Виж Кремиковци, не настъпвай пак мотиката „Белене“

Металургичният комбинат “Кремиковци” си проби отново път на върха на новините. В рамките на два- три дни два пъти се пребори с аварията във Фукушима за водещото място в тях. В съботния ден на 9 април (видях с очите си, пътувайки) червен облак се вдигна от задния двор на гиганта на българо – съветската дружба, разгневи жителите на околните селища и привлече вниманието на столицата като потенциална жертва на замърсяването. Днес пък, във вторник 12 април, се оказа , че комбинатът отново е продаден на единствен купувач, проявил интерес да се яви на поредния търг.

Гледам и слушам новини, чета вестници и се чудя на амнезията, която по този повод дефилира навсякъде. Някой помни ли изобщо, че сме жертва на амбицията да бъдем водеща индустриална сила на Балканите чрез рожбата на дружбата в Кремиковци? Не напомня ли таза мегаломания на планираното отново в Москва българско ядрено енергийно величие?

От зараждането на идеята, до последната тухла на нейното осъществяване металургичният комбинат е изцяло дело на братския Съветския съюз, който после “спасява” положението от резултатите на огромната глупост да бъде построен злополучно край София. СССР се превръща в основен снабдител на суровини и потребител на продукцията на Кремиковци.

Комбинатът е замислен като база на милитаризиращата се социалистическа България, която става рекордьор по производство на бронетранспортьори на глава от населението, макар иначе да не може да снабди с детски колички и много други елементарни стоки за бита собствения си народ. “Гениалната” идея за застрояването на софийското поле с димящи комини хрумва на съветски специалисти, които решават, че тук има подходящи за металургията несметни залежи от железни руди. Едва след като пещите започват да бълват отровните си кълба се установява, че качеството на въпросните (без)полезни изкопаеми не съответства на технологичните изисквания на доменните пещи. В резултат на това, предимно и основно от СССР, десетилетия наред се транспортира до покрайнините на българската столица необходимата суровина, която уж е трябвало да я има като причина за самото построяване на обекта.

Още колко мотики трябва да настъпи България, за да спре да се доверява на уверенията за надежността, че и на “превъзходството” дори на експертизата с кремиковска и чернобилска предистория? Пътят към Белене ( освен с костите на концлагеристите от времето на комунизма), е осеян с мотики, наричани за благозвучие “добри намерения”. Съветски комисари и руски комисионери продължават да командват тази маршировка по минираното с мотики поле на руския яден монопол в България. Ако не се огледаме назад и не се поучим от собствените синини, още поколения българи ще си имат главоболия.

Блогът на Иво Инджев - http://ivo.bg/