Само ядрен разпад ли е?

            И това да е „само”, е достатъчно страшно. Далече на изток, където слънцето изгрява, хората се опитват да останат хора и го постигат. Без значение от размера на лично и национално нещастие,  сред очертаващите се неблагоприятни прогнози. С достойнство, организираност и без мародерство. Обитаема ли ще е тази земя –тесните острови и пръснати малки островчета наоколо – като шепа зоб за пилци. Така изглежда Япония от безстрастен поглед върху кълбото – нашия общ дом. Ето, че националните граници не означават нищо пред подобна трагедия – тя ги преодолява и никакви митнически проверки и други ограничения не могат да я спрат.

            В момента хората от островната държава правят каквото е необходимо - без да им излизат мазоли по езика от хвалби, закани и всякакви PR акции. Не беше толкова отдавна, когато техен министър се принуди да подаде оставка след уютно откровение колко лесно било всъщност да функционира от висотата на поста си. Откровение, което бе възприето в страната на изгряващото слънце не със снизхождение или безразличие, а с категорично отхвърляне.

            Днес министър-председател ни е човек, който преди време заяви, че на тази позиция му е далеч по-лесно, отколкото като кмет. Заяви го, все едно си върти синджирче около пръста – с непосилна лекота. Дали и в момента мисли така, не е известно, но последствия няма. Всъщност, ако се съди по съжалението, че е съставил прибързано правителство, вместо да изгрее по-късно и без опозиция – очевидно изпитва някакви трудности. Но те едва ли са свързани с мисъл за доброто на държава и граждани, а по-скоро с тази – за собствения му комфорт. Подразбира се, че комфортът е „на ниво”, когато съответният лик дефилира като на модно ревю по всякакъв повод – без критики, само сред възхита и почит.

            Разцепените си от земетресение магистрали японците възстановяват за има-няма десет или двадесет дни сред несекващи трусове. А не толкова отдавна и след ремонт софийското „Цариградско шосе” се накъдри от асфалтови вълнички и даде повод да го нарекат „море”. Затова мисля, че с гордостта трябва по-предпазливо да се борави, т.е. - да не се демонстрира като бабаитлък на мегдан. Взривната й енергия сякаш стига да изстреля космическа совалка. Разбира се – теоретично. Полезно е да се отнасяме към гордостта с предразсъдъци.

            Японците явно са скучни и съвестни работачи. Вършат каквото е необходимо и належащо да се свърши – без дълги монолози и самопохвални слова. Всичко друго в подобен момент за тях би било нелогично и нелепо. Не оправдават ли точно те нашата поговорка – „Върши каквото трябва, пък да става каквото ще”. Наопаки, в момента у нас е в сила „Да става каквото ще – аз нищо няма да направя, но затова пък ще си кажа какво ми е на душата. Който не ме разбира и не ми импонира – да духа супата.” Продължение – „и турско да стане”.

            Като стана въпрос за турско, намирам за особено уместно да цитирам нещо от проф. Вера Мутафчиева за кърджалийството по нашите земи: „… макар да увлякло процент българи, макар да се отразило върху историческото битие на народа ни, - кърджалийството по същество принадлежи не към историята на България. То било плод от развитието на османското общество през ХVІІІ в.” („Кърджалийско време”, изд. на БАН, С.1993).

            „Увлякло процент българи”. Имало е процент българи, които са се вливали в ордите, грабещи техни сънародници. За тях пък националната солидарност ще да е била предразсъдък. Ако кърджалийството не принадлежи към нашата история, излиза, че в един момент ние сме му принадлежали безответно – къде с охота като агресори, къде – като потърпевши.

            Продължавам цитата: „Но, без да бъде плод от собственото ни развитие, кърджалийството е дало значителни отражения върху нашата история…” Смея да твърдя, че продължава да ги дава тези плодове. Толкова дълбока диря са оставили, дълбок е бил плугът, с който са изорали националната памет и за някои съотечественици „оранта” за сметка на ближния се е превърнала във втора природа.

            Днес кърджалийството по нашите земи придобива застрашителни енергийни очертания. То не е временен грабеж на случаен принцип – където се озове ордата, там да дере. Нищо подобно. Днес то е дълбоко премислена политика на атомно впримчване – необходимо за инициатора и напълно излишно за евентуалната жертва. И пак има нейни сънародници, които помагат да й се надене по-надеждно примката. И в документите си за национална принадлежност тези хора се зоват „българи”. Мерзко.

            Още по-мерзка е пропагандата им, която обвинява несъгласните в национално предателство. Крадецът вика: „дръжте крадеца”. Ако обществото ни остане безучастно към подписването на Анекс № 12, това за съжаление ще е финален акорд от трайния ни и необратим разпад като нация.

            Въвличат ни в чужда история, но отровните й плодове ще берем именно ние. В епицентъра на доброволния си безотговорен и хищен национален разпад. Ако не сме способни да го предотвратим, остава надеждата Европа да се намеси. Тук няма Шенген.