„Нос Хорн за сам човек”

Това е заглавието на книга от френския мореплавател-самотник Ален Кола, който вече не е сред живите. Тя разказва за предизвикателството пред всеки, в чиято гръд тупти сърце на ветроходец. Разказва за изкушението да не му устоиш, което може да ти струва живота. Нос Хорн – средоточие и цел за уменията на всеки моряк, дръзнал да поеме риска и да премине край мястото.

            Ален Кола твърди, че каквото е Айфеловата кула за Париж, това е и нос Хорн за ветроходството. По пътя към осъзнаването на тази мечта авторът откроява какво е да бъдеш насърчен от самото начало. Привежда и пример – като дете мечтаел за мига, в който като седне на стол, краката му да опират земята. Тогава неговият баща измайсторил малко кресло и чудото се случило. Като изпълнява желанието му, родителят вдъхва първата сериозна надежда.

            «Изглежда, оттогава зная, че мечтите трябва да се осъществяват, и това беше може би най-хубавият подарък, който съм получил от баща си.” – пише Ален Кола. Просто нещо. Краката ти да достигат земята. Учудващо зряло желание за седемгодишно момче.

            А и в днешната ни политическа действителност пред нас се явяват зрели мъже, уж здраво стъпили на земята, но излъчващи такива словесни сигнали – все едно са в абсолютна безтегловност откъм смисъл. Направо абстиненция. Уплътняващ безцелно изтичащия си за нацията втори петгодишен мандат, президентът заявил някъде в Монтанския край, че пак ще може да се гласува за него – не непременно на президентски избори. За да бъдем честни – твърдението не било негова инициатива. Той просто откликнал на тъгата на електорална единица, която приплакала, че няма за кого да гласува на предстоящите такива.

            Спестяваме коментар и продължаваме нататък. Почти като след поредна загуба при футболен мач, когато характерните коментари, внушаващи оптимизъм, са: „продължаваме напред”, „нищо не е загубено”, „мач с мач не си прилича”, „топката е кръгла”, „ние сме единадесет и те са единадесет”, „съдията ограби труда на момчетата” и т.н.

            В този дух звучи твърдението на министър-председателя (такъв от почти две години), че не трябвало да съставя правителство тогава след спечелените през 2009 избори. Трябвало да остави провалените тройни да си доизбият главите, да се удавят във въртопа на некадърността си. Дотук – почти нищо стряскащо, но … . Ако бил направил това, днес щял да има 90 % подкрепа и … никаква опозиция. Ето я болката. Ето го кокошият трън в правилно избраната пета. Петата, която привижда за себе си само право да забива шпори в електоралния или въздържал се хълбок. Петата, която не допуска неудобни въпроси от някаква си опозиция. Независимо дали официално и изобщо противопоставяща се, или заявила подкрепа – но на принципна основа, която изключва енергийни компромиси, шлемове и т.н. Случайно ли е, че последната се осмива и омаловажава от „шлемовейците” – български и иностранни, като „емоционална”. Един вид – неоправдано избрана позиция като от някаква чувствителна жена, от която не зависи нищо, защото който трябва е вече избрал вместо нея. Тук да затръбят фанфари и Аврора да гръмне залп, ако е възможно (пожалуйста). Същински енергиен сексизъм. Изискват да се примирим с него. А ние знаем, че министър-председателят ни е мачо.

            Кандидатите за предстоящите президентски избори не са обявени официално. Гадае се все още. Ще видим. Но дали всичко ще си дойде на мястото или близкото бъдеще обещава пак да е болезнен калейдоскоп на стремеж за наместване, донаместване и разместване. Или е нужен взрив – очистителен взрив. Но кой ще го произведе безкористно, без да гарантира собствената си печалба. Предстои да видим.

            Не бъдете безстрастни наблюдатели. Не обичам мига по телевизията, в който ни казват: „Драги зрители, …”. Защото това означава, че гледат на нас като на безмълвно присъствие - ние просто наблюдаваме и не сме в състояние да променим сценария. По този начин оставаме свидетели на пиесата, в която са ни набутали да участваме – ако ще и в кутията на телевизора.

            Днес, на 27 март 2011, се състоя вторият национален протест срещу цените на горивата у нас. Това малко или много означава, че сме си измайсторили столче, откъдето седнали – да стигаме земята. Не трябва да губим досег с нея. Намирам този протест за обнадеждаващ. Той не трябва да спира, докато разпасалият се с държавно насърчение монопол не свие перки. След него – всички останали. Всички ги знаем кои са и как периодично протягат костеливи ръце към шиите ни. Да докажем, че не сме мисирки. 

            Не е ли по-добре бързо да ни убият стихиите на „ревящите 40”, вместо бавно убивайки ни, да ни убеждават, че се грижат за нас.

            За нас българите в момента досегаемият с всички рискове нос Хорн е да заживеем в нормални условия и без монопол.. Към последното трябва да сме особено непримирими, тъй като липсата му е основа за предстояща нормалност. Веднъж да повярваме, че мечтите трябва да се сбъдват. Още повече - в случая нашето не е само мечта, а законно право. Какво повече от това да го отстоим.