Цяло

Велизар Николов

ЦЯЛ – ВЕЛИЗАР

 

1.

Невъзможна рецензия

 

Съвсем наскоро излезе книгата „Линия” на Велизар Николов - стихотворения, издадени от „Жанет 45”. Съвсем наскоро Емил Басат го срещнал на Шипка 6 – бил ошашавен, с дупка на гърлото след операция с трахеотомия, опитвал се да се държи като обречен и да пише на листчета глупости като: „То вече... И т. н.”. Обадих му се по телефона – майка му (да е жива и здрава!) помага за връзката. Исках да му кажа: „Чакай бе, още е рано за ТУБ”. Този „ТУБ” е любимата ни история с Велизар. Навремето видяхме – с очите си! – некролог в Полиграфическия комбинат: „Почина дългогодишният коректор на в. „Работническо дело”, създателят на коректорския отдел на вестника, обучил и възпитал поколения коректори Петър ... Сбогом, Пешо! Вечно ще скърбим за туб! От колегите и т.н.” През всичките години по-нататък си казвахме, че живеем в печатна грешка, провъзгласена за коректорски успех. Умирахме от смях – не заради онзи некролог, а заради всичко, сред което минаваше животът ни.  Дотолкова се правехме, че не ни пука, че наистина започна да не ни пука.

И в живота, и в стиховете на Велизар няма и искрица агресивност,  злоба, омраза,. И животът, и стиховете му са изящна гравюра, деликатен Албинони напук на грандиозните платна, фрески или оратории преди, по време и след „революцията”. Те се оказаха колосалната печатна грешка, която беляза времето ни. Ние се забавлявахме. Велизар се забавлява и сега – не вярвайте на бележчиците му по листчетата.

Басат настояваше да напиша рецензия за новата му книга. Каква ти рецензия, Емиле! Велизар Николов не може да бъде нито рецензиран, нито коригиран. Той е Той. Цялостен. Цял. Оцелял. Уцелил целта – да бъде. След броени дни – на 8 май – ще навърши 60. И въпреки „това-онова” няма да му пука. Сигурен съм.

Четете и ще се убедите.

                                                                          Боян Обретенов   

 

2.

Цяло

Велизар Николов

 

Х Х Х

По канала, още сънен,

под общинската звезда,

гледам го – с венец от тръни

крачи бавно по вода.

 

Следва го овчица бяла –

тя от времето оно

 

свети с красота, изцяло

произлязла от сено.

 

Как успява, мили Боже! –

смело стъпва и да ще

да потъне – пак не може,

невъзможен въобще.

 

Първи аз ще му отворя.

Той е предопределен

да обича всички хора,

но е тук заради мен.

 

 

Х Х Х

В такава нощ и котето е звяр,

змия е кабелът изпод бюфета:

шушукат дрехите – красив товар

захвърлило е тялото й. Светят

две бели лампи в бялото легло,

димят материи огнеопасни.

Какво усилие, какво тегло.

Тя свети ми от страх да не угасна.

 

 

Х Х Х

Каза ми го една (не е лъгала):

чака ме старост в антрето,

тежък сън на миндер в ъгъла

до износени чехли, портрети

на Незнамкойси, до двете нули,

дето задникът ми да седне...

 

За жени с изразени скули

мисля, за онези последни

в залеза си, като империи,

като ... знам ли ги вече какво са?

Млад да е човек, да ги намери,

моментално да ги прахоса.

 

 

ЮЛИ

Състои се от обещания и лъжи.

От прозорци затворени и отворени.

От мъжки ангели, бятащи през задния двор.

 

Състои се от старци, момчета и войници,

от шадравани, чиято вода тече накриво,

от криви усмивки, от лоши походки, от гърбави гълъби,,

 

от майки-грешници

и от деца съвършени,

                                     завещани от предишния Юли.

