Българска Коледа

След като през ранната пролет Сталин умря,  лятото отмина бързо и дойде зимата, която в знак на солидарност със смъртта на Вожда, изпрати студовете от Северния Ледовит Океан и скова в незапомнен мраз територията на България. Сякаш тъгувайки за загубения Господар на Лагерите и на Вечния Студ, свирепи северни ветрове нахлуха в неотдавна завладените от армиите му земи и оковаха в лед цялата държава. Дунава замръзна и по нея започнаха да преминават глутници от бели сибирски вълци, които току-що колективизираното туземно население, насядало близо до печките  напалени с царевични какалашки, шепнешком  описваше по големина „като магарета”. Поради предполагаемото място на вълчия десант, народът прие за тях прозвището „ Белите вълци от Търну Магуреле”. Властта се опитваше да възстанови корабоплаването към Европа, като хвърляше от самолети авиационни бомби върху дебелия лед, но те пробиваха само малки дупки, пригодни може би за зимен риболов, ако някой отчаян въдичар , осмелил се да напусне затрупаната си с дебел сняг къща,  се решеше да лови риба и да умре от студ или да бъде бомбардиран от родната си авиация всред замръзналата пустош. 

Ако приемем, че години по-късно в родината е имало „размразяване” и Априлски повей, оповестени  от Живков и възпяти от поетът Левчев, то онази зима представляваше точно обратното – вледеняване  на живота, който практически беше спрял в точката на замръзването. Дори реките  бяха спрели да текат. Обстоятелствата на  тогавашния съветизиран бит бяха разпоредили така, че в нашия сравнително голям четиристаен апартамент до Военното Училище,  скоро след национализациите и конфискациите, бяха настанени като „нуждаещи се” още две други семейства, с ползване  от всички на една единствена баня с клозет и една обща кухня.  Случваше се върху  печката да врат едновременно три различни тенджери с три различни и даже противоположни  миризми, докато аз пишех домашните си в последното свободно пространство останало в хола, под масивната маса за гости, наследство от предишния буржуазен начин на живот. Сутрин пред клозета се образуваше мълчалива опашка, където градът, така да се каже си даваше среща със селото... Така опознахме тогава  комуналния начин на живот и започнахме „да наливаме основите” на мрачното здание, който обитавахме десетилетия след това, наречено социализъм.

Бедата беше, че един от настанените у нас „нуждаещи се”, работеше в някакво зловещо учреждение, където се ходеше на работа през нощта, а през деня той имаше навика да ходи из апартамента по презрамки, обут в брич  с червени кантове и ботуши. В негово присъствие останалите навеждаха очи, отбягваха погледа му и неизвестно защо започваха да говорят с недомлъвки. Баща ми вече знаеше, как изчезват хора, обикновено през нощта, нерядко това бяха негови познати и му беше абсолютно ясно, че човекът с брича представляваше смъртна опасност за семейството му. Беше просто въпрос на време „ботуша” да се досети, че може да уреди жилищния си въпрос по най-лесния и класово правилен начин:  като затрие баща ми по някакъв повод. А нищо не беше по-лесно тогава от затриването-едно донесение и врагът заминаваше там, откъдето няма връщане. Класово-партийната дарвинистка борба за оцеляването на по-приспособения беше вече преразпределила жилищната собственост в София така, че безимотното селячество беше взело решителен превес над градската буржуазия, а „експроприирането” на имотите на онези, които бяха загубили  битката се извършваше безпощадно от „Органите” на партията. Победителите в борбата за преразпределение на чуждото имущество, наречена още „класова борба”  имаха две прости предимства: способността да убиваш и безразличие към нормите на морала. Необходимият етикет, който трябваше да ти лепнат, за да загубиш тази „борба”, имота си и даже живота си, бе „Органите” да те обявят за „класов враг”.

