ЗА ХОРИЗОНТИТЕ И ОТВЪД ТЯХ, ИЛИ ЗА ДВЕ КНИГИ НА ВЛАДИМИР СТОЯНОВ

В поезията на Владимир Стоянов – в частност в книгите му „Параклисът на ветровете“ (София, „Захарий Стоянов“, 2005 г.) и „Притча за дървото“ (Велико Търново, „Фабер“, 2009 г.) – хоризонтът, мислен в различни вариации, е символ многозначен и многофункционален, свързан с пространствените измерения, но и с духовното възвисяване на човека. Жив и пластичен, хоризонтът, както и езикът, Словото, музиката, а по-нататък – митът, надмогват обичайните си граници, метафорично се премислят и трансформират, в някакъв смисъл – метаморфозират, за да се реализират като самостоятелно изявяващи се субекти.

I. „ПАРАКЛИСЪТ НА ВЕТРОВЕТЕ“

Заглавието на книгата – „Параклисът на ветровете“, е структурирано от Владимир Стоянов като своеобразен семантичен оксиморон, при който се срещат и пресичат: сакрализация, молитвеност и възвисяване, маркирани чрез понятието „параклисът“, но и неочаквана, невъзможна идентификация на най-неподдаващото се към концентрация в пространството и времето явление – вятъра. Ако вятърът се свързва с неосезаемото и неуловимото, невещественото, преходното, то параклисът е микрокосмос, той е веществен образ на божествения архетип и символизира порядък, стабилност, завършеност. Привидно несъвместими и логически противопоставени, понятията същевременно се съотнасят и обвързват, като „параклисът“, задавайки космическия модел, е център на духовния свят, а „вятърът“ е символ на Духа, на жизнения дух на вселената. Вплетени чрез предлога за притежателно отношение „на“, двете понятия съграждат поетическа фигура, която е ключ към изтънчената естетика на твореца, към неговите образност и изказ, строящи се на принципа на изненадата, на неочаквано ставащото и резките обрати, на противоречивостта и провокативността.

Книгата „Параклисът на ветровете“ съдържа четири цикъла стихотворения: „Гласът на вятъра“, „Прогонени небеса“, „Докато побелее душата“, „Колкото глътка живот“. Мислени в този ред, заглавията на циклите разкриват взаимообвързаността между страните в отношението „човек – природа“: очовечаването, одухотворяването на природата, но и зримостта, осезаемостта на абстрактни, безплътни субстанции като Душата. И ако в позицията „човек“ се мислят вариативните реализации на лирическия Аз, то понятието „природа“ е условно, обобщаващо – в него, като корелат на „човека“, се включват символи от различен порядък и характер, включително творци от различни културни епохи (Йоан Кукузел – в „Белязани сънища“, Ван Гог – в „Слънчогледи“, и др.), законотворци, строители, известни личности от древността и герои от митологията (Мойсей – в едноименната творба, Ной – в „Докато побелее душата“ и „Ноевият ковчег“, Харон и дори Спасителят – в „Жива вода ІІ“, или Дева Мария – в „У дома“, Авраам, Хорацио – в „Бяла сянка“, Атила – във „Всички пътища“, но и Ахил – в „Ахил и нощта“, Пенелопа – в „Нощи мои“,„магесникът Боян, Орфей“ – в „Еретици“), трансформации по библейски притчи („Притча на богаташа за бедния Лазар“), топографски обекти (Варна, Париж, Ню Йорк, Мексико сити и пр.)…

Образите-символи динамично кореспондират, разместват се и се преобразуват, преобръщат. Така всеобемащият концепт, с който се съизмерва всичко останало – „Параклисът на ветровете“, метаморфозира в „тихия скит на плътта“, където Азът прегръща „сетивата си“ („Мойсей“ – 2005: 10), а по-нататък мистичното тяло-храм, облъхнато от Душата на певеца и музиканта, на Твореца, се оказва сеяч, почти равностоен със своя протообраз – създател и демиург: „Вися под слънцето / и сея семена“ („Харман“ – 2005: 12). Себеосъзнавайки се като център на света, владеейки пространството по вертикала и хоризонтала, Азът размишлява над своето „висене“. А то е активно и действено, излъчващо центробежно-центростремителни енергии, които създават и структурират, но и променят света, за да бъде той вечно различен, чуден и нов. В метафорично-символното мислене на Владимир Стоянов словата – структурни единици в различните концепти, често са трудно съотносими и донякъде взаимоизключващи се. На тази основа се задействат значещи в поетиката на твореца механизми, като духът на лирическия Аз преминава времена и епохи, слива и размива пространства: „през девет светове, през десет черни нощи“ – между „крилото на баща ми“, повеяло „(из)зад райските огради“, и „вика разсипан зад мене на сина ми“ („Едно бяло перо“ – 2005: 9).

