Черно-бяло Ламборгини вози червената носталгия

Номинирането на Стефан Данаилов за водач на листата на общинската организация на БСП в Кърджали за парламентарните избори не е събитие, нито новина. За хората, които са склонни към размисъл за същината на процесите, определящи настоящето, тази номинация е най-яркият символ на миналото, с което уж сме се разделили

Покойният артист Кирил Варийски разказваше в компания ( вярно или не, но доста забавно и правдоподобно) следната вицоподобна случка от началото на 90-те години: събудил се той с натежала глава от телефонно позвъняване и глас от другата страна му се предствил като „Симеон от Мадрид“. Кирчо, заклет монархист, но и, уви с тежък с махмурлук, пратил по дяволите „самозванеца“. После цял ден се самобичувал – ами ако наистина е бил Негово Величество? Споделяйки тези терзания пред колеги в театъра, Стефан Данаилов го подкачил с „айде стига бе, голяма работа, какво толкова?!“. „Абе, Ламбо, отврънал му Кирчо – ти не разбираш. Това е все едно на теб да ти се обади Ленин!“.

Въпросът изобщо не е в това кой е и какви убеждения има Стефан Данаилов, наричан от познатите му Ламбо. Феноменът „Ламбо“ е във факта, че всъщност в негово лице партийните привърженици виждат един филмов герой на тяхното си време.

Ако носталгията на червените симпатизанти можеше да се озаглави с една дума, тя нямаше да е „Живков“, или „БКП“. Много по – подходящ е етикетът „бате Серго“, или „Майор Деянов“ от филма „На всеки километър“. Към Живков и БКП имат остри забележки дори и някои от най-правоверните комунисти – най-вече с упрека, че „не са удърали фронта“, или че „ са опорочили идеята“. Бате Серго обаче е герой та дрънка без никакви слабости – вечно млад (по държавната телевизия го демонстрират често, да не се зарбавя), смел, чаровен, остроумен и преди всичко – винаги побеждава и никога не се предава на „гадовете“.

И министър на несгодите да беше, пак щеше да бъде смятан за адски успешен управленец, който заслужава адмирации за администрирането и умножаването на несгодите по най-справедлив начин. Нищо, че едва ли някой от възторжените му почитатели ( например в Кърджали) може да посочи поне едно негово реално постижение като министър на културата, той отново е звездата сред петолъчките в рамките на поредната червена избирателна кампания. Защото Майор Деянов няма нужда да се бори за легитимност, той има неизчерпаеми запаси от нея на правата на своята отдавна спечелен телезионен ореол, когато имаше една партия, една телевизия, един сериал, един главен герой и нямаше две мнения по въпроса.

Самият Ламбо, впрочем, направо може да мине за невинен. Играе си ролята, къпе се в щастливите сълзи на носталгиците – човещина е, колцина биха устояли на това изкушение. Проблемът обаче е там, че в негово лице, доста доволно, дефилира самата Носталгия, дегизирана в спомените на носталгиците като герой от едно време, което продължава да предопределя бъдещето на днешна България с „аргументите“ на миналото. Уж самата партия на Ламбо се разграничи от диктатурата, бягайки от дискредитираните си символи, но си запази живата музейна ценност от периода на черно-бялата монополна телевизия, упортебявана и в наши дни за червена агитация.

Блогът на Иво Инджев - http://ivo.bg/