Теория за смачкания човек

В България хората са предимно бедни, недоволни, мрънкащи и неудачници. И две публикации от началото на седмицата затвърждават позицията, че всеки е виновен за „дереджето“ на което е. Защото го мързи. Защото търси оправдание в другите. И хората, които имат сносно-развиващ се живот не можем да не потрием ръце в съгласие с тези наблюдения. Обаче нещата не са баш така.

Много хора в България са смачкани. Смачкани от обстоятелства, които не винаги зависят от тях. Оказал си се в малък град, с две деца и липса на работа по специалността (макар да си завършил „висшо“). Или си се оказал в гарсониера с родителите си и нямаш къде другаде да живееш, защото заплатата ти стига за храна, но не и за наем. И т.н. Тези хора не са следвали по-различен път от възприеманите като успели хора – и те са завършили средно, и висше образование, и са работили – не рядко здраво. Да, направили са грешки – не са си избрали перспективна специалност, не са избрали подходящия момент да станат родители и не са били достатъчно активни в търсенето на по-добре платена работа. Може би защото не са били толкова интелигентни.

Все едно – всички тези обстоятелства малко по малко са ги смачквали. Те са се свивали и комплексирали, и единственото, за което са имали сили и време да мислят са били ежедневните проблеми – какво ще ям, ще мога ли да си платя наема, няма ли да ме съкратят утре. Да, хората нямат време да мислят как да оправят държавата, и не могат да обръщат внимание на педантичното спазване на някакви си правила на обществото. Не че не биха искали, просто не могат. Защото са смачкани.

Ние бихме ли могли да постигнем сегашния си стандарт на живот, ако обстоятелствата не са били благоприятни? И ние много сме работили, и смачканите хора много са работили. Ама на едните им е тръгнало, на другите не. И ние като сме били на 20 не сме се оплаквали, и те не са. Ама след 2-рата година мизерия започваш да търсиш причината извън себе си, като успокоение. Когато си смачкан, кръгозорът ти се стеснява. Виждаш все по-малко неща. Докато аз, със спокойствието на програмистката заплата мога да си позволя да експериментирам със собствени проекти, да бъда жури на куп състезания, да анализирам обществото и политиката, то момчето, което след финансовата криза няма на какви строежи да работи, няма такива перспективи.

Така де – стига толкова сравнения – тезата е ясна. Смачканият човек не може да вдигне очи и да види възможностите за себе си. И това задълбочава проблемите. Има изключения – борбени хора, които въпреки всичко успяват да вдигнат очи. Но не можем да очакваме всеки да е герой.

И сега защо това важи за българската действителност повече отколкото за немската и британската. Защото България мачка хората повече. Защото се мачкаме едни други повече, всъщност. И хората свикват да са смачкани. А когато им се усмихне късмета и излязат от „дупката“ си, те остават със същия свит кръгозор, само че с повече възможности. И започват да мачкат другите.

Дали е така заради робството или социализма, или заради комбинацията от двете, не знам. Но знам, че не е вродено, и че може да се изкорени.

Не, нямам за цел да драматизирам или да оправдавам мързеливите. Нито да оспорвам факта, че мрънкането ни е в повече, и че чакаме някой да ни оправи наготово. Още по-малко пък оспорвам нуждата от проактивност спрямо собственото битие. Просто да огледаме положението от всички страни.

И другия път, преди да хвърлим камък по човека, да преценим колко камъни вече са хвърлени по него.

Блогът на Божидар Божанов - http://blog.bozho.net/