Прагматистки прочит

Върху българската литература са изпробвани кажи-речи всички съвременни анализаторски техники, прилагани са известни методи, обковавана е в привлекателни или по-неугледни теории. Непомерната пъстрота на всички опитвани веяния я правят понякога да изглежда като накичена коледна елха, изложена във великденска витрина, стояща неуместно, нехарактерно и неточно.

Теория, когато ...

Самата литературна теория се разводни и дезориентира, собствено литературното като опит почти се разтвори в по-общи лингвистични и семиотични подходи, те пък се разколебаха към теории на комуникациите и социални статистики. Почти напълно изчезна литературно-историческият подход, който в своя екстремум също премина в статистика, ако не в откровена хронология. Литературоведите са слаби мислители със склонност към украшателство, свикнали са да отделят много внимание на композиция и стил, често изпадат в есеизъм, имащ малко общо с анализирания обект, а повече с техните личности. Това, което най-вече им липсва, е смелост за усъмняване в отколешни постулати. Ако все пак я имат, започват да философстват, но с характерната за дилетанта слабост. Много характерно за българските изследователи е явното предпочитание към назоваващи упражнения, вместо към разсъждения, които отблизо да следват разкриваните ситуации. Опитването е изкусително и някак непредотвратимо, “трябва да се влезе в модата”. Този недостатък във време на свободно говорене и писане доведе дотам, че не се откроиха нови имена в литературознанието, не можа да се преоцени адекватно 50-годишната соц-продукция, а по-ярките имена на поколението, навлязло в литературната теория през 70 и 80-те години на миналия век, макар и с поизгубен блясък, продължиха да се водят за радикално мислещи и днес. Идеологически заложеното от комунизма обезграмотяване на нацията започна да проявява дългосрочното си въздействие като чернобилска бомба, с пикове, но без спадове, предизвиквайки у малкото неуспели навреме да затъпеят или напуснат страната хора, трайни депресии или обикновено обезумяване. Това не просто не е преувеличение, а реално положение за хора, получили сносно образование. Не помагат вече и приятелските кръгове и професионалните сбирки, тъй като неграмотността и бездуховието пъплят като застояла вода.

Това ще е опит да се представи в България една от най-дълбоко разсъдъчните концепции за отделяне на значение –  философията на прагматизма на Чарлз Пърс. Във времена, когато във всяка българска гара има “университет”, в който студентите се учат да четат, а преподавателите да пишат, когато се водят спорове дали да останат пълния и кратък член в езика, та и последният ваксаджия да може да се кандидатира за президент, когато журналистките говорят като перачки, когато хора с вид на сумисти стават министри и разсипват патриотковщина с черпаци на умствени голтаци, когато университетски доценти и преводачи хабер си нямат колко глаголни времена езикът ни притежава, когато за нормален се приема дори говорът на спортните коментатори и катаджийските радио-оракули, когато “спрягат” имена от “култови” сериали, когато за официални говорители се избират само хора с говорен дефект, когато “считат”, “касаят”, “вземат се в ръце”, когато сутрешните репортери, завършили юридически техникуми се питат, “какво им е усещането за”, вместо “какво чувстват”, когато не грешат единствено, когато не говорят, когато тотално феминизираната ни журналистика направи от “очаквам” спомагателен глагол, като забравиха простата частица “ще” за бъдеще време, а вместо това ми споделят как “тази сутрин се очаква да...”, когато победителите не печелят, получават или заслужават, а “грабват” т.е. почти “открадват” наградите си, когато идеи или кръгли маси “стартират”, защото “започват” им се вижда недостатъчно оригинално, когато традициите все нещо им “повеляват”, никога завещават, нашепват, помагат, когато всеки музикален откъс е “парче”, когато в централните новини един ме изумява с курса на йеврото, който бил “идно точка”, когато “Стандарт” постановява “раждаме със секцио” и “родни (!) бандити ограбиха гръцки бизнесмен”, когато проблемите, плащанията, отпуските и недоразуменията се “чистят” (с белина?), когато мъдрят “механизъм”, а на мен ми се привиждат ремъци и зъбчати колела, когато на цели две поколения обратният словоред се представя като правилен, когато все нещо “оборудват”, т.е. “снабдяват с орудие” и не разбират, че шприцоват речта си с най-грозните русизми, когато съм принуден да съществувам заедно с близо милион цигани на ръба да се свлека до тяхното битие, но колчем призова властта да ме предпази цивилизационно и хигиенно от допир с тях, тя току ми навира наученото вчера свое “разбиране” за дискриминация, което има ефект като приличащото на нападение от скакалци опоскване на София от нахлулите провинциалисти, когато, като забакнати повтарят едни и същи изрази и не им идват наум синоними, защото не знаят какво е това, например, че има заговор, а не “конспирация”, когато зад нито един продукт мисъл не стои, та всичко на кухо дрънчи и страната повсеместно се дъни – тогава, да се представя една стара философия, наново открита за интелектуалния прогрес – това е вик, преди да те погълне пропастта.

