Великден

            Настъпи Великден. През дните на светлия празник не ми се ще да споменавам лица, греещи от телевизионния екран и от вестниците. Не искам да споменавам и за надвисналата над шиите ни атомна енергийна гилотина. Но май не е възможно, защото заплахата е осезателна.

            Искам да напиша нещо насърчително за всички вас, колкото и различни да сте. За всички, дори да не споделяме общо мнение за нещата. Те са такива, каквито са. Просто ние ги виждаме в различна светлина.

            В някаква своя светлина са видели нещата и атентаторите в църквата „Света Неделя” на 16 април 1925. По-скоро „светлината” им е била внушена от другаде. Дотолкова, че взривили божи храм навръх Великден.

            Сродни на тях кръгове – наши и чужди, днес се готвят да ни построят атомна централа в земетръсен район.

            Пак през април, но през 1928 е станало и земетресението в Чирпан. Тогава хората мирно и тихо се готвели да посрещнат Великден. Очевидец на събитията пише, че земята се разлюлява като внезапно дръпнат от гигантска ръка килим.

            Струва ми се, че и днес нашата опора е нарушена, дори и без земетресение. Самото минало ни предоставя повод да се замислим какво строим върху земята си, наред с всички известни опасения и рискове.  

            През 1928 отчаяните и ужасени хора, загубили дом или близки насред Великден, се стичат в църквата, където местният поп отслужва литургия. Думите му са: „Прости ни, Господи, много сме грешни.” В същото време ранените камбани на църквата бият жалостиво, а струпаното множество е стаено в очакване на някаква утеха и надежда след бедствието. Хората са го изтълкували като наказание.

            Днес държавата демонстрира ядрен оптимизъм със зарита в пясъка глава като щраус.

            Днес сме залисани в подготовка за празника. Отвъд кулинарния му аспект – яйца, козунаци и агнешко, май не се замисляме много за божия син – саможертвал се и възкръснал. Битието ни установи недоверие към безкористната саможертва. Широко си затваряме очите за някои неща, а сякаш ни и приканват да правим именно това.

            Между другото агнешкото удари рекордни цени по уродливата ни „пазарна” икономика. Бензинът „нетърпеливо” чака да мине празника, за да скочи. Но някои пак ще прекрачат прага на храма и ще се прекръстят набожно.

            А Христос е различен. Да се прекръстиш механично, не е единение към мисията му. Както правят някои, които отказвам да спомена.

            Какво е Великден, всъщност. Ден сред дните, който кротко напомня поне да не се увълчваме прекалено. Да пазим някакво минимално приличие. Да сме по-смирени. Да сме по-готови да прощаваме. Да признаваме собствените си грешки. Да не сме профилактично враждебни – не и преди да са ни дали повод. Да сме по-толерантни към тези, на които държим и обичаме. Да се вслушваме в тях. Да сме готови да се променим към добро, но без да се обезличаваме. В името на това – да сме по-добри човешки същества.

            И да не позволяваме да ни правят на идиоти. Да ни третират като лабораторни мишки и да проверяват каква степен на наглост можем да изтърпим. Защото има граница, отвъд която  благото християнско смирение е немислимо. Освен ако не е прераснало в овчедушие.

            Затова и заради празника си пожелавам да възкръснем като граждани, за да пресечем плановете на тези, които отказах да спомена.

            Христос возкресе, хора!