РУСНАЦИТЕ - ПСИХОПАТИ ИЛИ ПРОСТО ТЪПИ?

Към коя от тия две категории хора спадат руснаците – психопати или просто тъпи? Айнщайн определя психопатията, тоест лудостта или душевното заболяване, така: «Повтаряне на едно и също нещо, като всеки път се очаква на различен резултат».

Какъв по-добър пример за психопатията на путинска Русия от нейния посланик в България, Юри Исаков? В интервюто си с посланика харманлийския журналист Иван Атанасов му задава следния въпрос: «Може ли онова, което се случва в Япония с тяхната атомна електроцентрала, да се повтори и в България след изграждането на АЕЦ Белене?»

И за да не се усъмните в моя психоаналитичен талант ще ви дам и отговора на посланика: «Най-важното е, че повторение на онова, което се случва в атомната станция в Япония, в Белене е принципно невъзможно!»

Ето така посланъкът рече и отсъди, точно като Настрадин Ходжа – принципно. С други думи посланикът иска да каже, че в неговия изпечен  Чернобил, изпечен като гювеч от радиацията,  това е било възможно, но в Белене е «принципно» невъзможно.

Не е само  мутрата на тоя путински посланик,  сякаш закалена от ударния труд в някоя Машинно-Тракторна Станция, която ми вдига кръвното. Това е и наглостта, излизаща от устата му, с която той поучава местните български аборигени в безгрешността на новите руски реактори.

Негово посланическо превъзходителство очевидно очаква, че отдолу аборигените го имат за новия Иван Златоуст и стоят със зяпнала уста да попиват думите му. Той ломоти за огромната полза за българите от трите енергийни проекта, от които «нашите отношения ще се развият на много сериозна основа не само в икономиката, но и във всички области».

А сега, читателю, се върнете към Айнщайн в началото и ми кажете не ви ли напомня това на ново повторение на  цялата умопобъркваща кочина, в която такива кагебисти вкараха нашата малка Българийка за половин век? Става  дума за повторение – отново и отново -  в очакване на различен резултат!   

И понеже все още не мога да дефинирам точно какви са руснаците – психопати или просто тъпи (а може би и двете  като опция), ще ви дам и мнението на посланика за мястото на България в далечните планове на Русия: «Ние имаме великолепни отношения с Германия, Франция и други страни от ЕС. Според мен България не само че не трябва да бъде изключение, а точно обратното – тя трябва в най-първия и пълен смисъл на понятието да бъде привилегирован партньор на Русия. Това е нашата обща цел. Това е игра, така да се каже, в една врата – защото безусловно, повтарям, такова сътрудничество на 100% е в интерес на потребностите на стратегическото развитие на България и Русия».

Под «стратегическо развитие» посланикът просто можеше да каже  Босфора – българите ще го разберат. В края на краищата, той е служител на премиер с доказани имперски амбиции, макар че отново става дума за повторението като основа на руската психопатия.

И за да не остави никакво съмнение в тая традиционно богата област в руския живот (искам да кажа психопатията), посланикът говори и за културата: «Мога да спомена и сътрудничеството ни в сферата на културата. През 2009 имаше година на България в Русия и на Русия в България. Дойдоха много творчески колективи, повечето от които се ползват с голяма популярност – Алла Пугачова, Филип Киркоров, Любе, Ансамбъла на армията и други. Имаше пълни зали, възторзи на публиката – всичко това е много хубаво...»

Ах, тоя Ансамбъл на армията, тоя апогей на съветската и руската култура, чиито изрядни фуражки на сцената така ни напомнят на плажни чадъри! Някой би трябвало  да наблюдава  другаря Първанов на първия ред да види дали не пуска тайно по една-две сълзици при покъртителното изпълнение на «Ей ухньем». Представете си и  Пугачова, Киркоров или Любе при появата им на сцената, извадени от съветския нафталин за да напомнят за «сливането на кръвоносните системи на двете страни».

А сега си представете българската  публика в залата, от която, както казва посланика, «имаше много възторзи». Представете си и репертоара, който харесва тая публика.  

Тия две страни – Българи я и Русия,  посланикът днес нарича «сестрински». Той нарича «сестрински» и отношенията между «нашите църкви, което е много важно» и не забравя да напомни, че «това също е перспективно направление».

Както виждате, повтарянето на едно и също нещо, за което говори Айнщайн,  продължава и днес, а посланикът хич не му пука дали България се е променила или не.

Отделен въпрос е дали България се е променила или си заслужава руския посланик.