НА НИКУЛДЕН ПРИ ИВАЙЛО ПЕТРОВ

Беше Никулден. Както и друг път, разговорът ни започна импровизирано. Включих малкия касетофон и още преди да съм го попитал нещо, Ивайло Петров ми каза, че от известно време самобитното започнало да го смущава. Той имаше предвид „маниера на писане”, както се изрази. „Започвам да се питам – рече ми той, - аз като българин, ако си напиша една книжка с нашите българизми, и тя се различава от книжката на един мексиканец или американец, дали тя ще има цена? Защото самобитното като че ли ограничава мисълта на човека. Като че ли тогава той не излиза на философския друм. Виж Йовков колко е талантлив, Елин Пелин – също. Но талантът е едно, а пък философското е съвсем друго в едно изкуство. А под „философско” аз разбирам това, което искат да кажат световните писатели. Не искам да кажа, че всички трябва да служат на една философска теза. Това е невъзможно. Но в нашата литература толкова българско понякога е, че е стеснено даже до един регион на България.

 Светът е малък, дори прекалено малък, особено ако говорим за Европа. Цялата Европа е колкото една Русия и по-малка от Русия даже. И всичко върви към единство. Знам, че оригиналното си е оригинално, но ако мога да направя нещо сполучливо, то ще бъде, както го е правил един българин. Но какво ми пречи аз да бъда умен, макар да съм българин и да съм възпитаван в едно селце”. С последните си думи Ивайло Петров потвърждаваше пак  разбирането си, че нашият писател трябва да отхвърли  „самобитното” в „маниера на писане” и че трябва да се стреми към по-универсалното като мисъл и стил. И той побърза да добави: ”Макар да познавам идеално народния език, аз никога не го използвам. Ако те заведа в нашия край, ще мога да ти бъда преводач. Но мисля, че с това нещо се свършва”. После писателят заговори, че прозата трябва да покаже човека с неговите страсти: „Щом хванеш страстите, ти вече преставаш да си само българин, тъй като всеки човек е натъпкан като един чувал със страсти. Хванеш ли страстите, тогава ти се изравняваш с германеца, с французина, с американеца, с англичанина. Нищо, че имената на героите са български и обичаите и отношенията между хората са по-различни от тези в Англия и другаде. Това е различното. Иначе другото е еднакво. Така че  „националното” започва да ме кара да се замислям що е „националност” всъщност...Аз мисля като всички хора по света. Всички хора по света искат да имат земя, занаят, искат да имат покрив,  семейство. Те се  развеждат, разлюбват се. Лъжат, убиват се, крадат и издевателстват един над друг. Значи те са същите като нас. Само външният бит ги различава”.

Попитах го, въпреки че се досещах какво ще ми каже, дали е удовлетворен от литературата ни след девети септември. Отговорът му беше: „Не, разбира се. Как ще бъда удовлетворен? Кой ще бъде удовлетворен? Удовлетворени бяха тези, от които  нищо не остана. Сега всички станаха издатели и безнесмени. Но талантливи  хора има във всяка нация и по всяко време. Зависи кой ще прояви малко воля, малко характер, за да остане верен на себе си и да се опита да каже някаква истина.

Може би всички сме лъгали. Едни повече, други по-малко -  това е разликата. Но  много тежко беше това  половин столетие. Просто не знам как да го характеризирам. Там, където има цензура, дори и да е с най-добри намерения, тя пак си остава цензура. Между писателите имаше талантливи хора. Даже и един Стоян Даскалов да вземем за пример. Той си имаше един талант, макар за него да казваха, че бил талант на буци. Но ето,  той писа, писа с неговия балзаковски труд и нищо не остави или поне тук-там някакви жалончета, които показват, че си има дар слово някакво. Ако този човек беше оставен на свобода, с цялата си дивотия какво нещо можеше да направи!”

Исках да разбера нещо повече за формирането на Ивайло Петров като писател. Попитах го дали е мислил предварително как да си изработи свой стил. Отговорът му бе: „Аз съзнателно търся малко безстилие. Всяка тема да си има свой стил. Един е стилът в една книга, един е в “Божи работи”, друг е в “Преди да се родя...”. Някъде като че ли самата тема определя стила. За мен стилът е едно обезпокояващо нещо, което не мога вътрешно да приема. Да работиш само в един и същи стил цял живот, това значи да рисуваш една и съща картина. Ето, художници, много добри, ама има хора, които казват: “Като го видиш, познаваш от кого е”. Като видя няколко картини от Майстора, който наистина е голям майстор, като видя пет картини от него  и повече не ми трябва. Не мога да видя разнообразието в него.

 Е, всеки си има свой стил, даже и безстилието е вече стил, но... не съм мислил за такива работи”.

