БАН на кръстопът

Повече от година реформирането на БАН е във фокуса на обществения интерес. Правителство има заслуга за това, но действията и поведението му през това време не могат да се определят като ясни, последователни и добре подготвени (пример – писаният на коляно проект за нов закон, впоследствие изтеглен от ресорната парламентарна комисия). Централното ръководство на академията пък направи „реформа”, с която разтури голям брой институти и инициира митинги в защита „на науката в България”, т.е. на статуквото в БАН. След поредица от обрати днес реформата е в ръцете на комисия, съставена от депутати, представители на МОМН и на централното ръководство на БАН. Тя трябва да изработи консенсусни предложения за промени в нормативната уредба за БАН. Информацията за досегашната й дейност очертава като ябълка на раздора предвижданото настоятелство на БАН. Как ще се конституира това настоятелство и какви функции ще изпълнява – това са наистина важни въпроси. В следващите редове обаче бих искал да се спра на един друг въпрос, който, струва ми се, е на път да се изплъзне от полезрението на комисията и от вниманието на обществото ни.

Това е въпросът за реалната автономия на академичните институти – автономия научно-организационна, финансова и административна. Опитът от последните две десетилетия показва, че тя трябва да бъде гарантирана в Закона за БАН. Уреждането й не бива да се оставя за Устава на БАН, защото по силата на нормативно обезпечени вътрешни зависимости Уставът регламентира това, което... иска централното ръководство на БАН. А то вижда като носител на академичната автономия преди всичко себе си.

С оглед на структурата и уредбата на БАН, приоритетен в анализа на институтската автономия е административният й аспект. Посочвал съм вече в предишни статии, че с основно значение за функционирането на днешния централизиран модел на управление на БАН е привилегията на на управителния съвет и председателя й да определят институтските директори. Отсъствието или наличието на тази възможност дава всъщност и отговор на въпроса имат ли днес институтите реална автономия или не. С оглед на предвижданите промени в БАН (с настоятелство, което ще изземе част от функциите на централното академично ръководство ?), този въпрос придобива по-общ характер: какви да са по принцип институтските ръководства – назначаеми или избираеми? И какво изобщо да е управлението на науката – изцяло централизирано или такова, което допуска автономно, демократично организиране и администриране на научната общност?

В лагера на поддръжниците на централизираното управление са, макар и с различни подбуди и визии, както представителите на днешното централно ръководство на БАН, така и индефернтни или критично настроени към тях учени, журналисти, политици и др. Аргументите им са различни. Някои от тях съм разисквал преди. Други могат да се синтезират в следното съждение: „за да има научни резултати са необходими дисциплина и контрол, които може да осигури само централизираното управление”. Някъде по форумите прочетах и това, че учен като Айнщайн не би могъл да се появи в една самоуправляваща се научна общност.

Поради самото си естество науката е имплицитно демократична, е може би най-демократичната човешка дейност. Следователно демократичните организационни форми са по-подходящия вариант за научна дейност. Едва ли учен като Айнщайн би имал особен шанс за изява при началник, спуснат му отгоре. Дисциплината и контролът или по-точно адекватната външна оценка безспорно са необходими в научното изследване, но презумпцията, че осигуряването им предполага централизирано управление, е погрешна. Поне толкова погрешна, колкото и презумпцията, че ред и законност в едно общество са постижими само или предимно при управление с недемократични методи.

Какви са мотивите за предпочитанията към централизираното управление? За някои това е по-голямото доверие към външни фактори отколкото в собствените възможности (за учените), т.е. във възможностите на научните колективи да се самоуправляват. Логичен израз на подобна мотивировка е идеята за... „добрия цар”, в случая – за добрия председател или добрия министър. По-интересни са другите – тези, които привиждат себе си като управленци или (тези са още по-интересни) като определящи управленците и тяхното поведение. Обикновено това са хора с научна кариера в миналото, които днес са се откъснали от реалната наука, но са петимни да я управляват. Те съставляват днешната ни академична номенклатура или се стремят да се присъединят към нея.

Бонус, наред с поддържането на академичната номенклатура, на централизираното управление са трайните апаратни нагласи и живият интригантски дух в научните колективи. От време на време, по разни поводи апаратните игри изместват научните задачи, а интригантството достига еуфорични стойности. Автономното администриране също не е застраховано откъм тези явления, но при всички положения възможността да влезнеш под кожата на двама-трима души по вертикала на централизираното управление е по-изкушаваща и по-реална, отколкото да убедиш с користни подбуди повечето от колегите си.

Често адептите на централизираното управление на науката използват и авторитетния аргумент, че „така е по света”. Административната автономия обаче не е чудо невиждано. И не е необходимо да се оглеждаме по целия свят за да я/го видим. Може да се установи на 230 м в източна посока от централата на БАН. Да, за СУ „Св. Кл. Охридски” става въпрос. И там заемането на длъжност като „декан” например става с назначение от ректора, но последният, по неписано правило, се съобразява с избора на колегите си от съответния факултет. Защо? Защото това е българската академична традиция. Ни повече, ни по-малко. Наскоро, на заседание на Управителния съвет на БАН за директорски избор в моя институт, един от научните секретари (случайно или не – и в списъка на онези с досиетата) определи това като явен анахронизъм. В сравнение със здравия номенклатурен централизъм, установен в БАН през 1948 г. и непрестанно усъвършенстван, нагаждан към политическата конюнктура до днес, българската академична традиция наистина изглежда като анахронизъм.

Писах преди време и пак ще повторя, че административното устройство на сродните институции в страните с дългогодишна академична култура е обусловено от специфични национални традиции, но дори там, където има йерархични устройствени модели, автономията е основополагащо право, начин на мислене и водещ мотив на поведение.

Изборът на дадена научно-изследователска задача, начинът на нейното реализиране и критериите за нейното оценяване не са в пряка зависимост, но все пак се влияят от административната организация на съответната научна общност. Изборът на научно-изследователските задачи е следствие от обществените потребности, вкл. от политиката и решенията на държавните институции. Вероятно предвижданото настоятелство на БАН ще има за свои основни задачи по-бързото и ясно определяне на обществените нужди спрямо учените, както и на необходимия ресурс за постигането на съответните научни решения. Формулирането на научно-изследователските задачи предполага, естествено, контакти между учените, от една страна, и представителите на държавните институции, на бизнеса и т.н., от друга страна. Дава ли централизираното управление на научните институти предимство при осъществяването на тези контакти? Не мисля. Та нали в тези институти е значителна част от интелектуалния елит на страната - хора, способни да вникнат в същината на проблемите, да вземат решения и да носят отговорност за тях. Научно-изследователските задачи се осъществяват чрез съответна методика, а техните резултати се оценяват по определени критерии. Резултатите се доказват чрез обсъждане или тестване, а критериите за оценката им трябва да са предварително известни и ясни, т.е. при нормални условия научната дейност е публичен и прозрачен процес. Кой от двата вида управление - централизираното или автономното, създава по-добри предпоставки за публичност и прозрачност на научната дейност? Мисля, че отговорът е ясен.

Присъщо на централизираното управление е обрастването му със знайни и незнайни, но обикновено добре платени, комисии и консултанти – по министерствата и останалите държавни институции, между тях и научните организации, в самите научни организации. Цялата тази дейност спокойно може да се извършва от съответните научни колективи (на институтите в БАН и на университетските катедри) като част от техните служебни задължения. Ще се извършва по-добре, ще издигне обществения престиж на учените и ще спести средства на страната ни.