Преди това  залепване на етикета да се случи обаче, баща ми продаде нашия апартамент за символична сума и семейството ни се пренесе в Банкя, в родната къща на майка ми и нейните родители. Тя бе и моя родна къща, защото съм се родил там по времето, когато София е била почти необитаема след бомбардировките и болниците не са функционирали. Това беше бедна къща,  стените й бяха измазани с гасена вар и на нарасналата рода заедно с нас, градските пришълци беше тясно там, скромната хигиена се осигуряваше от една външна чешма с каменно корито, където чиниите се миеха на ръка под нискостеблената дюла и от едно външно отходно съоръжение, което не можеше да бъде наречено с никаква друга дума, освен с  гръмката дума кенеф.  Слава Богу, там все още работеше прекрасната минерална  баня, където работеше леля, където понякога се къпехме даже в една от царските вани с месингови парапети и красива керамика. Банята беше построена от Цар Фердинанд, под чиито заповеди дядо ми Дойчо беше участвувал в Голямата и напълно безмислена война. Дядо ми, земеделец  по политическа линия, но не и по призвание, голям привърженик на Стамболийски, беше притежател на 30-40 декара земи, защото ТКЗС не бяха още колективизирали село Банкя, но от шопската смолница не излизаше нищо смислено, а да бъдеш самостоятелен производител, без да притежаваш машини и инвентар беше  невъзможно. В двора на дядо ми, мир на праха му, с цел прехрана на родата се отглеждаше едно прасе и кравата Пенка, заедно с дванадесет червеникави кокошки от породата родайланд. Трябваше да минат много години преди да разбера, че става дума за щата Rhode Island, малък щат на Североизточното крайбрежие на Америка, откъдето тези месодайни птици произхождаха. Закупуваха се от люпилнята като бройлери, малки жълти топчици, които се топлеха под един обърнат с реотана надолу котлон в задната стая на баба ми Борка и той играеше ролята на тяхната майка-квачка. Пиленцата умееха внезапно да заспиват на един крак, като се затичваха безпричинно, изцвъкваха се на мушамата постлана за тях на пода и след това изведнаж  спираха, закривайки с ципата отдолу нагоре очите си в мимолетен пилешки сън. Съдбата им беше незавидна: отиваха на ешафода, щом пораснеха или по-точно на дръвника, където баба  им отсичаше главата с брадвата, след което те подскачаха дълго из двора обезглавени, рисувайки с кръвта си из снега птичите йероглифи за сбогом с Род Айланд.

Ето там ни завари сибирската зима, там се записахме в местното училище, където наш учител  по френски стана великият Льо Пер, мой кръстник и мъж на леля ми, с най-сините очи на света и с най-парадоксалните изблици на хумор, осъден неговият хумор да остане вечно неразбран на тази сурова земя и  принуден от бедността да завърши живота си като кравар. Той обичаше да говори на децата и на кравата на френски и да ги пита невинни неща като например, къде е прозореца или колко е часа, но най-много обичаше да пита дали вали сняг или дъжд. На български има само една дума за „вали”, а на френски са две различни. А над Банкя и над цялата страна, колкото повече наближаваше Коледа, толкова повече валеше и наваляваше сняг, все повече и все по–дълбок, преспите затрупваха селата, градовете, пътищата и железопътните линии, а студът ставаше все по–свиреп. От полузатрупаната дядова къща се издигаше към небето синята лента на пушека от спасителния огън в пернишката печка, около която се въртеше животът на хората и пилетата. Пътеката до фурната, откъдето се купуваше дневният наш хлеб насущний, приличаше на каньон прокопан в преспите, много по-висок не само от детски, но от човешки ръст и аз се чувствах като къртица между стените на снежния проход, докато носех  „леба” обратно до къщата. Влакът от София все по-често засядаше в снеговете и закъсняваше с часове, докато пътниците биваха принудени да разчистват линията пред локомотива с лопати складирани в пощенския вагон. Баща ми, който пътуваше с влака всеки ден след работа, беше приспособил една раница, която напълваше с въглища, запазени в едно мазе в София от миналата година, взимаше влака, стоварваше  ги в дървеното корито до пернишката печка и така поддържахме огъня  с „горно горене” в полярния студ. Ходенето по нужда обаче през двора със старите гумени галоши на баба ми, особено в безлунните нощи, когато ми се причуваше вълчи вой под стъкленото, почти синьо нощно небе, пълно с далечни враждебни звезди, беше голямо изпитание. Понякога, грях ми на душата, изхвърлях  димящата пикня в студения сняг, преди даже да стигна до кенефа в другия край на двора, където всичко беше вкаменено в причудливи ледени скулптури и сталагмити с жълтеникав цвят.  Дъхът ми в такива нощи се разпадаше на ледени игли, ръцете без ръкавици залепваха  мигновено, ако се докоснех до нещо от метал, а външната чешма, макар и увита със сламени снопове, замръзваше постоянно, тръбите се разцепваха и се налагаше да ги размразяват с ръчна бензинова лампа сутрин, след което да слагат нови муфи с кълчища до следващото спукване. Тогава за първи път разбрах как дърво се пука от студ, когато една нощ чух стария орех в двора да стене и как изтрещя от неимоверното страдание на замръзналите в недрата му  жизнени сокове, разпъващи отвътре дървесината.

