След целувките с Кадафи – кърваво цунами

Пред невъобразимата мощ и разрушителност на природната стихия, която връхлетя Япония по суша и вода( не дай Боже и по въздуха чрез ядрена радиация), въображението на коментатора се превръща в ненужна дреха. По-добре да повиси на закачалката, вместо един публицист да се закача с тема, която приляга на учените и богословите.
Неудържимо е обаче напиращото във всеки от нас желание да се запитаме: какво би станало тук, ако далеч по-слабо, но достатъчно разрушително (като за нас) по сила земетресение се случи по нашите древни земи с архаичните ни постройки и стандарти за качество и контрол над него? Защото всички знаем изтъркания, но (вдъхващ ужас този път) виц от времето на соца: “като знам какъв съм инженер, ме е страх отида на доктор”!

Ако нещо впечатлява в трагедията на Япония почти толкова, колкото мащаба на природното бедствие, то е невероятната подготвеност на самите японци да го посрещнат. Тя е плод на десетилетия придържане към строги стандарти в строителството (20 годишен период на инспектиране на всяка сграда след построяването й, последвано от заповед за разрушение в случай на отклонение от тези стандарти!)и на обучение на населението. Коментарът наистина е излишен по отношение на аналогията…

Върху гнева на природата не можем да повлияем, но в Либия раненият режим на Кадафи демонстрира воля да разкъса колкото се може повече жертви на режима, преди да дойде и неговият ред – срещу това може нещо да се направи. Какво, как и кога?

Беше ясно от самото начало, че случаят с Либия е различен по много показатели от разразилото се цунами на народното недоволство в Северна Африка. За разлика от Тунис и Египет, а дори по-малко, отколкото и в Алжир, в Либия нямаше наченки на алтернативност на властта под формата на обществени организации и свободно слово. Не точно като в Северна Корея, но по-скоро като в Иран, режимът не допусна с десетилетия каквото и да било предизвикателство срещу себе си. Светът се правеше, че не знае за масовото избиване на затворници в Бенгази през 1996 г., унищожени с картечници при един бунт. Така че- нищо ново е днешната реакция на Кадафи срещу останалите разбунтували се затворници.

Не знам как се чувстват онези лидери, които се целуваха и прегръщаха с кървавия диктатор, но сега настана времето на надпреварата в отрицанието му. Как обаче да подходят към задачата да го усмирят и неутрализират, без да станат отново част от неговия сценарий? Защо съм сигурен, че той не действа хаотично, а съвсем съзнателно се опитва да провокира външна намеса, за да може в лудостта си на обречен диктатор да си спечели поне ореола на мъченик и жертва на световен заговор – и ако е рекъл всевишният, да извлече от това и полза. Някой вярва ли, че без санкция от него ще бъдат затваряни, бити и симулативно “разстрелвани” репортери на Би Би Си? Това е част от “дърпането на опашката” на Запада, който се колебае колко голяма тояга да употреби, а Кадафи е калкулирал този риск и си “проси боя”. Като хазартен играч той знае, че така си вдига цената в очите на онази част от последователите си, готови да умрат от куршуми, вместо от бесило.

Задачата му е доста трудна, защото вече го няма СССР, на който той неминуемо щеше да заложи, за да шантажира Запада стратегически. Няма го и регионалното, да не говорим за арабското сътрудничество. В манията си за изключителност и лидерство Кадафи, който се беше самообявил за африкански лидер и пръскаше милиони петродолари за подаяния сред бедните африкански режими, се постара да се скара почти с всички потенциални съюзници. Фасоните му по арабските форуми, които “оцветяваше” със скандални изяви срещу крале и президенти, днес му се връщат и могат да се окажат фатален ключ към развръзката. Ако Китай и Русия, както изглежда, все пак не са склонни на правата на постоянни членове на Съвета за сигурност на ООН да санкционират външна военна намеса за спиране на кървавото цунами в Либия, то евентуално одобрение на такава намеса на регионално ниво може да свърши работа за нейното легитимиране. Особено ако молбата бъде подкрепена от бомбардираната в момента опозиция на полковника.

На какво разчита все пак той, след като му е отнет любимият инструмент за международен шантаж – петролът и обещанието за концесии на най-сговорчивия партньор, готов в замяна да изпълни и най-ексцентричното му желание? Както се вижда парите, инвестирани от него през годините в купуването на лична преданост от репресивните структури не са отишли напразно. Спойката между това вложение и подбора на верни последователи на племенна основа гарантира последното убежище на диктатора в лоялните казарми и той не се колеба (дълго), преди да посегне към този стратегически резерв за оцеляването си – колкото, толкова, но все е нещо в безизходицата.

Подобно на Иран, където режимът има своя, съзнателно култивирана социална база, върху която отглежда многоброен репресивен апарат с корени сред бедното население и средната класа, така и в Либия Кадафи се беше подготвил за момента на гнева по улиците. На бунтовниците противопостави не просто превъзхождащата ги многократно военна техника, но и част от либийското общество.

Ако в началото на бунта можеше да се очаква разколебаване сред верните му поддръжници, защото всеки иска да спасява кожата в случай на “най-лошото”, то сега за въвлечените в убийствата либийци е твърде късно. Едва ли ще им бъде простено. Кадафи ги тласна към най-сигурната проверка за лоялност чрез личното окървавяване. Това е изпитан метод от древността. Още филистимяните, най –злите врагове на израилтяните, проверили искреността на израилтянина Давид да им служи, като го изпратили да затрие едно израилтянско село.

Друг е въпросът, че Давид преминал успешно този тест за лоялност, но независимо от престъплението си срещу собствения народ, избивайки всеки конкурент по пътя към престола, не просто се завърнал при него , но и му станал цар. На това ли се надява Кадафи три хилядолетия и половина по-късно да се случи и с него?

Садам Хюсеин пък беше претендент за обединител на арабите за освобождаване на Ерусалим като един нов Салах ад Дин. Общото между двама засега е, че нито арабите искаха Садам да ги води, нито либийците желаят Кадафи да царува вечно над тях. Засега…А дали Кадафи ще последва съдбата на Садам и общите неща между тях ще станат повече, предстои да видим след евентуалната външна намеса, която той сам иска да предизвика, с което пък се различава от иракския си събрат. Защото все пак всеки си е луд по своему.

Блогът на Иво Инджев - http://ivo.bg/