Мавзолейщини

Ровенето в кости е традиционен роден спорт. Последният протуберанс в тази насока бе “религиозната” истерия по повод зъб от т.нар. Йоан Кръстител. Низкопоклоният култ към костите и въобще телесността, (“тленните останки”), достига своя пик по времето на комунизма. Естествено върховният труп, на който се кланяха другарите (ортодоксални) комунисти бе поставен в мавзолея на пъпа на столицата. Но не по малко бяха почитани и разните партизански гробове, костниците в Батак, Плевен, Скравена и др.  Клонингите  на загиналите “активни борци против фашизма”, обичаха да изравят костите на бащите си и да ги размахват назидателно пред обществото.  

В известен смисъл това “възкресяване” на мъртвия, символическата му ексхумация, е проявления на древното балканско поверие за излизащия от гроба мъртвец – вампира. Нека припомним, че вампирът е фолклорен балкански персонаж, чийто късна еманация е прочутият Влад Четвърти Цепеш (набивачът на кол), известен като граф Дракула. (Тук Холивуд трябва да плаща авторски права на нашите посредници, а не обратно!). Същият е бил  способен и справедлив владетел, незаслужено охулен от опонентите си, което е традиция по балканските широти  (въпреки че тогава е нямало вацовски издания)…

Ставащият от гроба и смучещ кръв мъртвец е буквализация на народните схващания за природата на балканския властник. Култът към мъртвия (и неговото омилостивяване) при комунистите бе развито по странен начин. Понеже комунистите отричаха съществуването на “душа”, то почитанието се прехвърляше върху материалните остатъци от личността – дрехи, бельо, бележници, битови места, и пр. Помним смехотворните: “кът на героя” в класните стаи, “легло на героя” в пионерските лагери, и пр. “Подрастващите” пък бяха задължавани да присъстват на погребенията на комунистическите велможи, където в траурната драматургия, с траурна музика, се следваше сандък обвит с червено сукно, в който бе поставен  подутият труп, гримиран, леко заспал, но сънуващ светлото бъдеще на идните поколения, дирещ в тяхната памет “безсмъртие”.

По специален случай в това отношение е другарят Сталин, (който като Доган също е бил голям учен). Трупът на Сталин е препогребан след “разкритията”, направени от новият генсек на КПСС.  Говори се, че балсамираният труп на бащата народите така е пропит с химикали, че и сигурно и до днес не се е разложил и лежи нетленен и невъвонил се в шеола, окичен с ордени и медали, готов сякаш да се вдигне изпод подземията на Кремъл и да продължи да убива.

Вазов пише стихотворение по повод издирващите гроба на Ботев. “Той не умира” чува поетът, и няма такова значение къде  е гробът. Самият Ботев е предсказал, че няма да има гроб за него, в прочутото си стихотворение. Но в крайна сметка гробарите винаги надживяват поетите.  Те освен че погребват, имат  правото и да отварят “местата за вечна почивка”, и да ги превръщат в места за комунални  и туристически услуги.

Специално трябва да се спрем на сагата с костите на Левски. Тя обаче не прецедент у нас. Преместване на кости имаме например на Димчо Дебелянов. Има такава карикатура по този повод, където двама интелектуалци водят скелет. Същото сполетява и Гоце Делчев, чийто кости стават жертва на политически трансфер. Но хайтите не мирясват и сред великата деветосептеврийска революция, когато издирването на костите на Апостола на свободата се превръща в общонароден почин.

Важността на култов обект (гроб, комби с паметник) с костите на Левски е от първостепенно значение за червената номенклатурна върхушка. Защото червените експроприираха всичко “прогресивно и светло” от Историята. Те се обявяваха за наследници на великите постижения на човешката мисъл. Поради тази причина например промишленият и научно-технически шпионаж процъфтява и бе съвсем нормален и в реда на нещата за “нашите” комунисти. Преди великия Десети ноември известен социалистически адвокат гастролираше със сказки из страната,  “оневинявайки” Яворов по дело, заведено от “буржоазния съд”.

Лудостите и развихрянето на долни страсти обаче продължават и днес. “Дело” за костите на Левски щяло да бъде заведено в Страсбург. Проблемът обаче е, че Левски е имал нормален скелет, за разлика от Йоан Кръстител, който е бил многоглав мутант. Зад абсурдиският план стоят пак родолюбци-доброволци. Родолюбците са нов антропологически вид, който ни кара да онемяваме пред безподобните глупости, които те ръсят наляво и надясно.

Кой кого присвоява и с какво право не е трудно да се види. Преди време масони се опитаха да зачислят и Левски в братството . Днес други напират да се отъркат в образа му. Но че този първичен инстинкт до се кланяш на кости, косми или нокти стои в основата, е безпощадно ясно. Днес обаче се търси и пиар ефект. Разбрахме, че Здравец Хайтов, вицепрезидент на Съюза на архитектите, е поел кокаловата щафета за  загробването на Левски. Лани като че ли името му излезе за някаква заменка на терени край морето, но повече не се чу, ни се видя нищо в гъстата мъгла. Някаква гадателка на карти и боб, истинската наследница на св.баба Ванга Петричка, пък казала, кога и къде не е съвсем ясно, че скелетът на Левски лежи под стълбите на словашката амбасада.

Ние пък залагаме за друг терен, но засега ще го запазим в тайна. Но безспорно приоритет на сегашната власт трябва да стане и подслушването на спиритически възстановки, където се явява Левски (нямам предвид Левски1914) и нека сянката му бъде подложена на разпит от опитните професионалисти от ДАНС. Няма начин да не си признае. Остава в Страсбург да признаят годността на доказателството.