Панелно vs. монолитно образование

Всеки, останал тук да оцелява с интелектуален труд, заслужава да съпреживее този вик, който за последно да му напомни, че по света това занимание е символ на престиж и уважение, а не на ругатни и унижение. Защо е важно да се говори правилно и да се ратува за възстановяване на езиковата норма, повече отколкото за икономическа дисциплина дори? Защото мисълта се изразява, според езиковите средства, с които човек разполага. Ако те са бедни и пустословни, и мисълта ще е такава, жалка - като изхлузила се от български медиен курник. Неефективна.

За пръв път в най-новата ни история, след Освобождението, пропастта между хората не е поколенческа, а образователна, между академично образовани, и между хора, обучавали се в университетски курсове с мозаечна структура, разбиращи от нещо, неспособни да прокарват връзки и да виждат проблемите цялостно. По конференции излизат хора, показват си един на друг различни статистики, кой знае защо искайки от аудиторията да ги научава, след което се поздравяват с “добре миналите си доклади”. Повечето имат странни академични позиции, които също не могат да се запомнят, но звучат някак административно. Това са новите “практически ориентирани интелектуалци”, които печелят проекти пред подобни на тях администратори и пишат отчети, удивително напомнящи докладите им, с които се гордеят.    

Вероятно вече всички са изживели шока да разговарят със съвременен младеж в опит да му обяснят, например, че компютърът им има проблем, но без да употребят поне десет технически термина. Отсреща ще получат поглед от вселената, наречена “пустота”. При такова образование знанията се получават на “панели”, като големи, вградени плоскости, за които нещо се изрича. Обладателите на тези панели познават нещата на едро, но не могат да ги разбиват по проблеми, просто не могат. Нещо повече, самият процес на разбиване, който е само друго име за анализ, им е непознат, поради което те инстинктивно предполагат у другите наличие на подобни мозъчни плоскости и се объркват, когато ги питат за подробности – те не знаят, че дори панелът се състои от по-малки “парчета”. Напълно възможно е такъв младеж да изкарва високата си заплата в могъща фирма, владеейки няколко компютърни операции, а реално – десетина удара по клавишите, като по всякакви други въпроси в знанията му да зейват грамадни блокове tabula rasa. Казват, че този тип образование идвал от Америка, а монолитният – от Европа. Нищо подобно, българската версия и на двата модела няма общо, нито със състезателността и качеството на американското образование, нито със системността и високите критерии на европейското.

Най-много за задълбочаването на този проблем допринасят най-зле образованите – журналистите, които на всичко отгоре са пред микрофон или пред хора, слушащи или четящи ги. Традиционно това образование в България не се състоя, заради натъпкването в тези факултети на студенти единствено с връзки по комунистическо, а след това, поради липса на компетентни преподаватели. Така разбират и предмета си, какво да изучават в някоя “теория на журналистиката” – как да пъхат микрофона някому пред устата ли? Ако не са предразположени към отвореност, за да си набавят сами експертни знания, се превръщат в досадни бърборини, които мъчат себе си и аудиторията с липсата на селективна способност за това, какво е важно и какво, не. Отчайващо е положението и при млади хора, непопаднали в медиен фокус, но също с панелно образование. Срещу човек с натрупано тухла по тухла знание, те не могат нито да обяснят проблем, нито да зададат въпрос. По модела на слабо или никак образованите, предполагайки у другите подобно на тяхното мислене, те се сковават пред всяко синтактически правилно построено съждение. Този проблем на неразбирането, характерен за изостанали общества с неединен език, е вече нерешим у нас и се задълбочава. В близко бъдеще, да речем, от едно десетилетие ще се образува още по-коагулирано от днешното общество, а в по-далечно, при липса на осъзнатост на проблема, може да се стигне до общност тип “пчелен кошер”, съставена от клетки без комуникация помежду им.                        