Застанал в невралгичната точка между „тук“ и „отвъд“; между настояще и вечност; между конкретност на топиката и метафорична обобщителност; раздвоен и безпокоен, Азът отсяда за миг „Във шатрата на думите“, „за да превърже / мислите ранени“ („Шатрата на думите“ – 2005: 13), и да продължи. Противоречив, променящ се, динамичен. Изпълнен с всеопрощаваща любов – към различните лица на Света, на Живота; но и в смут, в страх от „тракането на часовник“, при което „неусетно се изгубвам / в представата за вечността“ („Райска ябълка“ – 2005: 97).

„Вече преминал в света на бащите“ („Мама се кръсти“ – 2005: 59), Азът съзнава, че е достигнал „зенита на своите сили“, макар да живее „отдавна / подобно на вълк единак“; помъдрял е – и е разбрал: „Всяка мъдрост горчи / и те прави ненужен и сам“ („Колкото глътка живот“ – 2005: 84). Вероятно затова с трепет очаква сумрачните часове, когато „отгоре се спуща баща ми, / присяда усмихнат до мене и пее“ („Мама се кръсти“). Това са моменти на унес, в които синът се чувства сигурен и защитен, обгърнат от бащината обич и закрила. Но краткотрайни са тези мигове: баща му отново „поема <…> / сам по небесната бяла алея“ („Мама се кръсти“); както пък синът потъва в своята си „тук“ самота. Самота, на която човеците са сякаш изначално обречени – „без право на амнистия и време“ („Жътварят“ – 2005: 11).

И както в безнадеждното пътуване „Все по теля, все по теля!“ героите на Йордан Йовков от „По жицата“ не престават да дирят бялата лястовица – своята Надежда, лирическият Аз на Владимир Стоянов продължава „Все натам…“, докъдето „хоризонтът ще спре / уморен“ („Докъдето очите ти стигат“ – 2005: 77-78), че и още по-нататък… А „Нататък? Нататък бе слънце…“ („Месечина“ – 2005: 14). „Нататък е върхът на свободата ни“, а там „някой има нужда / може би от мен“ – знаейки това, Азът се движи „по светлата следа на хоризонта“ („Параклисът на ветровете“ – 2005: 60). Лирическият субект знае: „Във раните живее хоризонтът“ и „ужас препарира всеки полет“, но въпреки това: „Отключена е къщата, която / прибира раздвоените следи“, така че: „ще влезем в звездния Йерусалим“ („Великден“ – 2005: 56). Далечен и близък, изменчив и осезаем, хоризонтът за Владимир Стоянов е лично усещане, като болка и изпитание, бариера и себенадмогване. Затова в безкрайната необятност – до хоризонта и отвъд него, пулсира, витае, прониква мисълта на поета.

Хоризонтът – това е всъщност животът, „настръхнал“ „като буре с барут“, всеки миг сякаш готов „да се взриви“ („У дома“ – 2005: 16). Сред хаотичния, изнервен, враждебен живот лирическият Аз е „сам и объркан / в нозете на Дева Мария“ – но дори в слабостта си той носи силата „да вярваме и да простим“ („У дома“).

Във вярата и със знанието, че трябва да помним миналото, предците си, че нямаме право да забравим „горе в Балкана / как юнакът посече нощта“ („Безименни“ – 2005: 104-105), Владимир Стоянов дискретно поема, за да продължи – с нови средства и специфична поетика – завета на Христо Ботев. Предходникът Ботев, по словата на професор Надежда Драгова, е „бардът, осмислил всенародните оценки за бореца“, но и открил „интимните посоки за идентификации на поета“[1].

