Нищо особено или

Нека отпуснем поводите на актуалните събития. Пришпорват ни те така и така едни след други. Но понякога толкова неоправдано и незаслужено обсебват масовото внимание, че ми се ще да ги игнорирам. Защото те правят струват, но все отнякъде цъфват. Непотопяеми явления и образи - същински шамандури. Те именно заживяват със съзнанието за маркери на родните политически дълбини. А в действителност са по-скоро отчайващи с нивото си плитчини, плацикащи грандомания и провинциални комплекси с неунищожимото съзнание за принадлежност към някакъв „елит”.

            Хубаво е от време на време да се четат и гледат други неща, освен вестници и телевизия. Така върху съвременния информационен фонд е възможно да покълнат допълнителни отсенки смисъл.

            В книгата си „Гоце Делчев” Яворов пише как се обръща Делчев към своите ученици: „Деца, който от вас не може прескочи накрай годината чина си, няма да мине в по-горно отделение; който не бие, когато го бият, хубаво да знае, че и аз ще го бия; който ми обади за нещо другаря си, езика му ще отрежа: когато някой извърши нещо лошо, вий сами ще го наказвате…”

            Не е ли това урок по демокрация? Правим се, че минаваме уж в по-горно отделение, но никой не обръща внимание дали сме способни да прескочим чина си. Изискването се приема от само себе си като осъществено. И продължаваме нататък с тежестта, която лицемерно сме олекотили. На думи, защото по принцип тя остава да си тежи с добавящите се изисквания. Живеем си с котвите. Правим се, че са хвърчила. Но невзетите изпити се трупат, а поправителната сесия се очертава като безкрайна. Тя не е преход, а трайно състояние, твърде изгодно за паразитния „елит”, който обича да дава съвети. Не, че някой му ги е искал.

            Стряска ли външното противопоставяне на Христос от страна на Гоце Делчев? Нали божият син обръща и другата си страна, ако са го ударили. А Делчев насърчава ударения да отвърне на нападателя и да се бие. Да не чака защита и благоволение, а на себе си да разчита.

            Следва въпросът за „обаждането” и „отрязването” на езика. За непримиримост към тогавашните „агенти” – ненасърчени от никакви служба, а от лично свои подбуди, като „моля, другарко”.

            На последно по ред, но не и по значение място, е призивът на Гоце Делчев към учениците, ако някой от тях извърши зло и безчестие – сами да го наказват. Без многобройни тромави инстанции, без терминологично потулване на вината по кьошета, откъдето ще изплува изпрана като сияйно бяло платно. Реабилитирана и готова да осъди жертвите си за нанесените й „щети”.

            Лош ли е призивът на Гоце Делчев? Изобщо не е лош. Напротив – много е добър. Стига да има кой да го спазва. Не жадува ли човешката същност отпреди Христа просто справедливост? Лошо ли е да има лично отношение от страна на всеки за всяко нещо, което се случва край него? Точно от такава гледна точка има нужда и сега. Има необходимост от лична отговорност и яснота.

            Във фурната „Белене” продължава да се пече разнороден хляб. Фурнаджийските лопати се обръщат и мятат както им дойде или според зададената им траектория. Редуват се странни завои. След видимото и за слепец прозрение, че плащането на неустойка при отказ ще ни излезе много по-изгодно от финализиране на проекта, лопатата за пореден път се обърна.

            „Внезапно” се оказа, че ако не почнем да строим „Белене”, след 20 години токът в България щял да поскъпне 18 пъти. Те ти, булка, Спасовден. Не 17 или 19. Точно 18. Тази ли категоричност е призвана да внуши доверие. Защото някъде зад нея се долавя потриване на ръце и откровение: „Ако щете вярвайте. Просто платете. Друг изход няма.”

            Властващото „дясно” пак олевява за пореден път и вече прекрачва извън прага на противоречивия си и що-годе приемлив смисъл.

            „Когато някой извърши нещо лошо, вий сами ще го наказвате.” Още не сме наказали предшествениците на новите „десни” (те са пак „алтернатива” – пази, боже! и точат девствени зъби). Насърчен, всеки следващ и нов (по принцип замаскиран стар) щедро трупа наказателни точки. Отговорното раздаване на съдебни индулгенции продължава и преживява разцвет.

            Междувременно в събота завърши поредното футболно синьо-червено дерби, което фаворитът гръмко загуби. Не че от това ще произтекат някакви оздравителни за футбола ни процеси. Шоуто продължава и ще продължи каквото си е било. Дни преди двубоя синият център-нападател високомерно заяви: „Вкарвам три гола на ЦСКА и се събличам чисто гол.” Но защо е необходимо да се казват подобни неща. Не заплашвай, че ще вкараш. Просто вкарай. И какво като се съблечеш – да не би феновете да изпочупят по-малко превозни средства или да не се изпотрепят, като срещнат различен от своя цвят. Тъпо, та дрънка.

            Всяка медийна изява и всяко управленско действие разкрива своя автор по адамово облекло – дори и това да не бъде масово осъзнато. Т.е. – достатъчно добре ще открои истинската му същност – независимо в какво я е обвил и как приписва да бъде видян и тълкуван. Винаги ще се намери някой да я осмисли тази същност.

            За предпочитане е от това нещо да произтече. Някаква поука. Не конвейер от грешки и преобладаващо лапнишаранство.

            Не искам обозрима цел на моите избранници да е присъствие в поредното Народно събрание като опозиция. Защото напоследък така се очертава. Оставам си син фен – не само в спорта. Но и в него, и в политическото присъствие, е време за промяна. Време е да си прескочим чина. Все някога.