ВЪПРЕКИ СОЦРЕАЛИЗМА

Икономическата история на България сигурно ще запомни професора по финансови и административни науки в Софийския университет Асен Христофоров като блестящ учен, създател на Статистическия институт за стопански проучвания през 30-те години на миналия век у нас и пръв критик на икономическия модел на социализма. Литературната ни история знае по нещо за Асен Христофоров като образцов преводач на Джойс /смятан за неразбираем и непреводим/, на Джек Лондон, Джером К. Джером, Хенри Филдинг, Шарлот Бронте, но тепърва й предстои да възстановява паметта си за писателя Асен Христофоров, който е все още малко познат даже на истински изкушените от литературата. Защо ли?  Защото неговото литературно творчество е като че ли внезапно, неочаквано явление. Да добавим, че Христофоровото литературно творчество живя депресивно, под похлупак, живя години наред /макар и цензурирано/ в опозиция срещу насилието. Живя вътре в себе си, по природа автобиографично и неприспособимо /въпреки опитите за пришспособяване/ към канона на социалистическия реализъм.

Ако соцреализмът у нас през втората половина на ХХ век е силово наложена и строго охранявана тоталитализираща метафора, метафора на тоталитарната власт, то Христофоровият роман „Мацакурци” /Издателство „Медицина и физкултура”,1958/ съзнателно разгражда тази клиширана метафора, която имаше претенциите да инжинерства над човешките души. Асен Христофоров, интелектуалецът от Лондонския икономически институт, специализирал в Кембридж и Оксфорд, знае, че в края на краищата всякое клише на масовата монументална пропаганда, имаща налудните претенции да се разпростре върху целия обществен живот, неизбежно се превръща в кич. Още от първата си страница романът заявява своето чувство на дистанцираност, на физическа непоносимост към задължителния свръхидеологизиран колективистичен патос на деветосептемврийските победители. Началото на романа е ситуирано във времето с пределна документална точност:

Странно наистина, но беше точно три години, три седмици и три дни

след първия Девети септември. В тая тройственост нямаше нищо знаменателно, нито пък имаше нещо кабалистично, но навярно пак ще се намери някой да каже, че съм опак човек! Впрочем тъкмо затова бях тръгнал към планината. Омръзнало ми бе да слушам от всички, че съм опак човек, а нима можех да споря с всекиго и да доказвам обратното? Там, в дебрите на Рила, щеше да бъде друго. Щях да заживея като отшелник и никой нямаше да се занимава с характера ми. Накратко, бях подал оставка като професор в университета и сега пухтях по шосето с влогова книжка в единия джоб на сакото и с указ за освобождаването ми от длъжност в другия. Просто не можех да слушам подмятанията на студентите, че съм опак човек.

            Да оставим настрана педантично фиксираните «три години, три месеца и три дни», както и не случайно трикратно повтореното “опак човек”. Номерологията твърди, че цифрата 3 отговаряла за интереса на човека към науките, техниката, изобщо към всяко необичайно нещо. По-важното обаче е, че още върху първата страница на романа решително се намесва вездесъщата цензура в лицето на издателския рецензент Здравко Сребров, познат на Христофоров от общата им служба в БНБ.  От авторския машинопис на «Мацакурци», съхраняван в Националния музей на литературата, става ясно, че оставката е всъщност заповед за уволнение. Под тънко подострения цензорския молив е изчезнало Христофоровото заричане да бъде последователен докрай срещу гонителите си, поселвайки се «в пазвите на планината с твърдото намерение да е «непреклонен стоик и дори аскет». Както някогашния рилски пустинник – натъртва Христофоров - и също като него «да прекарам дните си в тишина и усамотение», помнейки, че «имам зъб на съдбата и на ония, които бяха приели оставката ми». Вместо този пасаж в първото старателно цензурирано издание на «Мацакурци», от 1958 г., а и по-късните издания на романа, прекръстен пряко авторовата воля на «Вуцидей», е монтирано следното бодряшко изречение: «Търсих очистителна промяна в живота си и мислех, че ще я намеря в планината.» Само че в Христофоровите представи планината не е само декор за масови пътеписно-туристически екзалтации, а нещо много повече. Планината му връща основното право на свободния човек: да има пред себе си хоризонт.

