ЛИБИЯ, РУСИЯ И СЪВЕТСКИЯ СЪЮЗ

Да тиранизираш един народ цели 42 години като Кадафи е много време, повече и от Тодор Живков. И двамата се кълнат, че са посветили живота си единствено на народа си – и че ако са грешили, то е пак с мисъл за доброто на народа си. Гробищата са пълни с жертви на такива доброжелатели. Ако Кадафи има някаква разлика от Тодор Живков, това е че той е имал с какво да плаща за грешките си – петрол.

Годината, когато това берберско гангстерче идва на власт, е 1969. Студената война между Съветския съюз и Западния свят е в разгара си; в Чехословакия кадифената революция е привършила; на специална витрина пред централния дом на народната армия на булевард Руски все още стои витрина със снимка на убит български войник в Чехословакия, на който придворен на Тодор Живков поет е посветил стихотворение за героичната му смърт срещу контра-революцията.

От 1969 до 1989 са минали  двадесет години, а от 1989 до 2011 още двадесет и две, а Кадафи още е на власт. През първите двадесет години Кадафи често говори за социализъм, но след 1989 вече не. Западните журналисти много обичат да нервират държавниците от Западния свят за това колко реакционни режими са поддържани от тях – и как не помагат на прогресивната общественост в тези страни. Те никога не задават такива въпроси на Русия, пардон – на Съветска Русия. Това се счита за нещо като табу. Така Съветска Русия минава метър на много места по света и едно от тия места е Северна Африка, Близкия и Среден Изток.

Студената война е златен период от възхода на кагебизма, а Кадафи е «наше момче». Обърнете внимание на неговия речник:  «империализъм», «колониализъм», «социализъм», антиколониализъм», «антиимпериализъм», «хитлеризъм», «ционизъм», «кръстоносни походи», «реакционизъм», (САЩ той нарича «диктатура»)  и ще видите влиянието на милото родно КГБ, което така старателно беше набивало същия този речник в главите на българите.

Със Съветска Русия Кадафи винаги е имал топли отношения, за разлика от отношенията му със САЩ. Носен на крилете на своите новоизлюпени милиардери, в 2008 Путин безскрупулно връзва договор за четири милиарда  долара с това мракобесническо касапче за продажба на оръжия (танкове, самолети и противосамолетни ракети), заедно с проекти за строеж на пътища и търсене на газ от – познахте – Газпром.

Оръжията са главния търговски артикул на стара и нова Русия. Сред арабите руснаците имат особено добри клиенти благодарение на арабската  политическа тъпотия и егоцентризъм, както  и на успешната идеологическа обработка за десетки години на съветското КГБ. В Кюрдистан и досега главната политическа сила е бившата ККП – Кюрдска Комунистическа Партия. Ние няма да обсъждаме какво общо има ККП с комунизма, но тя беше едно важно звено в напъните на Русия в целия близкоизточен район за борба срещу «империализма, колониализма и ционизма».

Друго такова важно звено беше Сирия, един от основните и заклети врагове на Израел. Сирия, Египет и Ирак бяха главни покупатели на руски танкове и самолети през годините на «единството на арабските народи в борбата им срещу американския империализъм и израелския ционизъм». Закърмени с профашисткия модел на еднопартийно управаление от френското правителство във Виши, сирийската и иракската БААС партии лесно преминават на тоталитарния социалистически модел, привнесен от кагебистите на Съветския съюз.

Проблемът с руските оръжия е, че всеки път, когато арабите дружно са се впускали в борба с ционизма, руските танкове са се оказвали куп обгорели железа, годни само за металургична преработка. Тия, които  израелците пленяват непокътнати, се преоборудват и продават за печалба на който пожелае.             

Не по-малко унизително е положението със съветските самолети. В т.н. «Шестдневна война» в 1967 от 120 изтребителя израелците свалят две трети, тоест около 80, само за няколко часа. Цифрата е равносилна на национална катастрофа и Сирия дори се опита да търси обяснение от Съветския съюз за тия загуби, а той от своя страна беше принуден да компенсира една част от тях.

Не по-различно е положението и в Ливанската война от 1982, когато и двете страни (Израел и Сирия) вкарват в бой по 150 самолета. Отново сирийците губят за обидно кратко време - един ден, 86 изтребителя без нито една загуба за Израел.

Съветските кагебисти в миналото и руските кагебисти днес очевидно успяват да продават стоката си, въпреки тия катастрофални загуби. Такъв е случая и с Либия на Кадафи, и с Египет, чиито летища и бойна авиация бяха унищожени още преди да бъдат използвани.

И ето сега, след като Съветът за сигурност наложи на Либия  оръжейно ембарго, от Москва се понесоха крясъци за загуби. По думите на Сергей Чемезов, един от началниците на руския държавен монопол за износ на оръжие: «Либийската криза ще ни струва четири милиарда долара».

 Президентът Медведев също не закъсня да изрази крайно недоволство от късоумието на Кадафи. Очевидно руснаците беснеят. Търговията с оръжие в края на краищата е единственото перо в техния експорт, което през цялото време на комунизма е работело безотказно и с печалба. Използвайки дългия списък на политически глупаци в Близкия и Средния Изток, повярвали в антизападните усилия на Москва, а някои от тях дори и в шикалкавениците на руската пропаганда за социалистическо бъдеще, Русия тъпчеше безогледно оръжие в целия район. Немалък дял в търговията с конвенционални оръжия в ония години се пада и на печално известния български «Кинтекс».

Първите, които скъсаха с руския оръжеен монопол и прехвърлиха на западна военна техника, бяха египтяните след  арабско-израелската война (Йом Кипур) от 1973, докато Сирия продължи да се придържа към Москва. Особено важен фактор в полза на Съветска Русия в събитията в тоя огромен район винаги е била историческата традиция на араби и перси към еднолична власт, в повечето случаи брутална. Последните вълни от социален протест обаче показват не само несъстоятелността на арабските диктатури, но и същия феномен, който срина източно-европейското домино – пропастта между новите поколения и буксуващата комунистическа гериатрия, неспособна да еволюира политически.

В сегашната българска политическа кочина особено релефно  започна да се очертава дегенеративната тъпотия на българския премиер и българския президент, чиито възгледи за ситуацията в Либия са в унисон с най-доброто, което можеше да предложи едно руско влечуго като  Тодор Живков. И двамата звучат като добре платен рупор на Русия, право в лицето на българите, вече и без никакви задръжки и без отговорности.

Сделката изглежда отдавна е уговорена, парите  вече са в съответните лични сметки – да ви е честита новата АЕЦ Белене.