ВЕЛИКДЕН: ИНКВИЗИЦИЯТА НА РИТУАЛА

Отново сме в навечерието на най-светлия християнски празник - Възкресение Христово, или по-известен у нас като Великден.

Страхотен празник в разгара на пролетта, не можем всички да не го обичаме! От малки още сме свикнали тогава да си похапваме на корем сладки козунаци, да вапцаме червени, сини, зелени и всякакви други на цвят яйца, после да се чукаме с тях игриво и лакомо да ги поглъщаме, за да си правят компания с козуначената консистенция в стомасите ни.

Така, преситени и пременени, обичаме да се черкуваме според ритуала, да произнасяме с празничен блясък в очите: "Христос возкресе!", и да изстрелваме на този поздрав като автомати: "Наистина возкресе", макар понякога да ни издава лукавото артистично пламъче, каквото сме виждали например у Митко Бомбата, поздравяващ вярващите в сцена от "На всеки километър".

Обаче сред великденската атмосфера на еуфорична приповдигнатост, пищна церемониалност и религиозно позиране, дали ни остава време да помислим за това какво лично за нас би трябвало да означава възкресението на нашия Спасител?

Спомням си как Лев Толстой разтърсващо описваше сцената на богослужението сред затворниците в своя последен роман "Възкресение". Помня как всичко около тях блестеше, цялото окъпано в ярки багрила, в пурпур и злато. Арестантският хор пееше. И песенните молитви, все по-малко и по-малко разбираеми, се възнасяха незнайно къде нагоре, заедно с дрънкането на веригите.

А в това време свещеникът ритуално ядеше тялото на Христос и пиеше неговата кръв. Тялото му не в парчетата хляб (или в козунака) и кръвта му не във виното (или в червената великденска боя, оцветяваща яйцата), а в съблазънта на ония най-малките, най-скромните, най-нищожните, с които Господ напълно се отъждествяваше. В своята свещеническа канибалска вакханалия ядящият, пиещият и пеещият угояваше себе си, като гризеше едновременно и човешката, и Божията плът.

Нямаше ли да му приседне накрая?

Обаче ние знаем, че този свещеник още живее между нас. Да, той притежава много и различни имена. Сигурно има и различни санове. Не е задължително да е православен, но може да се подвизава наоколо, скрит в дългите католически роби. Или пък - зад цивилните протестантски сака, добре изгладени ризи и вратовръзки. Ала независимо от външния си вид, той има сърцето на инквизитор. На един, който разиграва богослужения, за да заглуши с тях звъна на робските вериги.

Ето как храмове на най-сакралната образност и възвишен ритуализъм могат да бъдат превърнати в езически идолопоклонически капища. А богатствата и разкоша в тях биха могли да означават слепота, голота, бедност и окаяничество. Градежи или просто насипи от сърца, вкаменени от страх, вина, омраза и завист, от алчност, похот и лъжа.

Наистина окаяно пленничество в затвора на греховете, от които вярата ни уж трябваше да ни спаси.

Да търсим първо своя Създател и Неговото Царство (за да бъде то и тук така, както е на небесата) и всичко останало да ни се прибави, или да заложим живота си на картата "всичко останало", пък Бог и Царството Му да ни бъдат отнети, и то завинаги - това е май Изборът, пред който всеки ден, всеки час, всеки един миг даже ни поставя Евангелието.

И според него, възкресението на човека се състои точно в това: да избираме винаги първата възможност и винаги да презираме втората.

Ето я силата, която опразни гроба на Исус Христос.

ЧЕСТИТО ВЪЗКРЕСЕНИЕ, ПРИЯТЕЛИ!