Подмяната

Че в България няма демокрация, е отдавна известно на всички потърпевши от същата. Това не е парадокс, а реалност: демокрацията в нашата родина не се живее, тя се изстрадва.

            Има обаче упорита, императивна воля липсата на демокрация да се компенсира с назовавенето на боклучавата, сюрреална действителност с нейното име. Става дума за подмяна – на реалното с назованото, ако не и за нещо по-лошо: за саван, с който покриваме и прикриваме изстиналия труп на демокрацията. И върху този саван са изписани с розаво нейните символи и орнаменти.

            Тази подмяна тече отдавна, много отдавна. Можем да я познаем както по общото усещане за недействителност и отврата, така и по специфичните й политически белези.Тя започна с объркването на понятията свобода и перестройка, на визиите за реални права и свободи – и социализма „с човешко лице”. Продължи с локумите за „национално помирение” и верността към старото верую „аз продължавам да съм марксист” на президента Желев. Със СДС-тата с тирета, с Боянските ливади, с „динамичните” мнозинства, със сините мравки и новите пътища на Луджев, с правителството на Беров като „резервния отбор на демокрацията”.

            Продължи и с превръщането на СДС в единна християндемократическа партия – с дружните усилия на Христо Бисеров и Евгений Бакърджиев. С политическите брокери по време на синьото правителство. С Майкъл Чорни и Денис Ершов. С пришествието на Симеон The Second и призивът му „за повече почтеност в политиката”. С размяната на тази почтеност срещу имоти за двеста милиона. С разпадането на двуполюсния модел и комерсализацията на цялата политическа система. Със съюза между сърпа и чука, полумесеца и короната.

            И не само с това, разбира се. Защото невидимите силови линии на тази подмяна бяха по-могъщи от видимите. И защото отвъд подмяната на политическите същности тя бе и подмяна на съзнанието, на паметта, на съвестта. И именно като такава беше непосредствено свързана с разпасването и опошляването на българския език от тъй наречената „нова журналистика”. С „Труд” и „24 часа”, с „Монитор” и „Уикенд”, с купищата кабеларки и нещастните им воайорски предавания. С простащината и цинизма, с принципа „всички са маскари”, с деградирането на политическото до долнопробно шоу, с посочването на мутрата като „успелия човек” и като пример за подражание, с налагането на чалга-културата като едната съставка от необходимите „хляб и зрелища”.

            И още: с деградирането на новинарските емисии до скандални и криминални хроники. С разпъването на границите на допустимото далеч отвъд всички мери за търпимост – и с превключването на политическия живот в режим на перманентни скандални случвания – в който всеки скандал захлупва, обезсилва и изличава предишния. С липсата на сигурност в личното битие и демонстративното нехайство на държавата към всички свързани с тази липса дефицити. С неработещото правосъдие и тоталната липса на справедливост – донесли усещането за живот по законите на джунглата. С повсевместната корупция и превръщането на връзките с управляващите в единствената гаранция за имуществен, служебен и всякакъв друг просперитет. С факта, че финалният етап на прехода ни дари с властта на синовете и внуците на тези, срещу които уж бе започнал процесът на демократизация. С отчаянието, с моралната анемия, с разпадането на обществото, с циничното унищожение на вярата, че е възможно с общи усилия да постигнем правила, по които да живеем по-достойно и по-добре.

            Можем ли всъщност? За да си отговорим на този въпрос, трябва да се върнем към началото на подмяната, да се вгледаме по-внимателно в нейните механизми. Усилията за постигане на демократични промени не са обща воля на целия български народ – както твърдят именно тези, които правят всичко възможно да подменят демокрацията и да и придадат недействителен, декоративен характер.Тези усилия имаха съвсем конкретно политическо представителство – и срещу неговата воля стоеше именно волята за подмяна на ценностите. Бившите комунисти никога не са били защитници на демокрацията – и винаги са били пазители на статуквото – своето статукво. Но и винаги са искали да използват демокрацията, за да съхранят своята власт: като чучело за одъртяващия си електорат в страната – и като вълшебна мантия за външния свят: мантия, скриваща реалната им същност.

            Спонтанно, наивно, хаотично възникналото СДС беше реалният изразител на политическата воля за демокрация. Беше направено всичко възможно този изразител да бъде дискредитиран: чрез провокирани разединения, чрез конспиративни сценарии, чрез абсурдни обвинения, повтаряни отново и отново, докато се превърнат в мантри и в тях повярват и нормалните хора. Помните ли ги? Филип Димитров бил съсипал селското ни стопанство – а не ТКЗС-тата, които лишиха българските фермери от мотив за съвестна работа и ги превърнаха целокупно в държавни ратаи с андрешковски манталитет. Сините продали за жълти стотинки цялата държавна собственост, дето струвала двайсет, че и повече милиарда – без оглед на това, че цялата тази собственост произвеждаше само загуби и само дългове – поради идиотизма на тъй наречената планова икономика – дългове, които плащаме и досега.