Така или иначе, Великия празник приближаваше, дойде и отмина Новата Година, а тогава Коледа се посрещаше на 7 януари, не на 25 декември, както днес. Дядо или по-точно „дедо”, както се изговаря в този край, реши, че въпреки всичките несгоди на живота и незапомнения студ, ще отпразнуваме Рождество Христово като в старите времена, така че всички ние, дъщерите му, сина му, зетовете,градските му внуци и внуците от родата в Банкя да бъдат заедно и да запомнят в мир и любов светлата нощ като българи и като християни. Баща ми ни направи подарък в духа на благоволението между хората; отидохме при стария белогвардеец,  Деда Андрея, който ни направи ски от акация, извити върху огън, със заковани каишки от свинска кожа отстрани, за да могата да се нахлузват обувките, в нашия случай галошите. Преди Бъдни Вечер дедо донесе слама и я постла върху пода в предната стая. Върху нея хвърлиха черга и обявиха, че на Бъдни Вечер се седи на земята и се ядат постни ястия. Питката с късмети се правеше по най-простия начин, без мая и в нея се слагаше само един късмет: сребърна паричка, която изобщо не беше сребърна. А ястията бяха боб, пълнени сухи чушки с боб, постни зелеви сарми, ошав, „ореси” както дедо наричаше орехите в множествено число, както и малки диви круши виреещи из софийското поле, които не можеха никога да узреят, а по-скоро загниваха по един непредаваем  начин и леко ферментираха, сякаш за да предизвикат в душата на онзи, който ги вкуси, вечна носталгия по тези самотни, криви дървета стърчащи като въпросителни из коравата шопска земя. Имаше и луксозна храна, нека да кажем десерт, наречен „морузница”, подобен на шмиргел, омесен от царевично брашно, с който по-изнежени хора с декадентски градски навици биха по-скоро изстъргали дюшемето си, отколкото да го сложат на масата. Но идеята беше да се приобщим към простотата на пещерата и яслата на Спасителя и да приемем смирението в тази свята Бъдна вечер, чрез простата храна в нашата недоброволна и непреднамерена бедност.

Обаче се появи проблем. Аз, прокуденият от града човек, приел селото, кенефа, преспите, сиромашката обстановка, приел  Бъдни вечер такава каквато е, даже с морузницата и малките крушлета, не можех да приема, че няма да имаме  коледна елха. Елхата не беше част от старите български обичаи, тя беше нещо сравнително ново по тези земи, внесено отвън и без особена важност, тук обикновено не се раздаваха  подаръци, нямаше елхи, нито бенгалски огън, нито коледна звезда. Но аз се разбунтувах. Не приех Коледа без елха.