            На гърба на тази първа цензурирана страница цензорът- рецензент Сребров императивно е отбелязал: «Реакцията върви срещу течението в социалистическото общество». И още: «Прояви на индивидуалистична философия във века на колективистичния закон».

            Идейните надзиратели на писателя Асен Христофоров не му простиха куража с цялото си същество да върви срещу «века на колективистичния закон», обявен за фундамент на соцреализма. Чудно ли е тогава, че «цяло село го мрази», както си е отбелязал пак Сребров.

            Изкушавам се тук да цитирам още един темелен за цялата книга, но старателно зачертан на 4-та страница пасаж от машинописа на «Мацакурци». Ето какво си мисли професорът по финансови и адвинистративни науки, бившият лагерист Асен Христофоров, изпратен през 1952 г. без съд и присъда в Белене, заедно с Никола Мушанов, Атанас Буров, Коста Лулчев, Муравиев, Атанас Москов, Петър Дертлиев. Докато върви срещу течението на Черни Искър, стараейки се «да поотложи неизбежния допир с мацакурците», Христофоров вече твърдо знае рефрена на отшелническия си живот:

            «Срещу течението. Тази мисъл ме осени в другия, в преносния смисъл». И тук в машинописния оригинал на «Мацакурци» следва цензурирания, липсващия в по-късните издания пасаж:

«Закрачих бодро, твърдо, дори настървено, изцяло погълнат от чувството, че не всекиму е дадено да върви срещу течението. За това са нужни силни хора, уверени в себе си, надраснали другите. Да, надраснали другите, като онези величествени борове, които стърчат самотно сред ниските клекови храсти... Тъкмо тия борове личат отдалече, те всъщност красят планината, но защо ли мълниите падат най-често върху тях?»

Противно на Дарвиновия закон, най-често оцеляват не най-силните, а успешно мимикриращите. Оцеляват лесно приспособимите, но Асен Христофоров не е от тях. Той решително поема риска да е независим и неприспособим във време на тотална политически наложена зависимост и приспособимост. Неговото отшелничество е протест срещу бесовете на «социализъма», които по думите на близкия му познат Георги Марков отнеха «всякаква красота на живота, възвишеност и чувствителност».

В «Мацакурци» няма почти нищо от символиката на соцреализма. Мярка се бегло един партиен секретар, когото веднага репликират: «Говориш като уводна статия». На друго място в романа, наблюдавайки зората на един текезесарски трудоден, овчарят Вуцидей насмешливоотбелязва: «Те това е социализма; жените го строят, мъжете го пазят».

Във време, когато България, въпреки лъжовния април 56-а, по примера на СССР също е робска страна в процес на развитие; когато дори приказникът Ангел Каралийчев е принуден да напише романов славослов за «вожда и учителя» Георги Димитров, за да засвидетелства лоялността си към «народната демокрация», а Никола Фурнаджиев си налага автоцензура, преправяйки «По пътищата ти вървях» според соцреалистичния канон, Асен Христофоров открито не се съобразява с трите най-важни задължително постулирани крепежни елементи на соцреализма: партийността, идейността, и чак на трето, последно място народността, но неизбежно пак по партийному. Да не се съобразяваш с комунистическата партийност, да подриваш нейните устои в писмено закрепен, че и тиражиран текст, в ония години е равно на държавна измяна.

Най-голям, че и особено весел празник за народността в Мацакурово е варварският обичай «песи понеделник». Има ли сили кротката и примирена «древна мацакурка» баба Минка да му се противопостави? Тази детайлно описана от Асен Христофоров мацакурска мъчителна инквизиция на кучетата е само един от образите на изначалното зло, вселено у човека.  Далеч по-плашеща за мен обаче е претенцията на мацакурщината, на «Мацакуровото», както казва Христофоров, непременно да властва, да бъде център на света, да се самообяви за столица, да управлява държавата. Комплексът на полуграмотния мацакурски даскал Итко, който казва: «Тук е по-главно от София и ако йощ не е, ще стане някой ден!... — Ще стане Мацакуровото столица!. .. Само герб си нямаме йощ, но нека дойде до герба!»