Аналогично на мистичния дядов кавал, след който внукът ще викне/запее, а песента ще се пронесе „по гори и по долища“, както е у Христо Ботев („Хайдути. Баща и син“), пред Аза на Владимир Стоянов стои волевото и властно заричане: „Удари всички струни, / вземи ѝ дъха на китарата“, след която: „Даже само за миг / песента да се вдигне нагоре“, тя ще възвести, ще огласи истината за „живота ни малък, / а всъщност велик и голям“ („Безименни“ – 2005: 104-105). Анапестът (UU) в „Безименни“ на Владимир Стоянов рязко се противопоставя на познатия от „Хайдути“ на Христо Ботев силабически стих, с ритъма, типичен за народните песни с любовен и новелистичен характер и за хайдушките песни (5 3 срички, с цезура между пета и шеста сричка). Различни са и инструментите, и музицирането с тях. Владимир Стоянов обаче неочаквано извежда общото помежду им – определящата при свиренето с кавал (с духов инструмент въобще) сила на издишната струя се оказва присъща черта и при китарата. Издишната струя отпраща към тъждеството „дъх – душа“, откъдето се възхожда към по-висока, митопоетическа семантика[2]. „Дъхът до орлите долиташе“ („Клетва“ – 2005: 24), т.е. той се включва в парадигмата на символите, мистично маркиращи вертикалната ос на света и структуриращи Космоса. Същевременно дъхът, оказва се, обладава имагинерното пространство на орлите, които носят соларна символика и единствени от живите същества могат да възлязат в горния свят, да погледнат слънцето и да се отъждествят с него, както и да слязат в долния свят, под земята. Така, посредством издишната струя (дъха) като маркер на олицетворената и очовечена китара, тя, китарата, се оравностойностява по сакралност с кавала и придобива смисъл на вечност; митологизира се. Посредством китарата се канонизира и песента, звучаща в неин съпровод, а по-нататък – смисълът и същината на възпявания обект, на Живота, с всичките му криволичения и противоречия. И отново по Ботевия завет, актуализиран според новите условия и модернистично звучащ в ритъма на амфибрахий (UU): „пък лошия с лошо, с добрия добро ще добрувам“ („Клетва“ – 2005: 24). Животът е избор и отговорност, които се поемат от всеки човек по отделно – в това Азът вярва и го отстоява с песента си.

Редом с музикалните инструменти и песента, или по-скоро техен функционален синоним и взаимозаменяемост, са „страшните мисли“ („Клетва“), думите – Словото като феномен и институция: „А ти пееш и пишеш – / във унес зачеркнал душата си“ („Всичко най-мило“ – 2005: 82-83). Показателни са: „Жътварят“ (2005: 11), „Шатрата на думите“ (2005: 13), „Отшелникът“ (2005: 44), „В унес тих“ (2005: 48), „Безименни“ (2005: 104-105) и пр. Пеенето/писането е предопределеност и съдба за лирическия Аз, то е негова прокоба и същност: „Йоан Кукузел още пее в мечтите ми“ („Белязани сънища“ – 2005: 76). Езикът е не толкова изразно средство, колкото образ-символ и действен субект в поетиката на Владимир Стоянов. Измеренията и реализациите на езика са различни – като открита изява или дискретна завоалираност; като знание или забрава („Не съм, не съм забравил нищо. / И нищо не поисках да забравя.“ – в: „Залез“ – 2005: 57). В говорима, както е в първата творба от книгата („Сокол“ – 2005: 5), или в писмена форма („…да записва мислите“ – „Отшелникът“ – 2005: 44; „…дописва хрониката на душата“ – в: „Докато побелее душата“ – 2005: 58). Като звучаща или отказана („Отшелникът отказа да говори“ – в: „Отшелникът“ – 2005: 44), или, според последния поетически къс – „изящно премълчана реч“ („Свещта“ – 2005: 106). Впрочем проговарянето в първата и премълчаването в последната творба рамкират текстовете в книгата, очертават затворената ѝ композиция, в границите на която са разноликите изяви на Аза.

Първото стихотворение – „Сокол се издига нагоре…“ (2005: 5), е изведено отвъд четирите цикъла на книгата, като пролог към тях. Построено в ритъма на амфибрахий (UU), то зазвучава песенно, с неподражаема мелодика, за да слее в едно спомен/миналост, настояще и бъдеще; загадъчност („в очите ми тайна остави“) и проникновение („сякаш врата се отвори“); мистично-мигновено прозрение/откровение („сякаш светът се запали“). Соколът – мислен като вестител на бога, въплъщение на върховния небесен бог (на египетския Хор, на Зевс и Юпитер) и традиционен символ на царственост, въздигайки се, увлича със себе си и онзи, комуто „с глас на човек проговори“. А увличайки го, му разкрива знания, достъпни за малцина; прави го съпричастен на вечността. Страна от тези знания е мъдростта на себевладеенето, себеконтрола, умението за мяра, благодарение на които човек може красиво да говори, но знае и кога да помълчи – а то е знание, нелеко постижимо. Така първото стихотворение проправя криволичещия и неравен път до последното – „Свещта огъна мрака“, както „пламъкът проходи след дима“ („Свещта“ – 2005: 106).

