НАЙ-ГОЛЯМОТО ЗЛО НА БЪЛГАРИЯ!

„Ще ловим вещици и ще ги даваме на правосъдието, за да възтържествува правдата”, заяви преди време премиерът Борисов, но вещиците продължават да обитават необезпокоявани мраморните си палати.

„Наглите” стават още по-нагли.

Улиците още по-издупчени.

Метрото - мръсно и тягостно.

Медиите – лигави и услужливи.

Полицията – разгащена и криминализирана.

Бюрокрацията –  високомерна и хищна.

А хората? Хора няма. Има пепелява и обезверена маса, която отдавна е свила хоризонта си до количката с продукти в Мола.

След изреденото дотук се сещам за онази жена на летището в Дюселдорф, която без да е социолог или политолог, направи най-безкомпромисния анализ на българската действителност, който някога съм чувал. 

Публикувам отново нашия разговор с убеждението, че осъзнаването на един народ идва от непрекъснатото повторение на истините за него, колкото и горчиви да са те. Особено ако този народ никога не е имал своята унгарска революция или „пражка” пролет.

∙
Летище Дюселдорф. Чакам кротко самолета за Гьотеборг и изучавам хората наоколо. Един с вид на фирмен счетоводител пише на лаптоп, като си мърда пръстите и устата едновременно. Мъж и жена се държат за ръцете и нещо си бъбрят, по-точно жената разказва, а мъжът я слуша и отвреме навреме усмихнато се съгласява. Застаряващ бонвиван дискретно флиртува с някого по телефона. Друг чете книга, внимателно разлиства страниците и, колко странно! – не си плюнчи пръстите.

Чисто, тихо, спокойно – няма на какво да си закачиш окото и ти иде да подремнеш. Докато не се появява елегантно облечена възрастна дама върху черни обувки на висок ток, с кокетна шапка на главата, маркова чанта през рамо и дълги, стилни обици. Острите движения, изправената стойка и жизнеността на жената са в пълен контраст с кротката и непретенциозна зала. Лукс, изисканост и енергия раздвижват въздуха.

В този момент съобщават за закъснения на полетите поради лошото време. Дамата бързо се осведомява за ситуацията, поглежда си часовника, клати недоволно глава, сетне сяда на свободното до мен място, с изглед към пистите. Прави бърз преглед на присъстващите в салона, не й е интересно. Бръква в голямата си чанта и изважда…! – измачкан български вестник. Преглежда го хаотично, на една от страниците спира за малко, измърморва „Боже, Боже” и продължава нататък. Изведнъж чувам собствения си глас:

- По едно време пишех в този вестник.

- А така-а-а! Ама вие българин ли сте? – реагира светкавично възрастната жена. Сетне поглежда пренебрежително към вестника:

- Комунистически! Тук имам още един – казва тя и изважда друг вестник. –  И той е комунистически. Ами то в България само такива вестници продават.

- И в него съм писал. Имах страница за свестните българи – пак се похвалвам.

- А така-а-а! Ама да не сте и вие… ?

- Не съм – изпреварвам края на въпроса й.

От дума на дума се заприказваме. Жената е доволна, че я слушам с внимание. Аз съм доволен, че е терк, на какъвто отдавна не бях попадал.

- Казвате, за свестните българи сте бил писал. Че къде ги видяхте тия свестни българи? Мошеници, крадци и бандити – това са днешните българи, господине. И до един са комунисти. То в България май други няма, освен цигани и комунисти? А пък онези, дето ужким не бяха комунисти, излязоха по комунисти от комунистите. Сега обаче всички станаха капиталисти. И бодигарди. Не им цепя басма аз. Бодигарди били! И кого пазят? Пикльовци са това, никакви бодигарди. Викам му на един, какво, ще ме набиеш ли? С мен ли ще се биеш, пикльо с пикльо? Със старата жена. Пикльо с пикльото, му викам, защо не отидеш да се биеш с Холифийлд? Защо не отидеш с Шварценегер да се биеш? Защото не ти стиска. Защото ще те смачкат.

Българите са проблемът на България, господине!

Не циганите, не турците. Извинете, че ви го казвам. Никак не ми е приятно, аз също съм българка, нищо че отдавна не живея в България. Българите са най-големият враг на тази хубава страна, за която още ми е жал и винаги ще ми е жал.

Знаете ли на колко години съм? На 80. Ако бях останала в България отдавна нямаше да съм жива. Щях да съм умряла от яд, господине.