            От известно време насам обаче само дискредитацията на политическото представителство, изразяващо волята за демокрация в България, е вече недостатъчна.От 2001 г. тече паралелен, но качествено различен процес: на подмяна на автентичните структури на това представителство с други такива, изкуствено конструирани – с цел да имитират такава воля, работейки по същество в полза на старата партокрация и нейните вътрешно- и външнополитически интереси.

            Разбира се, пионер в тази подмяна беше Симеон Сакскобургготски. Преди него имаше левица, имаше и десница, беше ясно кой кой е и за какво се бори. След него вече не е. След него политиката стана алъш-вериш, а обещанията пред избирателите придобиха стойността на ланска шума. Неговото управление закономерно предаде властта на червените, а неговата партия пак закономерно се закачи и за тази власт. Така невъзможното стана възможно: царят започна да управлява с убийците на чичо си и с тези, които му бяха отнели трона и го бяха прогонили от България.

            БСП пое управлението, защото покрай влизането в ЕС долови възможността да изпълни заветната си цел – да управлява цял мандат, без да се провали дотам катастрофално, че да бъде прогонена с демонстрации и барикади от властта. И с още една не тъй явна, но доста важна сметка: комунистите видяха, че отнемането на властта на СДС (след изключително тежките реформи, които сините проведоха, за да оправят бакиите от катастрофата Виденов) ще отвори празноти в електоралното поле – и че има мегдан там да се загнездят сили, които да подменят автентичната десница. Някога, в началото на прехода, те казваха: „Ако не съществуваше СДС, ние щяхме да си го създадем”. Е, сега им се падна шанс ако не да създадат свое СДС, то поне да бабуват на партии, които биха могли да го подменят върху политическата карта на България.

И това е подмяната, на която сме свидетели днес. Първо се появи ГЕРБ, която благодарение на нахаканото мачистко поведение на своя лидер най-неочаквано се оказа първа политическа сила преди предстоящите избори. Появи се тъй нареченото движение „Напред” – нещо като пропрезидентска партия, маскирана като десница и финансово подплатена с парите на Ковачки – натрупани от далаверите в българската енергетика. Появи се накрая и Яне Янев – който натрупа рейтинг благодарение на безплатния PR на спецслужбите и прокуратурата.

И най-парадоксалното е, че всички тези фрагменти на ерзац-десницата се оказаха с необходимия политически паспорт, подпечатан от цивилизована Европа. Видяхме лидерът на ЕНП Вилфред Мартенс да заявява публично, че основните партньори на европейските християндемократи били хората на Бойко Борисов. Видяхме и някогашния докладчик за България Джефри ван Орден да приветства най-сериозно Яне Янев като представител на консерваторите и да очаква от него поне две-три евродепутатски места. За „Напред” да не говорим, тях пък щял да им помага Силвио Берлускони – но това поне е логично, те с Ковачки са си лика-прилика, разликата е само в мащабите.

Ако има нещо отчайващо, то то е именно в тези абсурдни партньорства. Те са прякото доказателство, че на Европа изобщо не й пука нито за България, нито за българската демокрация. Че европейските лидери се съгласяват да играят в играта на привидност, режисирана от българските комуняги. И че това, което всъщност ги интересува, е да вземат чрез тази игра някое и друго депутатско кресло в европарламента, та ако ще и то да бъде заето от някакъв нечленоразделен троглодит, лишен от всякакви ценностни критерии.

Дори ако оставим настрана отчаянието, то поне е обидно. Точно толкова, колкото бяха обидни твърденията на председателя на европейските социалисти в Европарламента Мартин Шулц, който с назидателен тон твърдеше, че трябвало да се гордеем с правителството, което имаме.

Изводът: подмяната е в ход, настъпил е решаващият й етап, търсе се възможност не само за изземване на електорални територии от привържениците на демокрацията, но и за тотално бастисване на тяхното политическо представителство. Вдигането на изборния праг за коалиции по инициатива – забележете – на Яне Янев, е мислена тъкмо като такава гилотина. И още: надежда всяка в Европа оставете, трябва да се оправяме сами.

Възможно ли е? Възможно е, но е малко вероятно. Това, което прави възможни подобни сценарии за подмяна, е първо – липсата на памет, амнезията като народопсихологическа харектеристика, и второ – навикът на българите да се тълпят зад разните водачи и спасители, които все ги отвеждат в блатото. Докато не се научим да ги различаваме, подмяната ще бъде наша неизбежна съдба.

Иначе самата подмяна е акт на сблъсък между истината и лъжата, между фалшификата и автентичността. Ако умеем да правим разлика, тя не може да ни бъде натрапена. Светът на фасадната демокрация е като надменните фигури на царицата и нейните приближени в приказките за Алиса – един полъх на истината и те се разлитат като карти за игра. Достатъчно е да попитаме като нея „Кой ви обръща внимание?”. Да го направим по подходящия начин и в подходящия момент.