Звено от това знание е представата за бързотечното и с особена ценност Време, както и разбирането, че все по-„малко е времето, / дето остана за губене“ („Нощи мои“ – 2005: 85). Тази извечна идея кореспондира, подлагайки на ревизия както античната, така и родната традиция. Тя диалогизира с едновременността на Ботевото: „силно да любят и мразят“ („На прощаване в 1868 г.“), но и с далеч по-древния модел за вярната и очакваща своя Одисей Пенелопа – у Владимир Стоянов: „Пенелопа все още / разплита до корена нишките, / но не знае да мрази ли всъщност, / или да обича“ („Нощи мои“ – 2005: 85 – курсив – В. К.). И няма как иначе да бъде, щом, отново в противоречие с Христо Ботев: „Псета и вълци / отдавна не вият в полята“ („Всичко най-мило“ – 2005: 82-83 – курсив – В. К.), и щом: „Клавиш е животът, / а мишка – съдбата подгонена“ („Ти, аз и Бай Ганьо“ – 2005: 70-71). В променящия се технизиран свят, във всевластието на компютъра, все по-трудно става човекът да отговори на простичкия иначе въпрос: „Кой съм, братя?“ – и само ехото е, което отвръща от Незнайното: „Ти си оня, дето няма родна къща, / дето вечно сее ветрища в душата / и рисува птици с дъх върху стъклата…“ („Елегия“ – 2005: 22). Вероятно затова човек се чувства най-добре в тясното пространство на дома – в противовес на сливането на човек и природа у Ботев. Или по-точно: душата на човек се въздига и всеобема пространството, когато потъне в своята самота:

            С бели ризки светят още

            в мен децата ми невръстни.

            Тук, при тях, се чувствам Господ,

            а навън съм само пътник.      („Пътник“ – 2005: 15)    

Певец и музикант, поет, мислител и мечтател, бленуващ миналото и помнещ бъдещето си, но и сеяч, съграждащ светове, Азът от книгата „Параклисът на ветровете“ на Владимир Стоянов подчинява нещата на мяра и естетика, според които от значение е недоизказаното, загадъчното, съкровено-личното, но и вечното.

II. „ПРИТЧА ЗА ДЪРВОТО“

Книгата „Притча за дървото“ е своеобразен дует на поета Владимир Стоянов и художника Леонид Феодор. Тя е монолитна и единна. Не познава цикличната диференцираност на „Параклисът на ветровете“, т.е. в нея действа не принципът на фрагментарността, а този на целостта. Различните поетически късове представят многото лица на една същност – като музика, в пластични картини и с мъдрост. Светлина и благородство струят от всеки ред, от всяко слово на „Притча за дървото“, в самото заглавие на която иманентно присъства идеята за приказност, вълшебство; но и за митопоетическа подреденост, законопорядък.

Ако „притча“ означава: „1) нравоучителен разказ, който се тълкува и преносно; но и 2) мъдро, поучително изречение, пословица“[3], то дървото от най-дълбока древност се мисли като Дърво на живота – образ на света (imago mundi), ос на света (axis mundi); то е космическо дърво – митологичен символ на организираното пространство, и олицетворява идеята за триделното разпределение на света във вертикален план. Нещо повече – човекът и дървото са тъждествени и взаимозаменяеми, а това прави възможна метаморфозата на едното в другото[4]. Рефлексиите от тези представи – премислени и обновени, субективизирани, се разчитат в книгата – чрез поезията на Владимир Стоянов, в скулптурите и релефите от дърво на Леонид Феодор. В слово и в багри, в песен и изображение двамата творци разказват своята мъдра и съкровена „притча“.

