ПАГОНИТЕ И КАНОНИТЕ НА КОМУНИСТИЧЕСКАТА ЛОГИКА

Президентът отново целува ръце на църковници, благопочтено и  смирено. Заедно за ръчичка, той и висшия клир канонизират жертвите в  Баташкото клане.

Президентът има нужда от ретуширане и парфюмиране на все по-силно миришештия му на гнилоч имидж, а църквата  иска да се изпише чиста и свята, а най-вече нужна.

България е една от най-нерелигиозните страни на континента, равняваща се с такива «антихристи» като Великобритания, Холандия, Франция и донякъде Германия. Батак като никое друго място е фокуса на българския църковен провал. Но докато сегашниият провал е пост-комунистически, неговите корени са много, ама мно-о-ого по-дълбоки.

На президента, известен повече като московски маши, отколкото като глава на държавата, му се иска Батак да мине за едно чисто и свято място, тоест и в България да има нещо неопетнено и се мъчи да пробута едно евтино представление на религиозното стадо. За да направи това, той и расата с пагоните трябва да заобиколят един обикновен факт – че колячите на Батак са българи, макар и българо-мохамедани. Президентът би искал (ах, как би искал!) тия колячи да бяха турци, но не са. Така че за да канонизират жертвите, той и църквата трябва да си премълчат тоя факт. Фактът обаче си остава – българо-мохамеданите са българи, а не турци.

 Изглежда обаче, че президентската глава не увира, че от чисто съвременна гледна точка той и църковната институция с тоя си жест (канонизацията)унижават по много просташки маниер цялата маса българо-мохамедани. Изглежда и друго – че нито църквата, нито президента са способни да се издигнат до общочовешко ниво, до общочовешки права и национални стойности, включващи огромната маса разноезични, разнородни и разноверски българи, такива каквито са и не такива, каквито ги вижда комунистическото българско православие и президента.

А сега да поговорим за споменатия мно-о-го дълбок провал на църквата. Тоя провал е също толкова дълбок, колкото и провала на комунизма. Бедата на църквата в случая с Батак е че българо-мохамеданите са наследници на богомилите. И единствено поради тоя факт църква и комунизъм гледат еднакво кръвнишки към тях. Те биха искали да ги върнат отново в християнството, тоест в «правата» вяра, така както и комунистите не знаеха какво да правят с тях през цялото полувековно комунистическо робство.

Така наречените «чисти» български християни и досега гледат на тях като на втора класа граждани, като на неизбежното зло, което е по-добре да седи там в планините без много-много да мърмори. Паметта на тия «чисти» българи е достатъчно къса за да забрави, че от Стамболийски насам турци и помаци отбиваха узаконено робство за година и половина по строежите, резиденциите и вилите на комунистическата «висша» класа.

Бедата е не само че тия българи са приели исляма – това рано или късно в България всички ще трябва да преглътнат – а в това, че богомилството е най-големия противник на църковната лакомия и разгул, известни някога в българската история. Неспособността на тая църква да се изравни с нивото на развита Византия като икономически двигател и благодетел, както и неспособността й  да преодолее силните традиции на тракийската древност, е породила омразата на милиони хора, които  много бързо са намерили убежище в много по-гъвкавия ислям. За всички тия хора идването на турците не е било само зло, както се мъчи да ни убеди официалната българска история, а доброволно бягство и спасение. И те не са били сами, тъй като и много български боляри, богомили или не, включително и някои от последните български царски велможи, са приели заедно с хората си ислямизацията на Константинопол като своя.

Не по-малко тъпа е позицията на бившите комунисти и към турското население на страната, което си остава изолирано от политическия живот или се третира като злокачествен тумор. Неспособна да проумее същността на равноправието в съвременната държава, сегашната власт няма изобщо никаква политика към това население, освен да запази сегашното статукво. Напротив, държавата става още по-жалка витрина в присъствието на фашизирани черноризци.

Сегашното разиграване на смехотворни религиозни представления като канонизацията на жертвите в Батак не е дори и жест на връщане към традиционния национализъм от 18 век, определящ държавата като «един народ, един език, един цар». Това разбиране вече е отстъпило място на наднационални отношения в обединена Европа.

Това, което наблюдаваме в България в момента, е подражание, изглежда  договорено, на путинския модел, който след провала на политико-икономическия модел на комунизма търси църквата като начин за поддържане на руския националистичен авторитаризъм. Неспособни да се отлепят от подчинението си на Москва, българският президент и БПЦ бързат да моделират българското общество по руски тертип, преди европейските конституционни ценности да стъпят твърдо на българска земя. С други думи, това е КГБ и КДС дружно в действие.