Картофите като пасти

В последно време усещам топла грижа към българския народ, включително и към себе си. Тази сутрин прочетох какво ни съветва министър-председателят по повод безпрецедентната цена на картофите. Казва, че не е необходимо да се купуват картофи. В неговото семейство, например, си ги садели. Ето как да нанесем удар върху хищните прекупвачи и търговци. Не е ли грижа това? А може би съветът има по-далечен прицел. Да разреди задръстената София и част от електоралните единици да се отлеят към загиващите села. Къде иначе да си садят картофите тези, които нямат дворове – по апартаментите ли?

         И друго казал нашият министър-председател – този път по повод бъдещия строеж на АЕЦ „Белене”. Казал, че централата ще се строи, колкото и да струва. Казана дума – хвърлен камък. Нищо, че купчината хвърлени камъни (изречени думи) застрашително нараства и вече се превръща в планина. Възможно е някога тази планина от непрекъснато менящи се думи-мнения-камъни да се срути. Нестабилна основа издават противоречивите сигнали. Какво значи веднъж да кажеш, че над определена цена „Белене” няма да я бъде, а на другия ден да обявиш – не, ще се строи, колкото и да струва. Това е мъдро и отговорно колкото всяка сутрин да се явяваш по телевизията и да заявяваш: „Вижте, пък аз днес съм с нова носна кърпа.” То не, че подобни неща не се случват.

         Тази честа смяна на позициите издава съмнителна управленска хигиена, издава още користни и гузни помисли. Има една поговорка, че „На чужд гръб и сто тояги са малко”. Руската централа на българска земя и лавинообразно растящата й цена са тези най-малко сто тояги. Те може да станат хиляда, милион и т.н. Вече ни е обещано от най-високо място – по-точно от поне две места. Как да не вярваме тогава. „И ето – усъмних се най-подир в невярата тревожна” – пише Яворов по друг повод и продължава: „искам мир”. Ами и ние искаме мир, докато следим как министър-председателското мнение хвърчи като топка за тенис отляво надясно и обратно. Уморени сме и искаме мир и яснота. Едно време (това време, от което поне една стотна трябва да постигнем) като изплуваше слух, че щели да увеличават цените, току се появяваше официално опровержение и така продължаваше известно време. Докато най-сетне цените наистина скачаха. А народът бършеше потно чело с облекчение и въздъхваше – „ех, най-после”.

         Та и сега така – „ще се строи – няма да се строи”. Обича ме – не ме обича. В същото време „Москва не вярва на сълзи”, на емоции тоест. Чуждият държавен интерес  за нея е неразбираема смешна емоция. Виж, дружбата от векове за векове е съвсем друго нещо. Ей това е правилната емоция.

         Министър-председателят по принцип е откровен човек, не се преструва и басма на никого не цепи. Но, за да бъде по-прецизен в изказа и намеренията си, би могъл да се изрази по следния начин: „АЕЦ „Белене” ще се строи, скъпи сънародници, колкото и да ви струва това – на вас, на вашите деца и внуци. Вие, драги българи, сте чуждия гръб, по който ще играе руската атомна тояга. Мене не ме мислете, както и някои други хора. Ние гърбовете сме си ги опазили. Нищо лично, ама яка ви гърбина. Та затуй ви думам – почвайте да садите картофи от рано, че ей на – поскъпнали са с цели двеста процента пущините. Поне от картофи да поспестите, щото от другото не е възможно. Него ще си го платите като попове.”

         Сещам се за още една поговорка – „Скъпи на триците, евтини на брашното.” Към тази долнокачествена, но безбожно скъпа ярма от скапани трици тласкат нашата България. Хванали са я за врата и й натискат главата към копанята с трици.

         Ако безропотно продължим да им ядем триците, ще дойде времето, когато на картофите ще гледаме тъй, както французите са гледали на пастите по времето на Мария-Антоанета – през крив макарон.

         Защо пък някои хора да не погледнат на света от друг ъгъл. Нямам предвид чак от полога на гилотината. Или сме едни тъпи компири?