Знаех за писателите, които обича. За някои от тях той бе говорил  в книгите си с чувство на голяма почит. Но поисках да ми каже нещо повече за творците, които са му повлияли и са му били в някаква степен учители. Ивайло Петров заговори:” Изглежда, че аз съм неграмотен човек и като съвсем неграмотен съм започнал да се занимавам с литература. Никога не съм мислил, че трябва да се уча от този или от онзи. Не знам защо. Всички добри писатели са ми харесвали, в смисъл, че сякаш съм успявал да измъкна от тях хубавото и да го разбера, но не съм си казвал, че ще го правя като тях. Аз не минавам за оригинален литератор, но никога не съм си мислил да пиша, да речем като Йовков. Той е мой земляк, но нямам нищо общо с него. Едно време, когато Илия Волен прочете “Преди да се родя...”, ми каза, заеквайки: “Чест ти прави, чест ти прави! Виж като Йовков, Йовков! Аз исках да се уча от него, а ти не! Чест ти прави!”

И Елин Пелин ми харесва, и Йовков, и Вазов също. Говоря за българските класици. Но може би поради литературна неграмотност не съм успял да си присвоя един от тях, да си кажа: “Ето, този ми е идеалът!”

Излиза -  казах му тогава - че си нямал някаква предварително изградена представа за писателя, от когото трябва да се учиш. „Не – отвърна ми Ивайло Петров - друго е.  Цялото ми детство мина в неграмотност. Аз почнах да чета книжки едва на петнайсет-шестнайсет години, без да съм чел детска литература. По-късно имаше пет-шест години, в които нищо не съм написал от отчаяние, че не мога да го правя.

  Още в гимназията четях поезията на Лермонтов. У него има някаква източна романтика, има като че ли някакво предопределение, съдба. Ами Пушкин! После Максим Горки взехме да четем. И аз на шестнайсет-седемнайсет години започнах да чета световна литература и в началото изпитах голямо стъписване и отчаяние. Друго е да съм зачел от малък  списанията за деца, когато се влюбваш в някой автор. И затова не можах да си избера любим автор поради неграмотност. Кого да харесваш повече? Пушкин или Лермонтов, Толстой или Достоевски? В началото Достоевски ми направи  зашеметяващо впечатление, но като мина време, си го изясних и разбрах неговия ключ. Чехов също, Гогол. Кого да избираш. Те един от друг по-интересни, по-задълбочени и може би на това се дължи, че аз не можах да си избера някакъв автор и да кажа: “Ето, това ми е любимият писател”. Не можах като един вярващ да си взема своя светец, покровител. Това нещо аз не можах да направя и досега не го чувствам. Аз изпитвам уважение и страхопочитание към много писатели и не мога да кажа кой е по-добър. Например сравняват Толстой и Достоевски. Те не могат да се сравняват.  Неуместно е   да сравняваш такива двама колоси. Дойдох до заключението, че това, което казва Достоевски, го казва и Толстой. Само че го казва  по-пластично. Няма нещо, което Толстой да не е казал. Той е казал много повече от Достоевски. Той просто от един лист, който пада от тополата, до самоубийството на Ана Каренина и до войните, абсолютно всичко той е казал. Достоевски малко по-ограничено пише в това отношение, защото той се лови за по-екстрени теми, има  друг тип поетика. Той си спестява тези неща”.

Неведнъж се бях убеждавал в пословичната му скромност. Затова го попитах на свой ред защо е толкова снизходителен към себе си. А Ивайло Петров ми отвърна: „ Аз нямам самочувствие. И сега, като прочета една чужда книга, тя винаги ми се вижда по-хубава от моите. Вътрешно си казвам: „Ето, това аз не мога да го направя никога.”

Добре -  рекох му - това особеност на твоя характер ли е или трябва да се потърсят причините в отминалото време на детството и юношеството. Или пък ти просто си твърде самовзискателен. „И едното, и другото - каза ми той. -  Защото семейството, средата, в която съм живял, не ми дават основание за самочувствие. Сега, като чета биографии на мои колеги, аз им завиждам. Техните родители са били  учители на село или поне секретар-бирници, защото са грамотни. А аз не съм виждал вестник у дома си като дете. Никога. То и в цялото село нямаше. Няма телефон, няма информация. Няма детска литература.  На село  хората нямаха усет за духовното. Дори не видях учител с книга в ръка. И той да ни каже: “Деца, аз прочетох една книжка, вземете и вие да я прочетете!” Той дори не знаеше такива понятия като стих, разказ, роман.  

И затова се чувствам безкрайно неудобно да ме славословят пред мен. Не може така направо да се казва: “Ти си най-добрият” или пък “Ти си най-бездарният!” Има си преса, има си други начини да се казват тези неща.

