Плановете за бастисване на традиционната десница могат и да претърпят провал

Докато в столицата се вихреше поредния боклуджийски скандал и Станишев обяви “извънредно положение”, за да удари предизборно Бойко Борисов, в българския парламент бе проведена спешна акция по прибиране на боклуците. Като пръв боклуджия се изяви Яне Янев, който покрай битките за чиста политическа среда сполучи да съгради своя си парламентарна група от отпадъците в същата.

            Основната заслуга за този му успех се пада на завераджиите в СДС. Съзаклятниците от хотел “Шипка”, които на последния Национален съвет на синята партия се опитаха за пореден път да провалят предизборното споразумение с ДСБ и да бламират Мартин Димитров, напуснаха парламентарната група на ОДС и я оставиха в санитарния минимум. Към димкаджията Яне се присъединиха Иван Колчаков, Димитър Йорданов, Димитър Димитров и Марио Тагарински. И – забележете – единствено Иван Колчаков обяви, че напуска СДС. Изглежда останалите се канят да доизпълнят ангажиментите си към кукловодите на Яне, като продължат да мърдат ушички в местните структури на предадената от тях партия – и предизвикат нови скандали при неизбежното си в този случай изключване от същата.  

            Кой има интерес от тяхното предателство е повече от ясно. Интерес имат кажи-речи всички – като се почне от управляващата коалиция, за която тъкмо РЗС е структурата, която трябва да доподмени традиционната десница – и се свърши с Иван Костов, за когото пък отслабването на позициите на Мартин Димитров означава засилване на неговите собствени позиции в коалицията, а евентуалното окончателно ликвидиране на парламентарната група на СДС, за което е достатъчно само още един депутат да я напусне, е инструмент за асимилация на сините от ДСБ и акт за придобиване на тяхното електорално наследство.

            Интерес има, разбира се, и ГЕРБ – защото ако Яне влезе в парламента, ще може да направи коалиция с него, а не с традиционната десница – което е за предпочитане, тъй като добре известната поврътливост на същия е гаранция, че и това управление ще се базира не на някакви цивилизовани политически принципи, а на балканския алъш-вериш. Интерес има и “Атака” – тъй като изчезването на СДС и ДСБ отваря електорална ниша, която може да бъде атакувана единствено от останалата в опозиция партия – а при плановете с бастисването на дясната коалиция се очертава хората на Волен Сидеров да са единствените извън левицата, които имат гарантирано опозиционно битие.

            Гилотината за дясното бе мислена като внесения от Яне Янев законопроект, според който прагът за влизане в парламента се вдига на 8% при коалиция от две партии – плюс по още един процент за такава от три, четири и т.н. Иван Колчаков директно подписа този законопроект, от другите сини пеперудки се очаква да го гласуват. Под въпрос е обаче дали гилотината ще проработи – и то поради няколко причини.

            Първата е президента, който се закани да наложи вето, ако такъв законопроект бъде приет. Причината е очевидна: той отрязва всякакви шансове на про-президентското движение “Напред” и оставя родното Гоце без политическо бъдеще.

Втората е отказът на НДСВ да го подкрепи. Разбира се – не защото царят не би желал сините да изчезнат от политическата сцена: това всъщност беше задачата, с която дойде в България; тя е и съвсем ясно формулирана в думите му от онзи шести април преди осем години, с които се обяви за смяна на политическата система.

            Проблемът е, че този отказ маркира битността на Симеон Сакскобурготски като употребена, изхабена и захвърлена фигура. Лишен от всякакви шансове за самостоятелен пробив в следващия парламент поради драматичен спад на народната любов, царят преговаряше с ДПС за общо явяване на парламентарните избори. Сега този вариант е малко вероятен – тъй като ДПС не би сторило глупостта да попадне в собствения си капан – и вероятно ще използва високия изборен праг за коалициите като мотив да отреже мераците на НДСВ за общи листи.

            Третата причина е от електорален характер: оказа се, че прагът от осем процента е недостатъчно висок, за да препъне сините при влизането в следващия парламент. И именно това обстоятелство е причината за истеричния тон на скандалите, провокирани от разните политически наемници или обикновени измекяри. В постинг към една предишна моя статия се обади бившия лидер на СДС Пламен Юруков – с твърдението, че синята коалиция е абсолютно контрапродуктивна и едва ли ще мине четири процентовата граница.

            Оказа се опроверган – въпреки скандалите, дирижирани от него и от неговите ДПС наставници. Според последното публикувано изследване на НЦИОМ коалицията между СДС и ДСБ има седем процента рейтинг: толкова, колкото и партията на Доган. При очакваното равнище на гласуване от около 50 % това означава около 14% от всички подадени гласове.

            Следователно коалиционната формула работи – и успява да ангажира някакъв електорален потенциал, който без нея би бил изгубен. Това очевидно са гласовете на онези, които от години са мечтали за обединение вдясно. Тези гласове са политически капитал – те са и залог за едно възможно по-добро бъдеще. Остава да видим дали представителството им ще удържи на всмъкването в политическото блато, дали този капитал ще бъде умножен или похарчен. Не че перспективите са сигурни или кой знае колко весели. Но все пак съществуват.