На страната на прогресивните сили

Учудващо е желанието на някои да са винаги и неуморно прави. “Правотата” дава сили  да се говори силно и убедително. Праволинейността /правоверността/  увлича масата, особено, ако тя бъде убедена /манипулирана/, че това е в нейна полза. Увереността, че  всички права върху истината са наша запазена марка,R, е притаена в повечето публични изказвания. Такива хора никога не са объркани, никога не ги разяжда демонът на съмнението. Догмата е техният дом, превърнат в крепост. В личен план те са уверени, че винаги са на страната на “прогресивните сили”, на верния ход на историята, и т.н.

Нещо такова наблюдаваме днес  в електронните форуми – изказват се съждения, чийто база са подобни умонастроения. Проблемът тук е, че умонастроението е нещо изкуствено, плод на невидими внушения, а не както си мислят повечето – “моята гледна точка”. Призивът да осъзнаем “своите класови интереси” също е кашмер и подигравка. Защото, оперирайки чрез “класовите интереси”, някои прават золум след золум. Ясно е, че всяко решение е плод на нечия глава, а не на /под/ масата. И тоя глава действа в своя полза, а не в полза роду, както твърди клишето. Повърхността винаги е по-силна от дълбочината, конюнктурата винаги побеждава, с аргумента, че това е реалността. Демагогията на властта винаги е тук и сега, а “историческите връзки” реално не съществуват.

В началото на т.нар. “преход” много хора вярваха убедено, че има историческо възмездие, колело някакво, че има “промяна”, и че българите са/сме/  “прогресивен народ”.  Това пълнеше и площадите /тогава/, където пък /бивши аха!/ ченгета и разни тарикати, произнасяха пламенни речи, като Странджата или Бенковски… Това бяхме видели от филмите на Бояна, това бяхме прочели от продукция на Партиздат – това приложихме на практика – а и тогава вкупом си мислехме, че демокрацията е управление на/д/ народа. Калка. Оказа се май не чак така, както си мислехме, тогава, в ония мъжки времена.

“Народът” също се оказа големият липсващ.  Управлението пък става/ше с тоягата и моркова. Впрочем и “революциите”, оказа се. Последната илюзия – че има някакъв морал в политиката, умря и тя, макар някои издухани “политици” да я галванизират понякога и днес. Казахме сбогом и на робските “християнски ценности”, като легитимация на двулични /комунистически/ управления, които също се саморекламираха в началото на “прехода”. Трансформацията /преустройството/ на икономическата власт всъщност си бе наследяване – червената номенклатура просто прехвърли държавата на родов принцип. И докато се зъбехме на Маркс и “учението, което е всесилно”, защото е невярно, ловки ръце си свършиха работата зад кулисите.

Жалката марионетка Жельо Желев, написа, че идвало “великото време на интелигенцията”. Това беше една от циничните уловки на обрулилата държавата ДС.  Внезапно забогателите пък се оказаха до един “обвързани” с тайната власт. Приказ/ка/.  Масонстващи адвокати олихвиха пък “правата на човека”. Медийни “звезди” ни омайваха и ни пробутваха фалшиви дебати – за свободата на гейовете, кучета и котки, езотерици и витиевати православни скотове, баташки кланета, кланове и планове за демократизация на българийка, ей такива важни за демокрацията неща. Хуманитаристите  пък бяха заети само десертабелни проекти, такива, които могат да минат пред ВАК...

            Писна ми! И през цялото време бяхме на страната на “прогресивните сили”, на прогресивното обществено мнение - и не нам къвси морал. “Преходът” взе, че свърши – точно, когато всичко бе преразпределено… Остана ни само една/та истина, все още неприватизирана, като нерентабилна. Истината, че сме объркани, потиснати, заложници на неизвестни гущерски сили, които вилнеят “отсам Дунава”. Вътрешни емигранти, с въпиюща липса на родина. Но потъналата родна Атлантида, отдавна е на дъното, а ние още спорим за мизерници като Дънов и Ванга-Манга,  Пешо Шопара, Гочо Тиквата или Доко Майната,  горещим се върху дърти комунистически партенки и края не му се вижда…

            Между/временно/ нашенските прогресивни сили също не си губеха времето и забогатяха в геометрична прогресия. Да гласуваш или не – туй комай е въпросът на родните демократични хамлети, които дремят незаменимо по парламентарните банки. Техният сън роди достатъчно чудовища – мутри и доносници ни “управляват” безпроблемно. Останалото е мълчание. Понеже на нас това и само ни остана…