Не общувам с българи аз. Имам си други приятелки и приятели. Само да не са българи. Защото българите и навън са си пак българи. Ще се изпоядат от завист. От завист, от алчност и от простотия.

Ами те всички тлъсти комунисти кажи-речи вече са в чужбина. И паричките им са там – в швейцарските банки, в английските банки, в американските банки. В България крадоха, крадоха и отидоха навън да си ядат и да си пият.

Кои останаха ли? По-дребните риби. На тях в България им отърва, защото още има какво да се реже от баницата. Много вкусна излезе тази българска баница, господине. Много вкусна и много евтина. Бях на Банско – него вече са го излапали. Бях и на Черно море – и то е отишло. Ами това Рила, това Пирин, Стара планина – всичко ще унищожат.

Онези дърти бандити от бекапе-то, с мечешките физиономии. Техните синове, дъщери и внуци. И бодигардите им. Всички са за затвора. Политиците – до един! Деморализираха народа. Увлякоха хората да заприличат на тях – алчни и развратни.

Моят баща беше фабрикант, свиреше на пиано, 5 езика говореше. От него знам: колкото по-развратен и по-алчен е един народ, толкова по-лесно се управлява. Ето това е сега България. Направиха от българина едно глупаво, недоволно и грозно същество. Крадливо и нечестно. Без капка достойнство.

Кой днес става богат в България? Бандитът става богат. Търговецът на наркотици става богат. Всичките тия с мечешките физиономии – те стават богати. И да искаш да печелиш честно, не можеш, няма да те оставят. Насила ще те накарат да станеш като тях. Иначе – ето ти куршум.

Как да се бори човек? Не знам. Аз не мога да се боря с тях, затова заминах. Бориш се с нещо, което имаш поне малко шанс да го пребориш. А не с организирани и въоръжени престъпници – като почнеш от ония в парламента, та стигнеш до тия на улицата.

Западът ли?

Аз чета, господине, и на немски, и на английски, и на френски. Всички вестници пишат, че в България комунистите все още дърпат конците, ама дума не обелват, къде са им парите на тия комунисти. Не са ли в западните банки? Там са. А защо са там, като и кучетата знаят, че това са крадени пари? Ще ви кажа защо. Защото на Запада му е все тая крадени ли са тези пари, или не са. Важното е, че са пари, и че са влязли в неговите банки.

Хайде да ви питам, вашите читави българи, те какво направиха? Направиха ли революция и да натирят комунистите; вдън земя да ги натирят? Не направиха. И няма да направят. Защото на българина не му трябва демокрация. Той не знае какво да прави с демокрацията. На българина му дай господар, тогава му е най-добре. Господарят да решава, българинът да изпълнява.

Не става от българина европеец, разберете. Невъзможно е. На българина и душата му е различна, и възпитанието му е различно. На Европа й трябват паричките на България, и пазарите. Българите не й трябват.

Какво да кажа за интелектуалците? Не може да си интелектуалец просто така. Трябва да си аристократ. Да имаш свободен дух и усет към изящното. Интелектът никога не е бил качество на тълпата, а България е място на тълпата, господине. Тълпа, заразена от комунизъм. Затова интелектуалците в тази страна винаги са свършвали зле. Измряха, кой по чужбина, кой по затворите. Моята приятелка Дора Валие, тя беше истинска интелектуалка, бог да я прости. Днес такива няма. Днешните, които се имат за интелектуалци, са произведени. Назначили са ги. Казали са им: от днес те назначаваме за интелектуалец! Драскай там, каквото ще драскаш, и си налягай парцалите.

Младите?

Младите са същите, каквито са татковците и майките им. Защото с какъвто живееш, господине, такъв ставаш. Каквото виждаш, това правиш. Младите хора като виждат алчност и престъпност, вие какви искате да станат – демократи? Няма да станат демократи. Най-много да станат емигранти.

…
Викат пътуващите за Гьотеборг. Поглеждам си часовника – закъснението е близо час. Цял час прекаран в разговор с българка, живееща от половин век зад граница.

Разделяме се.

- Пък ако решите да пишете, напишете, че една възрастна госпожа е казала: “българинът е най-голямото зло на България”. Беше ми драго.

Статията е публикувана в австрийския сборник Which road to Europe и е включена в подготвяната за издаване книга с есета и критика „Време за пиене”.