Кой ни е виновен сега, че предадохме и столицата, и герба на мацакурщината. Мацакурово е безкрайно далече от Лондон; не е, няма и да бъде Лондон, където по думите на Асен Христофоров «всички видове лични свободи са на особена почит».

Бдителният, добре трениран редакторско-цензорски апарат, в лицето на Здравко Сребров, който внимателно е откривал и отстранявал на не едно място в романа всяко подриващо инфантилния оптимизъм на соцреализма изречение, кой знае как е пропуснал  обаче опасния епизод с горяните почти в началото на Глава VII „Вуци, мечки и бико”. Докато Христофоров слуша по самоделното си радио увертюрата на Вагнеровата опера „Танхойзер”, /това радио ще стане причина да бъде обявен от мацакурци за шпионин/, вижда през прозореца на Бърлогата си горяните. За онези, които не знаят горянското движение, ще кажа: то е въоръжена, а в някои случаи и невъоръжена съпротива срещу комунистическия режим в България през периода 1947-1956 г. Ето част от този по чудо оцелял от гилотината на цензурата горянски епизод:

„И наистина откъм смърчовете се задаваха горяните, потънали до пояс в снега и свели глави от лютия вятър. Един газеше напред и проправяше пъртина, друг го следваше на няколко крачки, слагайки крак след крак в стъпките на първия, трети се олюляваше по-навътре в гората. Те идеха право към къщата и нямаха нито време, нито сили  да извиват по отъпканата пътечка. Тъй, както газеха дълбокия сняг, те сякаш крачеха в такт с гръмкия финал на увертюрата, подсилен от бясния вой на вятъра в комина. Макар уморени и  залитащи, от тях лъхаше сила и някакъв несломим устрем, странно хармониращ с тържествения победен зов на финала. Дързостта на хищника, която ме бе смутила малко преди пристигането им изглеждаше смешна пред силата на тяхната воля.”

 Не само волята, устремът на горяните, но и упорството на магически реалния овчар Вуцидей най-силно излъчва опозиционната сила и страст на романа срещу насилствената колективизация на земята. Основният проблем тук не е кооперирането на земята по съветски образец, а насилствената колективизация на човешкото съзнание, поробеният от страха разум. Насилственото обезличностяване на човека. Вуцидей също както своя автор е от изчезващата порода на нееднаквите хора. Некнижният овчар е търсещата решение фигура. Фигура далече от щампите на типичното, преодоляла инертната маса-народ. Негова визитна картичка е: «Я не съм от нихните».

Вуцидей, който упорито отказва да стане текезесар, има смелостта и силата да пребивава единствено в своето собствено време. Той сам си е и държавата, и славата! Защищавайки с всички сили и средства овцете си от колективния живот в кооперативната кошара, Вуцидей защищава основното си човешко право на избор, т.е. свободата си да действа и да разбира. Вуцидеевата самотна съпротива срещу нашествието на колективизаторите не е просто селски шопски инат, а интуитивно постигнато упражнение по вътрешно осъзнавана, осъзнавана, и осъзнавана независимост. Подир овцете е Вуцидеевият начин да отбранява личното си човешко пространство, да живее в съгласие със себе си, да изпитва радост от живота, въпреки катадневния черен труд. Неговото отшелничество, както и робинзониадата на Асен Христофоров, прилича на уединение, бягство, но всъщност не е! Всъщност това отшелничество е отстоявана, и отстоявана близост със самия себе си. И то във време, когато да бъдеш различен, да бъдеш друг, е квалифицирано не само като психиатричен синдром, а и като престъпление срещу социалистическия строй!

Романът «Мацакурци» е най-автентичният документ за самоличност на писателя Асен Христофоров. Несправедливо забравена българска класика, която още веднъж доказва, че всичко стойностно в българската литература на ХХ век е създадено не благодарение на, а въпреки социалистическия реализъм.

Текстът е четен на Научната конференция “От Лондон до Мацакурци”, посветена на 100-годишнината от рождението на учения и писателя Асен Христофоров и организирана от Институт за литература при БАН, Национален литературен музей, Национална библиотека „Св.св. Кирил и Методий”, Държавна агенция „Архиви”, Център за либерални стратегии – 16 декември 2010 г.