Минус 600 000

Станали сме по-малко. Над 600 000 българи са изчезнали яко дим само през последните десет години – сочат все още предварителните, но вече относително точни данни от преброяването, което приключи в края на февруари. Българите са били 7 932 000 през 2001 г. Днес са не повече от 7,3 милиона. Спадът е колкото населението на десетина средно големи градове. С този темп след столетие би трябвало съвсем да изчезнем.

Проблемът не е в самото намаляване, а в неговите причини: икономически, политически и психологически. Реалният мащаб на демографската катастрофа става явен, когато си зададем въпроса не колко, а кои загърбиха родината. Тръгнаха си тези, дето могат – младите, образованите, умните. Останаха тези, дето не могат – старите, бедните, неуките.

Тръгнаха си тези, дето дръзнаха да поискат сами да управляват съдбата си и да определят периметрите на собствения си живот. Сиреч – тези с гражданско чувство и самосъзнание. Тези, които искат да напреднат в живота толкова, колкото им позволяват възможностите, волята, вярата в собствените сили.

Останаха тези, дето искат някой да ги води. Някой друг да определя кое е добро и зло, някой друг да разпределя блага и наказания. Някакъв бащица, без който биха се чувствали осиротели като зарязано овче стадо. Тези, които ненавиждат напредъка на ближния и искат не те да са добре, а на Вуте да му е зле. Тези, чийто идеал е всеобщото равенство в нищетата.

Това разбягване от България е логично. Не е нормално нормалните люде да търпят държава, която ги прави на идиоти. Държава, която се опростачва с всеки изминал ден. Те се опитаха да я променят – и през 1990-та, и през 1997-ма. Правеха грамадни митинги, ежедневни шествия, издигаха барикади на улиците. Не успяха – а в някакъв смисъл на думата и тези, които бяха издигнати от тяхната воля, за да превърнат родината им в нормална страна, ги забравиха. Покрай тях забравиха и своите обещания. Не малка част от тях изтълкуваха тази забрава като предателство. И си вдигнаха чуковете.

А реалните чукове останаха в България. Останаха тези, дето могат да виреят само върху гърба на овчедушието и духовната ленност. Останаха тези, за които народът е стадо – и колкото по е стадо, толкова по-добре. Останаха комунягите, навлекли различни маски, но единни в своите наследствени права върху собствеността на обременената от половинвековното им управление държава.

Не само те, уви. Останаха и не малко нормални българи. Емиграцията е тежък кръст: не само защото човекът без корени е и без устои, не само защото се разтваряш в една чужда среда, ставаш никой, по принуда следваш само стратегиите за собственото си оцеляване – а това те лишава от идеали, до голяма степен и от вяра, и от надежди. Но и защото е обяснимо да искаш да избягаш от една робска действителност – както искаха да избягат нормалните хора преди 1989 г. – но е позорно да загърбиш една уж свободна страна, която реално може да бъде променена от общата воля на всички, които я обитават. В този смисъл емигрантството прилича на дезертьорство – и човек се чувства като плъх, напускащ потъващия кораб.

Тук, сред тези застрашително намаляващи българи, има все още мнозина, които чувстват кръвната връзка с родината, милеят за нейното бъдеще – и не биха похарчили това чувство само заради по-големите заплати и по-подреденото живеене. И точно те са големите жертви на обезлюдяването българско. Защото именно те носят на гърба си и към двата милиона пенсионери, и безработните, и крадльовците на държавната трапеза, и огромната чиновническа паплач, която всеки божи ден им вгорчава живота.

Те са малцинство в собствената си държава. И не могат да направят нищо, за да я променят, за да я превърнат в нормално човешко обиталище. Не могат – защото зависят от гласовете на старците, които не искат да повярват, че са прекарали живота си в комунистическо оскотяване и лъжа, от продажния политически елит, от корупционната проказа, от мутренската наглост и безмозъчното чалгисване.

Така че те също са емигранти – вътрешни емигранти, чужденци в собствената си страна. И вероятно малко по малко ще се примирят, че България не е родина, а прокълната територия, обитавана предимно от покорни поданици и нравствени уроди. И ще я загърбят на свой ред – като след политическата и икономическа емиграция ще имаме нова вълна – на емигранти от омерзение.

Това впрочем вече се е случвало веднъж. Така е изглеждала България към средата на ХІХ век: покорната рая си е кютала под властта на султана, носела е фесове и се е надявяла на някакво предизвикано от “международното положение” вчовечаване на турската власт; само някакви луди глави са недоволствали и се бунтували. И забележете – бунтът тръгнал не от поробена България, а извън нея – от разпиляните във Влашко хъшове – сиреч от тези, които били вдъхнали въздуха на свободния свят, били разбрали колко важно е да имаш родина и чрез нея да се усещаш достоен, били видели какво е да си свободен, та ако ще да нямаш и два петака в джоба. И те започнали да се връщат и да палят чергата на робския рахатлък – понякога в буквалния смисъл на думата – както Бенковски палел стрехите, за да изкара селяните на жертвените пътища на свободата.

Ще доживеем ли още веднъж подобно връщане на българските блудните синове? Кой знае...