Образът на дървото – в аспекта на традиционността, но и като крайно субективизирано изображение, прозира още във встъпителното към книгата четиристишие-пролог. Както и в „Параклисът на ветровете“, прологът е графично отграничен от цялото на книгата, но тук той маркира небесното и подземното пространство, „горе“ и „долу“, за да ги слее и концентрира в една точка, във възел: „Вървя по дъното, / а стъпвам по небето“ (2009: 5 – курсив – В. К.). Двусричната ямбична стъпка с дясна акцентност (U) задава лекота и игривост, предразполагащи по-нататък към „приказност“, но същевременно изразява и освободеност на съзнанието, молитвено-благодарствено състояние на духа, при което Азът чистосърдечно да изрече: „Благодаря за милостта ти, / Господи!“ (2009: 5). В отговор Леонид Феодор поставя „Благовест, 1996-1998“ (2009: 6): релефно изображение на мистичен кон – архаичен слънчев символ, и в него – вградени Божието око и стилизираният образ на Пресв. Богородица.

Концептуално прологът се разгръща и доизяснява в стихотворението на Владимир Стоянов „Слънчеви кръстове“ (2009: 7) и особено в графично структурираната като кръст творба, подчинена на фриволна и неочаквана пунктуация (чрез отказ от пунктуационни знаци): „Какво ли иска мисълта, / щом пак във мене се завръща / със вик / със стих / със нож / да обитава крехката ми същност“ (2009: 9). Съответно художникът Леонид Феодор реагира с „Крест православия, 1993-2006“ (2009: 8). По-нататък се появява познатото от „Параклисът на ветровете“ поетическо откровение „Сокол се издига нагоре…“ – този път не като предхождащ същината на книгата текст, а като ключов неин детайл. Защото споделеното тук носи по-друг заряд – и естествено, Леонид Феодор подкрепя проникновенията на поета със „Сокол, 1991-1993“ (2009: 10) – една птица в полет, с широко разперени криле, на фона на огнено-пламтящия залез… И после – „Одисей“ (2009: 13) на Владимир Стоянов, и „Князь Владимир, 2000“ (2009: 12) на Леонид Феодор. И все така – ръка за ръка, в единомислие, единогласие, съзвучност, двамата изразяват/изобразяват/разгръщат душевните си трепети и личните си творчески открития. Те интерпретират извечни мотиви, заети от античността, или евангелски притчи, но ги преосмислят и трансформират, за да им придадат ново, неочаквано, изненадващо звучене.

Не с тежък хекзаметър, както е в поемата „Одисея“ на Омир, а с лекостъпен ямб (U) запява Владимир Стоянов в своя „Одисей“: „Завърнах се, царице на Итака!...“ И не разказ за подвизите на героя-цар се появява тук, а съкровената изповед на продължително отсъствал от дома си странник – обикновен човек, разкаял се, смирил бури и екзалтации, помирил противоречията в себе си, молещ. Защото след суетнята на деня, след перипетиите „навън“ и волята за професионално, социално и прочие себедоказване пред другите, за Одисей, т.е. за лирическия Аз, остава последната и вероятно най-важна драма – да срещне съпричастност и разбиране от Нея; да го припознае и призове Тя, съпругата; ако още му вярва. Защото главно чрез нейното признание Той може да установи идентичността си: „и в погледа ти, майко на Итака, / да видя цар ли съм, или съм никой“ (2009: 13). Да се саморазпознае: „жена ми е кристална пиета. / Дали в очите ѝ ще се позная?“ („Разпознаване“ – 2009: 69). Семантични синоними, така зададените в двете стихотворения въпроси се обуславят от естествената логиката на времето: когато децата поемат своя път „с духа и жаждата на откриватели“, а Тя и Той, „останали сами“, „изгубени, затваряме души“ („Гласът на вятъра“ – 2005: 20; 2009: 67) – тогава им остават доверието и спомените, и усещането, че „животът ни е комикс върху скреж“ („Разпознаване“ – 2009: 69).

В „Притча за дървото“ перспективата по отношение на протообраза (Омировата „Одисея“), но и по отношение на авторовата книга „Параклисът на ветровете“ е обърната – не навън, към далечните хоризонти, а навътре, към дома и „своето“ пространство. Дистанцията е скъсена. Ако в по-ранната книга на Владимир Стоянов и конкретно в цитираното по-горе стихотворение „Пътник“ (2005: 15) лирическият Аз измерва самоценността си най-вече чрез децата, то „Притча за дървото“ представя равносметка: „И запях, щом видях как расте дъщеря ни“, „как синът ни се смее, а аз се изправям – / да отключа със тази усмивка света“ („Пеещо слово“ – 2009: 65). Но настъпва тук новото пречупване на нещата – през погледа на съпругата („Одисей“, „Разпознаване“). Ако при децата Азът се чувства всесилен като Господ, то пред съпругата той е приземен, очовечен, притихнал, той е само Цар до своята Царица. Обратно, ако в предишната книга, излизайки отвъд дома, той има поне ролята на „пътник“, то тук – ако бъде отхвърлен, не му остава нищо.