Предлаганата тук концепция ще се опита да построи “японски мост” между двата модела образование, наложили се в България, като предложи теоретични опори и на двата. Отдавна в българската литература и култура се говори за демитологизиране, което не беше проведено, за деиделогизиране, което беше само объркано, за деетнизиране, което скоро няма да се осъществи в атмосфера на интелектуална немощ и откровена леност. Ето резюме на всичко, което направи нашата хуманитарна теория след 10 ноември 1989 – положи малко фон дьо тен върху предишния руж. Толкова можеше.

Потушаване на мисълта

За съжаление проекциите на лошото отношение към културните ценности съвсем не свършват с увехналия комунизъм. През време на цъфтежа му хуманитаристиката ни се затвори херметически като в тенджера под налягане. Лековатото мислене и липсата на знания за същността на колективната памет, “компенсираха” богатството на натрупания опит от предишни поколения изследователи, които бяха достигнали добър изходен стандарт в трудовете си, необходим беше качествен скок за издигането му в нов, интелектуален статут.   

През 70-те години на миналия век започнаха първите плахи опити за “изпускане на пáра” с някои произведения на Цветан Стоянов, с лекциите на Никола Георгиев, Богдан Богданов и Мирослав Янакиев в академичните среди, с изказвания на Михаил Неделчев, Енчо Мутафов извън аудиториите. Те бяха прочели по нещо отвън и тъй като имаха необходимия талант да подразберат, че става дума не за мода, а за нови, работещи модели, опитаха се да ги споменат. Ако биха изрекли имена, те тозчас биха били заклеймени, а и източниците им бяха почти апокрифни, та и не се обръщаше толкова внимание на точността, акцентите бяха върху новостите. Не се казваше кой знае какво в тия изяви и по-късно, когато се превърнаха в книги: “не е лошо да се занимаем с логика, добре би било да има и у нас наукометрия”, свенливо, но и гордо се изричаха/изписваха термини като “структурализъм”, “затворено четене” (превод на “иманентен анализ”), “семиотика”, по-късно, “деконструктивизъм” и всякакви “пост-”. Никакви особени методологични новости или собствени приноси нямаше, “магията” беше в самото изричане, отваряне към чуждото. После дойде експлозията. И? - ами нищо, вече доценти и професори същите авторитети продължиха с това, до което бяха стигнали, то и не беше малко, можеше да им се зачете като “пионерско” в една или друга област. Бедата дойде от начина, по който бяха подхванали делата си, с “точност”, която им беше завещало тяхното време т.е. с неточност, с липса на добросъвестност, каквато се изисква за същите науки, но при развиването им в привична среда. Все пак, през 80-те години на миналия век, впечатление в литературознанието правеше интелектуално обдареният Никола Георгиев, един от малкото, който можеше дисциплинирано да проведе литературоведско разсъждение открай-докрай, като запази обективността на изложението. Книгата му Анализ на лирическата творба (1985) все още е ненадмината по смелост и дълбочина на съжденията, някои от темите й като, “лирика и логика”, “неяснотата в лирическото произведение”, “тялото и лириката”, са все още актуални и радикално разработени, въпреки известна хлабавост на концепциите, които не можеха да се защитят с днешните изисквания за научна строгост. В дебрите на чистия структурализъм се потопи талантливият литературовед Радосвет Коларов. Свободният академизъм и много богатата мисъл пронизваха щедро посещаваните семинари на Богдан Богданов, а с критическо бунтарство се характеризираха участията на Михаил Неделчев. При философите, лекциите на Исак Паси бяха хладно академични и даващи, а на Иван Славов – свежи, оригинални и напълно свободни от догматизъм. Това бяха лекциите и семинарите на интелектуалците от онзи тежък период, които ще се запомнят. В провинцията – нищо. Имаше известни опити за свободомислие във Великотърновския университет, но там се налагаше и тежък догматизъм и обучение по шаблон. По-свободно беше в Шуменския университет, където към края на 80-те години на ХХ век можеше дори да възникне семиотична школа, но изглежда, който трябва, “бдеше”.       

