„Пусть всегда будет” … дружба

            Най-после. Сред космическа тишина заветното 12-о допълнение за АЕЦ „Белене” се подписа. Рубладжиите могат да си отдъхнат. Поне засега. „Заслугата” е на Красимир Първанов – шеф на НЕК. Подписът му вещае до 1 юни т.г. да се осъществи и крайното споразумение за изграждане на котвата на врата на България.

            Съзнателно изолираният от преговорите министър на енергетиката Трайков е уволнил лицето Първанов, тъй като последният е поел обвързване на страната си без ясни критерии за безопасност и представа за допълнителните разходи, които ще се „наложат” - по-точно спуснат. От думите на министър Трайков става ясно и, че лицето Първанов е подписал споразумението именно във варианта, в който му е било забранено да го прави. Трябва да е бил пределно „мотивиран”, за да го стори.

            Министър Трайков казва още, че министър-председателят Борисов е уведомен за случилото се и отива при него за разговор. Доколко, обаче, първият е „изненадан” от хода на събитията, след като енергийният му министър не е присъствал на преговорите. И случайно ли е било това.  Или може би отвореното писмо на Денис Ершов до премиера в отблъскващо свойски и покровителствен тон маркира начина, по който ще протекат и вече протичат „переговорите”. В това писмо именно министър Трайков е визиран като недопустимо досадна пречка всичко да тръгне по мед и масло. Не е забравен в това писмо и  вечният ever green злодей – лицето Иван Йорданов Костов – както с отмъстителна изчерпателност го споменаваше друго едно лице – Жорж Ганчев. Дали и последният ще бъде спешно мобилизиран за някакви бъдещи цели, предстои да видим.

            Няма повече място за шикалкавене. Пред министър-председателя на България има два изхода. Първият и по-невероятен е да застане зад своя министър и да направи поредния завой в отношението си към авантюрата „Белене”, а именно – да я навре, където й е мястото – в небитието. Вторият е да уволни министър Трайков и да даде зелен светофар за едно от най-мащабните национални предателства в българската история.

            Ако избере второто, нека знае, че близостта му до българските национални символи ще представлява кощунство, така както и нечии други присъствия вече го правят. И да не го усети приживе, историята ще отсъди своето рано или късно. Така, както я е описал Симеон Радев в „Строители на съвременна България”.

            Сякаш сме току-що освободени като през 1878 и ни натрапват да се чувстваме задължени пожизнено. И така – поколения наред, докато съществува България. Може и да не е оптимистична демографската картина, но колкото и да е непродължителна перспективата – значи ли, че „пусть всегда будет” въпросната „дружба”?

            Не е ли по-добре някои да поемат направление „к чёрту”. А с тях – и атомните им централи, и „естетическите” им символи – паметници на окупатор, воглаве с цялата рубладжийска измет отцепредатели.

            „И стало безпощадно ясно – жизнь прошумела и ушла” – писал е руският поет Александър Блок, макар и по друг повод.