Изчезващите или „полет над кукувиче гнездо”

Фининг се нарича процедурата, при която на уловени риби се отрязват опашките и перките. След което ги пускат обратно в океана. Този специализиран улов преценява, че тялото не му е необходимо – само опашките и перките. Лесно е да се предвиди какво става с осакатеното тяло. Все още живо – с болката от отсеченото и с унижението да няма повече контрол върху себе си, то ще се рее, докато другите морски обитатели не го отърват от мъките му. Бавно, мъчително и болезнено.

 Защо поне не умъртвяват животното веднага и после да режат каквото им е потребно. Пестят усилия, пространство и етика. Не си представят, че каквото причиняват, може да ги застигне. Дали ако ги застигне някакво сляпо възмездие ще изпитат разкаяние, смирение или просто тъпо вцепенение и изумление, че не ръководят парада.

  Неотдавнашното преброяване открои, че изчезваме плавно и неотклонно. Засега имаме време в процеса на изчезването да си затворим широко очите и да се самозаблуждаваме, че всичко си върви нормално и почти - планомерно. Нали купонът тече – вестниците излизат с почти уморени заглавия, тук-таме припламнали от фитила на някаква сензация. Последната обикновено замъглява пейзажа и засилва мисъл и внимание по избрана писта. Грижливо избрана. Преди да изчезнем за по-безболезнено опитват все да ни изпразнят мозъците – нашите ориентири в безмерния житейски океан. Нашите перки и опашки, възможността ни за съпротивителна сила. Какво друго са родните телевизионни програми като цяло, освен опит да изпразнят от смисъл черепните ни кухини. Точно така, както осакатяват нещастните риби, за да поемат към дъното. Нали бидейки там – без надежда да отлепиш, се озърташ нагоре да видиш какво са спуснали до сведението ти. И до каква степен подлежиш на нечие благоволение.

    Важно е да се оттласнем в полета над нашето кукувиче гнездо. Защото в момента национално гнездим в полога на безвремие, конформизъм и безпътица. Така се стрелка топче при игра на моникс. Хаотично ни водят незнайно докъде. Най-вероятно – до края на мандата си, на личните си цели. Или до нечии чужди, както все по-настойчиво се провижда. По-нататък – други да му мислят, ако не са те - сегашните. И т.н. Държавата?

 Живеем в кукувиче гнездо, което мнозина напускаха. Тези, които си оплетоха кошницата, обявиха прехода за приключил. За останалите той и досега е марш на място под акомпанимента на тиха или не, но настойчива медийна лоботомия. Дали за да не изчезваме по-безропотно. И да не пречим.

  В „Полет над кукувиче гнездо” героят на Джак Никълсън опита да изтръгне тежък фаянсов блок. Направи го пред останалите като демонстрация, че не трябва да се примиряват. Че и да не успеят в нещо, трябва да продължават да опитват. Неслучайно „вождът” избра да избяга от лудницата като откърти въпросния блок и разби с него стъклената стена. Така осмисли усилията на приятеля си - превърна ги в символ на отказа да останеш закотвен в статуквото.

  Вчера беше ден за прошка. Да простим и да получим прошка от близките си същества. А от останалите – особено управляващи и кандитат такива – да поискаме обяснение и отговорност. Конкретно – точка по точка. Ако не ни я предоставят и шикалкавят – предишни, настоящи и бъдещи, всички ние трябва да изтръгнем фаянса и да им го запратим в лицето. Ако изобщо го имат.

   Другият избор е да се правим вечно на глухонеми. Е, на „вожда” в „Кукувиче гнездо” му писна.