Духът на “тенджерата под налягане” се предаде на новите поколения и макар и да беше започнала да изпуска въздух отвсякъде, тя не промени системата си на работа. Новите модели се набутваха в тенджерата, схемите и указанията към тях никога не се прочитаха, всичко се посоляваше с български подправки и ... с малко вярване в чудеса, ставаше за поднасяне, уви, само на домашната трапеза с битова покривчица. Съвсем в днешно време, този дух на некоректност и неточност се поддържа на по-рафинирана плоскост. В поне три университета, за които знам от опит се окуражава “свободното говорене” с надменно-бегло споменаване на източници, някакъв нашенски жанр, “внезапна мъдростност”, скоропостижно усвоена от студенти и преподаватели. Толкова по-неразбираем е такъв подход в епоха, когато всеки източник може да се провери за секунди, та е ясно, че става дума за обикновен мързел и нашенска немáра към фактите... Така в най-добрия случай, в нашите университети се култивира едно високо-стилово говорене, което понякога е с артистична, но не и с научна стойност.

Липсва и разбирането за “посветеност” на науката, каквото е съществувало преди 1944 година. У нас титлите са за украшение, поради което се натрупва завист у онези, които не са се добрали до тях. Набързо, маловати на ум, но тежки на власт люде си наспориха закони за лесно титулуване. Наплодените по комунистическо професори-украшенци днес не са точно професори, а непременно и още нещо, свързано с реклама, медии или бизнес, така си докарват средства за съществуване. Напълно беше изтикана възможността от полет на мисълта, какъвто може да се случи единствено при задълбаване в научен проблем, изискващ години концентрация и усилия, днес всичко е с “практическа насоченост”. По-лошо, ограничените “практици” бъркат лесно достижимите си “тавани на мислене” с всеобщи тенденции в науката, каквито не съществуват. Обратно, по света повикът е за завръщане към тежки, фундаментални проучвания, които у нас отново няма да се случат, поради повсеместната прослава на ограничеността и посредствеността. Авторитетът на науката стигна нулата, нещо, което се е случвало само още веднъж в историята на българската държава – в началото на установяване на “народната власт” след 9 септември 1944 година. Тогава самото мислене е било отречено за сметка на груповите отсъди за истина, събранията. На събрание е ставало всичко, разпознаване на истината, нейната критика, присъдата над нея. Така за пръв път администрация и производство на укази заместват мислене и законотворчество. От местата, откъдето преди софийските госпожи си пазарували слугинчета се навалили кандидати за професори. Провинциализмът засипа като с хоросан самия дух, доколкото той плахо поникваше из софийските академични заслони.

Във всички държавни системи е позната още опасността административно цунами да превземе някоя страна, когато некадърни за друго хора се заемат с управление на наука, литература, поезия и започнат да декретират духовния живот. Само в Съветския съюз и в България се е стигало до надмощие на тези организирани сили на посредствеността над самата мисъл. Случило се е онова, което Хосе Ортега-и-Гасет (1883- 1955) предрича през 1933 година в Бунтът на масите, че когато силният шеф липсва, на негово място идва една тежка бюрократична машина да го замести. Не защото изчезва демокрацията, а защото липсва визия за управление. У нас стана по-лошото. Една държава е истински заплашена, ако администрацията й повали единствената институция, която не се нуждае от институционализиране – мисленето. В честита България това се случи.

Иван Младенов

Бел. ред. Откъс от едноименна книга, която предстои да бъде отпечатана през 2011 г. от издателство “Парадигма”.