Влечението по далечните хоризонти се премисля и преоценява: „Защо ли хоризонтът ми напомня, / че съм живял възторжено за никъде“ („Притча за синаповото зърно“ – 2009: 15). В значително по-трудния „път към себе си“, когато „случайни сънища“ връщат и събират спомените, и Азът осъзнава, че „уж различен“, пак е същият, той постига своето прозрение: наистина е „по-голям“ от „чехлите / на мрака“, които е трябвало да понесе из пътя си („13 стиха за Малкия Мук“ – 2009: 33).

Лирическият Аз болезнено се взира в себе си – в изпитанията и болките, в несполуките и грешките. Взира се, а „Черен дъжд мокри бялата ми снага“, и в контраста на несъвместимите явления Азът осъзнава противоестественото разломяване на връзката между човека и неговия Спасител – вместо благословението на светото Причастие, оказва се, „чашата с вино бе тежко проклятие“ („Ахасфер и светлината“ – 2009: 57). Вместо да търси спасение и да следва Словата на Господ, човекът се превръща в Негов антипод. Човекът и Господ се оказват дихотомично противопоставени: „Бог обича всяко свое разпятие, / а човекът го мрази – до гроба“. В плана на контрапунктното мислене и особената метафорика у поета, лирическият Аз се опитва да преодолее злокобността. Той стои „в подножието на гордостта“ – една от осемте основни греховни страсти, според учението на св. Иоан Лествичник[5], „най-долу, високо в ниското“, и прощава всичко – защото и Господ прощава на всички ни. А направил най-важната стъпка, своя съкровен избор – на опрощението, Азът се чувства прероден и различен: „и звярът във мене мълчи, / целунат от теб, приютен от живота“ („Ахасфер и светлината“).

В процеса на нравствено-емоционалното си въздигане лирическият Аз повтаря пътя на „всеки блуден син“ („Кръстното дърво“ – 2009: 61). И макар че паяк не престава да плете над него „дъждоносни кръстове“ („Без граници“ – 2009: 63), и „кърви кафето / в чашата пропукана“ („Кръстното дърво“), Азът успява да преживее и надмогне своите съмнения, недоволства, отрицания. След редицата падения и възходи, в процеса на напрегнато търсене на „опората на мисълта си“ („Без граници“), той постига своята „спокойна нощ“, и се надява да заслужи „спорен ден за ученика на Спасителя“ („Кръстното дърво“). Изстрадвайки живота си отново, „сънувайки с отворени очи“, Азът изрича своята съкровена изповед: „О, Боже на дедите ми, към теб, / към тебе от рождение се връщам!“ („Без граници“). Водеща мисъл в това връщане е опитът „плътта да смаже, / за да извиси духа“ („Превъзмогване“ – 2009: 19). 

Във връщането към началото на всички начала водеща е ролята на любовта – защото „Бог е любов“ (1 Иоан 4: 8, 16). Любовта е, която има сила и власт да въздига човека. Чрез нея той може да пие от „най-дълбоката синя вода“, да чуе „на живота подземната музика“, да се почувства като „внезапно целунат от Бог“ – и когато „през пожари“ върви, да възкръсва отново („Пеещо слово“ – 2009: 65). Мистична, магическа, неразбираема е тази любов – и по признанието на лирическия Аз, тя е „бялата книга на моя живот / със антично звучащото песенно слово“ („Пеещо слово“). Тя е светлината, която обгръща живота му; от нея произтича и вярата, „че няма край и нищо не умира“ („Сътворението“ – 2009: 73).

Любов, вяра, опрощение и помирение със света струят от стиховете в книгата „Притча за дървото“, както и от „Параклисът на ветровете“. Размисъл за всичко – преживяно или пропуснато, но обгледано и пречупено през призмата на доброта и искреност. Пренареждане на ценностите, които всъщност са изконни и са завещани от дедите.

Това е светът на Владимир Стоянов – подвластен на противоречия и конвулсии, но въпреки това единен, хармоничен и цялостен.