всяка искрена вяра, докогато не заяви непримиримост към алтернативата си. Докато не изплува нечия зъбата физиономия с натрапливо добронамерени съвети.
Случайно ли е, че когато в резултат на трайни усилия, църквата беше изпразнена от изконното си съдържание – да вдъхва вяра и смисъл у хората, тогава в нея влязоха тези, които ги бяха изпъдили. Обикновено по Великден те залагаха милиционерски хайки около църквите, за да „опазят” народа от „опиума” на религията. Но след 1989 те влязоха в храма. Ни лук яли, ни лук мирисали – взеха да се кръстят. Все едно с това са били закърмени. Скверно беше това „превращение”. Но беше показател за истинската им природа – показа безграничната им гъвкавост да са каймакът – винаги отгоре.
Възможно ли беше вместо Карол Войтила - патриарх Максим да беше избран за папа (въпреки че е православен) и точно срещу него да беше извършен атентат. Заставал ли е нашият патриарх срещу идеологическото статукво. Защо е познат под името Ма(р)ксим. Не привидя тръсналата се дебелогъза власт някаква опасност в него. Напротив – тя си го назначи. И настана съгласие, задруга, симбиоза.
У нас църквата не възглави духовен бунт. Тъй както се случи в Полша примерно. Йоан Павел ІІ не беше чучело. Той беше символ. Адекватен символ и въплъщение на непримиримо гражданско съзнание. Затова привлече вниманието на свободния свят. Избирането му за папа беше шамар и предизвикателство за следовниците на наковалнята и чука, които се усетиха застрашени. Затова се опитаха да го премахнат.
Кой би се опитал да премахне патриарх Максим. И защо. Просто не е необходимо. И идеологията не зове нищо подобно. Той е удобен.
През времето е имало български духовници – мъченици за вяра, но и за нещо друго – за българско национално съзнание. Понесли са всички удари, осъзнавайки риска, който поемат.
На какво отгоре, Българска православна църкво, да се пишем вътрекошарно и уютно от позивите ти. Към твоята ли „религия” да се причислим – религия обтекаема, според изискван интерес. Според този интерес ти изискваш от нас да се определим като такива. Но какви усилия положи ти да ни убедиш да го направим.
Блуждаем в пространството. Лутаме се сред сергиите, които ни предлагат някакъв избор.
Какъв е смисълът да се заявим православни и религиозни – чисто статистически. Ако изпитваме съмнения или несъгласие да бъдем поставени тъкмо в руслото, което си изтъкала за нас - отвъд и далече от истинския смисъл. Ако е този, който си ни отредила, без да ни питаш.
ФСБ пеят в една своя песен : Високо, високо, високо, високо застани.”