            В късната зимна сутрин, скована от скреж по дърветата, когато даже врабчетата се криеха в купите слама, докато баба ми месеше тестото за „колачета”, а възрастните бяха заети със своите грижи, аз тихичко взех брадвата от дръвника и неусетно се изнизах покрай кенефа по пътечката нагоре между къщите, по една малка пъртина в посока към митичното село Вердикал. Там през лятото, както тичахме с брат ми и братовчедите в галоп, преструвайки се на коне със завързани за раменете ни столове, на които присядахме като се уморим, бях забелязал една малка горичка всред полето, даже по скоро туфа, стърчаща самотно всред нивите.  Сега си спомних за нея и реших,  че в нея ще намеря това, което така силно исках – своята коледна елха. Пъртината скоро изчезна и аз се озовах в дълбокия синкав сняг на края над селото съвсем сам, затънал почти до брадата, вдигнал високо брадвата над главата си всред полето, обитавано може би само от вълци. За секунда ми се стори ми, че чух вълчи вой, но всъщност това беше вятъра, който започна да свисти ниско над  ледената кора сковала снежната повърхност. Ноздрите ми залепнаха от студа и сълзите които течаха от очите ми замръзваха върху бузите моментално. Скоро клепачите ми залепнаха и трябваше да ги разтърквам с плетените от баба ми  на една кука ръкавици, за да виждам наоколо. Снегът беше твърде дълбок и в десетгодишната ми душа се прокрадна страхът и съмнението–ами ако не мога да се измъкна оттук и ме повали бялата смърт? Чувствах как краката ми изстиват в гумените галоши, въпреки плетените чорапи, и те плетени от рециклирана вълна, добита от прекарани през дарак стари дюшеци. Спомних си как майка ми ме караше да държа „чилето” с вълнената нишка до отмаляване, докато тя го навиваше на кълбо, за да бъде удобно за плетене. Стана ми мъчно за всички тях, за техните грижовни ръце, с които чевръсто премятаха иглите за да ни „облекат” в тези гладни и студени зими и ми се прииска да се върна обратно в сигурността на къщата, по–близо до хората и топлината. Но нещо в мен, което след време осъзнах, че не е нищо друго освен вроден шопски отказ да се предавам, наричан за по-кратко шопски инат, ми заповяда: „Тръгвай, без елха не може да се върнеш!” Напрегнах сили, изпълзях някакси от дупката в която се бях озовал и полека запълзях към едва видимата на хоризонта малка туфа. Открих, че ако пълзя имам по–голяма повърхност  и не потъвам в снега толкова лесно. От умората и от усилието се постоплих и някъде към обед се добрах най-накрая до горичката. Небето беше започнало да се покрива с облаци и времето малко поомекна. Огледах измръзналите дръвчета около себе си и я видях– моята елхичка ме чакаше там, сгушена в снега, висока до кръста ми, с най-съвършената възможна форма, елхата -мечта, която сънувах толкова нощи. Отсякох я без никакво угризение и я повлякох в дълбокия сняг. Вече не ме беше страх от вълците от Търну Мъгуреле, с брадва в едната ръка и с коледната елха в другата бях станал непобедим...

Когато привечер пристигнах триумфално полузамръзнал от студа, семейството и родата се колебаха известно време дали заслужавам бой, загдето им бях причинил толкова страхове с моето изчезване, но накрая ми простиха в духа на празника и даже ми дадоха малко памук за украса. Заедно с другите деца изрязахме от картон една жълта витлеемска звезда и я оцветихме с жълта боичка, така че като я сложихме на върха на елхата изглеждаше като истинска. Настанихме вечерта нашата елха в ъгъла и тя ни да подари цялото си благоухание, което беше донесла заедно със себе си. Тази свята нощ ядохме най-вкусните постни ястия на пода върху сламата,  но аз не знаех, че те никога повече в моя живот няма да бъдат толкова вкусни, паричката от питката не ми се падна, но няма да забравя колко щастлив бях тази Бъдни Вечер. Тогава за последен път цялата наша „рода” беше заедно, а в святата нощ заваля сняг. В ранното утро за първи и последен път в живота си чух как коледарчета дойдоха  с ямурлуци, със снежни гугли по главите си и пяха коледарски песни, а баба им нанизваше на пръчките колачета, докато дедо Дойчо ги даряваше с ореси и сушени ябълки.

            След няколко дни милицията „забра” дедо ми Дойчо. В този край да забереш някого, значеше да го арестуваш. Това беше второто му отиване в Белене като земеделец-опозиционер, който не умееше да мълчи и поради това беше напсувал някакви местни комунистически нищожества. Бяха му наложили някакъв „наряд”, да даде на държавата някакви неимоверни и неизпълними количества жито, мляко и вълна, понеже беше притежател на земя. Баба Борка вече знаеше реда и му приготви в едно вързопче плетени на една кука чифт вълнени чорапи и един огромен сапун „Петел” с формата на куб. Когато го качваха в затворническата камионетка съседката Митана въздъхна:

  ”Малее, Дойчо па го покараа...”