 Аз отидох да уча, защото бях най-добрият ученик и защото баща ми се ласкаеше от това да има учен син. Тогава бяха евтини години. От общината ми даваха свидетелство по бедност, не плащах такса. Баща  ми носеше с каручката храна и  живеех при хазяите като на пансион.

Аз нямам амбиция. Не съм амбициозен. Стигал съм понякога до такива състояния, че ако трима души ми кажат: “Слушай, я се откажи от тая работа”, аз веднага ще се откажа. Е, може би не завинаги, но ще се откажа за дълго време. И като се набере енергия за работа, въпреки това пак ще започна. Мисля, че не съм амбициозен. Ако бях амбициозен, щях да напиша още толкова книжки. Просто да се опитам да бъда по-агресивен ли, как да кажа...Да, може би, ако бях амбицозен. А пък аз не съм. Тогава щях да си седя тук в София и да съм шушу-мушу навсякъде, а аз прекарвам по осем-десет месеца в провинцията от двайсет години. Нещо повече, като съм отивал в провинцията през март-април, тогава обикновено си давам ръкописа и той излиза през септември-октомври, когато мен ме няма в София. Когато ми излизат книжките, мен ме няма обикновено. Много рядко е било да съм тука, както сега”.

Поисках да узная какъв е смисълът на досегашния му живот, на кое най-много е държал.  Ето, казах му, ходиш понякога на лов, отиваш сред природата. Значи и ти търсиш допълнителни опорни точки, някакви начини за намирането на покой и вътрешно равновесие. Ивайло Петров рече: „Това са малки увлечения, лов, риболов,  екскурзии, когато искаш да излезеш малко от дома. Вярно е, че понякога съм се пристрастявал. Имало е  години, когато съм искал много да ходя из полето и да гоня дивеча, но то е нещо като комар, хазарт, ще излезе ли, няма ли да излезе? Да видиш нещо различно”.

Казах му за Радой Ралин, който бе споделил, че животът му не се е състоял. Цитирах му мислите на някои философи, според които всеки човешки живот е провал и завършва с поражение. Той побърза да отбележи: „Разбира се, че е така. Почти същото бих повторил. Аз никога не съм бил въодушевен и затова винаги минавам за скептик, и то не случайно. От край време все ме наричат скептик. Все от туй недоволен, от онуй недоволен съм бил. Но това не е най-обикновено недоволство.  Просто много често и от много ранни години всичко ми се е виждало безсмислено, макар че в това безсмислие има смисъл, нали? Имало е радостни моменти. Имало е моменти на увлечения, на влюбване, на радост, когато ми излезе една книжка. Но това минава бързо. И не мога да си обясня смъртта, която  обезсмисля всичко. Затова , ако ми зададат този тривиален въпрос, който задават на всички хора: “Ако започнете отново живота си, бихте ли повторили същото?”, малко ще си помисля дали да отговоря с “да” или “не”. Просто ще си помисля. Когато една работа се захваща, струва ми се, че тя трябва да бъде много хубаво направена. Като правиш нещо, трябва да го правиш хубаво. А пък аз какво съм направил? Като се сравня с големите автори – нищо не съм направил. Така само, от нашенски мащаб, може би съм направил нещо, поне така разказват критици и читатели, но какво е това? Нищо! Ние от край време не сме могли да направим нещо по-особено. Изглежда, че ние в Европа ще отидем с краката си, а не с главата! Разни ритнитопковци ще ни вкарат в Европа”.

После Ивайло Петров заговори за стадния морал на тълпите, за равенството като

философия, която противоречи на човешката природа: „Не съм против равенството в известен смисъл. Смъртта, да речем, е най-страшното явление, но тя пък е най-справедливата. Виж колко странно нещо е това. Най-страшното нещо е най-справедливото. Виж какво чудо става! Тъй че аз не съм против равенството, но не съм и за егоизма. Така е направено, че човек не може да бъде равен с останалите. Най-хубаво е да бъде равен, но не може. Няма как да се върне първобитно-общинното общество,когато  всички са били еднакви и са ползвали всичко еднакво. Обаче започва индивидът да се издига и по дяволите отива всяко равенство. Това всички политици на социализма трябваше да го знаят.

Когато човек е на двайсет години, животът кипи в жилите му. Въпреки някакви песимистични настроения, животът страшно напира. Както съм го казвал  много пъти,  инстинктът за живот е много по-силен от смисъла му. Разбираш, че е безсмислено и пак живееш! Но на тези години вече –  седемдесет и пет или осемдесет - вече виждаш гроба, брате! Няма накъде. Просто не можеш да се обърнеш назад. Започнеш ли да живееш със спомените, става доста тежко. Ето, като слушам тези шлагери сега, си спомням каква романтика имаше някога, колко романтично съм бил настроен като момче към любовта, към чистотата, към клетвите любовни и така нататък. И ми става мъчно”.

