Тройната коалиция била родолюбиво дело!

“Не съм съгласен с някои несправедливи оценки. Особено за създаването на тройната коалиция. Ако Георги Първанов не я беше направил, България още щеше да подсмърча да влиза в ЕС! Това беше реална заплаха. Нека да си спомним също, че заедно с Николай Добрев Първанов върна мандата за ново правителство на БСП на 4 февруари 1997 г. За мене това е много важно. Това е първото бойно кръщение за един политик, че е станал държавник - че може да пренебрегне своята партия в името на държавните интереси. Тогава Добрев и Първанов избегнаха задълбочаване на конфликтите на улицата, които можеха да прераснат в кръвопролитие. Тази работа става много бързо и много лесно. Между другото забравя се че Луканов също върна мандат за управление.”

Желю Желев пред в. “Труд”

Преди време в хода на новините гледах как псевдопрезидентът Георги Първанов представя прясно издадената си книга избрани речи, обращения и прочее скудоумици пред добре подбрана публика и журналисти. По едно време камерата показа как едно дребно, побеляло човече заприпка към трибуната, здрависа се с агент Гоце, получи от него съкровения автографиран екземпляр, стиснаха си ръцете, обмениха някакви там поздравления... И кой, мислите, бе това човече, уважено с тъй мило внимание на пошлото псевдопрезидентско тържество? Желю Желев, първият лидер на СДС, бивш президент на България, стопанин на “Дондуков” 2 цели два мандата.

И ето ви го и сега – в целия си интелектуален ръст – защитава другаря Първанов и особено създадената от него тройна коалиция. Тя – оказва се – била прогресивно и родолюбиво дело, ако Първанов не я бил направил, сме щели още да подсмърчаме пред портите на ЕС!

Това изказване наистина няма равно на себе си. Съперничи му само едно единствено – това на неговия патрон – сегашния псевдопрезидент на България, който едно към едно заяви, че дипломатическите ченгета ни били вкарали в цивилизована Европа и НАТО.

И още един подвиг споменава бившият лидер на... СДС, за да възвеличае своя нявгашен политически опонент: прословутата измислица за “връщането на мандата” на 4-ти февруари 1997 г. Това било бойното кръщение на другаря Първанов, доказателството, че бил пренебрегнал партийните си интереси в името на държавните!

Без дори да се замисли, бившият президент изрича една лъжа, взета на въоръжение именно от Първанов и прочее леви отрепки, за да се замаже резила от третата национална катастрофа, до която доведе управлението на Жан Виденов. Истината е (и Желю Желев много добре я знае), че на 4-ти февраури сутринта Първанов и Добрев цъфнаха при Петър Стоянов си изпълнен мандат; не с две папки, както сега твърдят – а с една, пълна с имена на министри!

И истината е, че Петър Стоянов намери кураж да откаже да приеме мандата – въпреки конституционните си задължения да го приеме – като им посочи до какви негативни последствия и кървави ексцесии би довело формирането на ново правителство на БСП. След това се състоя разширено заседание на Съвета за национална сигурност – и едва на него, след като стана ясно, че България е изцяло блокирана от протестиращи – и че тяхното съпротива няма как да бъде преодоляна без проливане на прекалено много кръв, комунягите благоволиха да разберат за какво става дума и се отказаха от мандата си. И тази работа не стана “много бързо и лесно”, както другарят Желев твърди – стана трудно, стана благодарение на факта, че имаше стотици хиляди по площадите на България, и на всички основни шосета бяха издигнати барикади; стана и защото имаше хиляди протестиращи и пред Дондуков 2 – като Добрев и Първанов трябваше да се вмъкнат в сградата и да излязат от нея като плъхове – през задния вход.

Но и Луканов също бил държавник, и той върнал мандата... Какво ли трябваше да направи – след като фалира държавата и след гладната Луканова зима, когато хората посред нощ се редяха за парче хляб и кофичка кисело мляко. Върна го обаче за голяма жалост на президента Желев, който впрочем си говореше задушевно с него още от първите дни след 10-ти ноември, и който по време на тази правителствена криза лично, със собствените си ръце тръгна да раздига уличните плочки от барикадата, която студентите бяха въздигнали пред Софийския университет.

Трябва ли да се учудваме обаче? Не, не трябва да се учудваме. Какво друго може да се очаква от човека, който като лидер на СДС и като десен президент на България продължаваше да твърди, че бил марскист?

Който стана президент с гласовете на комунистите и по силата на следната любопитна сделка: президентът ваш, правителството наше?

Който избра за свой вицепрезидент ген. Семерджиев, известен още и като агент “Славейчето”, министър на вътрешните работи в правителството на Андрей Луканов – и разпоредил унищожаването на подбрани досиета от архивите на ДС?

Който след падането на второто правителство на Андрей Луканов, когато при едни предсрочни избори СДС би спечелил пълно мнозинство, той вместо това акушира при израждането на широко коалиционното правителство на Димитър Попов, в което партньори бяха БСП и... СДС?

Който осигури падането на първото демократично правителство на нова България – чрез заговор с Ахмед Доган, ген. Бригадир Аспарухов и техните комунистически настойници – за да дойде на власт правителството на неговия съветник Любен Беров, известно още като правителството на мафията?

Който при изборите през 1997 г., след пълната разруха и повторното ограбване на България, вместо да подкрепи СДС, се присламчи към т.н. “Обединение за национално спасение” на Ахмед Доган – и скупчените там ченгата участваха в изборите с плакат, на която се мъдреше неговият лик?

Нищо друго не бихме могли да очакваме от подобна политическа шушумига. Бихме могли обаче да очакваме нещо повече от себе си. И да се запитаме с кой акъл същата тази шушумига бе избрана за лидер на СДС, с кой акъл се съгласихме с неговото признаване на изборите през 1990 г., с кой акъл се приехме комунистическия сценарий, който го направи президент – и с кой акъл на всичкото отгоре го издигнахме като наша кандидатура и през следващия президентски мандат.

За това би следвало да се питаме. А иначе – бедният Желю... Той и досега си вярва, че бил участвал в “голямата политика”.