Заговорихме за нашата българска участ. Попитах го какво мисли за нея, какъв е според него българинът, след като толкова е страдал през годините на робството, пък и по-сетне.  Ивайло Петров ми каза: „ Аз не правя разлика между народите. Не сме били само ние. И сърбите са били, и гърците са били под робство, руснаците също. Но ние сме били май най-много. Все пак след Освобождението, до 1944 година, някак си имаше една относителна свобода на словото. Имаше една демокрация и доста развито стопанство, най-доброто на Балканите.  Значи у нас може да се прави икономика. Стига да има условия.

 Казват, че българинът е генетично увреден. Това са глупости. Как ще е генетично увреден! Няма генетично увредени. Има просто исторически условия. Като те потискат толкова години, какъв ще станеш! Аз не обичам тази дума “българинът”. По-добре да кажем  „ние, българите”. Българите са минали през иглени уши, както никой друг. Прави ми невероятно впечатление, че българският език, вместо да се загуби, се е усъвършенствал.

  Аз не съм много съгласен с Алеко като автор, като похват. Той, разбира се, е хуморист, но не владее психологията, той изнася само факти. Той е един карикатурист. Аз не обичам национализма изобщо. Много ми е неприятно, когато от гледна точка на  национализма започват да съдят за някого. Но пък не са ми и приятни тези хора, дето непрекъснато повтарят: “Бай Ганьо това, бай Ганьо онова, байганьовщина” и така нататък.  Започнал съм да правя една статийка даже и съм я почнал така, струва ми се: “Чест е за нас като нация, че тя може да си позволи да създаде една книга като “Бай Ганьо”, да се самоиронизира”. Малко са нациите, които са могли да сътворят такова нещо. Да си правиш  автокарикатура, да се иронизираш. Само че това вече стана самоцел. И Бешков се лови на тая тема. “Бай Ганьо убил автора си”, това са глупости. Това са вече комплекси. И стана модерно  всеки да казва: “ние българите, ние българите, бай Ганьо...”. Кога руснакът нарича своя народ с името на някакъв си герой на Гогол например? Те са най-страшни. Това съм го писал в “Объркани записки”. Там съм отбелязал нещо, сега ще го развия. Ами че те, Гоголевите герои са безизходни и страшни. Бай Ганьо е един симпатичен човек в сравнение с тях. И това е един делови човек, той работи. Бил продавал мускали, бил правил избори? Ами то при избори навсякъде трепят. Във всички страни. Виж футболистите, за футбол се бият, простаците му. И загиват по стадионите. Уж били умни хора тези европейци! Тези, които не знаят кой е Гьоте! Извинявай! И Турция си има своите герои, и Гърция, и всички страни. Ето, румънците имат двама световно известни хора. Вярно, че те са живели в Европа. Ако бяха живели в Букурещ, под чадъра на туй нещо, което ставаше, по-друго щеше да бъде. Никой чех не се нарича “швейковец”.

И англичаните си имат такива литературни герои. Сърбите също си имат своя Нушич. Ама никой не казва: “Аз съм герой на Нушич”. Търся някакъв повод да го напиша, защото ми писна да чета из пресата такива работи. Цели трудове се пишат за това какъв бил бай Ганьо. Това са глупости. Алеко е сатирик. Ами че каква е задачата на сатирика, освен да деформира и да прави гротеска? Какви са героите на Гогол? От Гоголевите герои нито един не се развива, забелязал ли си, няма никакво движение. Само ядат и пият, и нищо друго. Чисти изроди! Обаче никой не е казал: “Това е национален тип”. Също има един друг герой, който на седемдесет страници слиза от леглото си -  Обломов. Има го това понятие “обломовщина” в руската литература, но не до такава степен, че да казват: “Ето, ние сме обломовци”. Макар че тяхната аристокрация на времето си е била чиста обломовщина.

Когато аз искам да направя отрицателен герой, приписвам му по-отрицателни черти. Един прави гротеска, друг прави просто неприятен образ. Аз не съм за пълната гротеска, защото вярвам и зная, че няма нито напълно отрицателен, освен може би някои изроди, нито положителен образ. Нормалният човек си има своите отрицателни и своите положителни черти. Затова се и крепи светът”.

Поприказвахме и за други неща, но тук споменах за по-съществените, за тези, които неведнъж бяха вълнували Ивайло Петров. После си тръгнах. И така завърши този Никулден при големия писател. Пред нас на масичката имаше две чашки с ракия.  Беше през вече далечната 1997, годината, през която често се виждах с писателя, а на няколко пъти и записах на лента това, за което си приказвахме двамата.