 

 

ЛЯТНО

Ти, черна котко между розите,

и вие, рози, опрели тези черни лапички, и вие,

стопени сладоледи и мяукащи деца –

луната слиза да си изяде сладоледа,

по-тихо!

 

 

Х Х Х

През войните загиват черни

и цветни метали:

да поплачем за бронза, за оловото, за желязото и медта;

да поплачем и за някои хора –

брадати, мустакати и бръснати!

Да поплачем  за някои малко ценни хора:

редници и други!

Да поплачем и за тези,

които на панаирите продават бастунчета.

Дървени. Детски.

 

 

ПЕРГЕЛ

Аз съм половината му, по-лекомислената,

пишещата.

 

Само аз и Пергела

можем да се въртим около себе си

и да си пазим мястото.

 

Само аз и Пергела

можем да постигаме толкова чиста линия,

т. е. нула.

 

Само аз и Пергела, които сме едно,

без гръб и лице,

без грешка

 

можем нечовешки да се въртим върху листа,

можем безгрешно

да пишем с крака.

 

Х Х Х

Легнал е следобед летен

с мускулесто тяло –

клетка си от него, клета

част от жива цялост.

 

Трябваше да си еднакъв

сред еднакви хора.

Откъде си се довлякъл?

Кой си? На какво отгоре?

 

Бяла стая, черни сенки.

Този свят е щампа.

Спи мушица – бенка

върху бузата на лампа.

 

 

 

Х Х Х

Занаятите отдавна са заети, до един.

С нищо не мога да се заема, но още

мога да бъда приятел – това ми остава –

приятелството с един мил човек от цирка,

въздушен акробат, много мил човек, ангел.

Аз му завиждам за занаята, но нали с него

правим горчиви облаци, с него пушим,

горим цигари зад цирка... Там тихо,

тихо го мразя за занаята, въздишам –

на мен затова ми е въздухът, да въздишам.

Свърши ли – свършвам, мисля си,

въздушният акробат да му мисли.

 

 

БИРАРИЯ

Комарче плува в халба бира,

Луни угаснали на плажа.

Но лятото все не умира,

лениво стяга си багажа.

Цигара пръстите ми пари.

Наоколо, чак до небето –

любими мъртъвци, другари.

Претъпкано е общо взето.

 

 

Х Х Х
Да мрат мушиците-винарки,

(най-пакостните елфи),

до снощи пълни господарки

на бурета и делви,

на сговорчив и буен мозък,

на плач, на смях, на много

мъже, заспали в бойна поза...

Дотегнахме си, сбогом.

 

 

Х Х Х

Жена-боа се гърчи в цирка,

жена-стотинка спи на касата.

Отсреща – автоспирка.

Жена-билет.

                      Прекрасната

е ненадейна, без нагласа.

Чуй, пада дъжд! Иди наслука,

причакай, дяволе наквасен,

жената-капка под капчука.

 

 

 

Х Х Х

Навън се виждат страшни хора –

от гномове до исполини,

а сутрин – черни котки в двора

(жени отпреди сто години).

Светът до потрес се преражда.

Две врани чернички – вдовици.

И косът е последна сажда

от див пожар, каква ти птица!

Извън ума ми – Маргарита

под храст белее оцеляла.

Единствен повод – упорито

да пиша с бяло върху бяло.

 

 

Х Х Х
Боклукът и думите се самосъздават.

За нея съм толкова калпав,

че няма и накъде?

                                Какво става?

Сто хиляди думи отплават

в морета от смехове, в кораби,

направени от смачкани вестници;

бих искал от срам да потъна по-скоро,

а тя, на брега, да е прелест.

 

 

ЦЯЛО

Какво ми е никакво, средно

и някак си разчленено.

Все пак нормално е, не е

и прекалено,

щом цялото не проронва сълзица

за нежните си детайли;

подробностите са в броеница,

човек знае ли

 

кое зърно да отблъсне?

Старее от глупост увлечен,

Нормален.

                   Добре е още невръстен

човек да се разчовечи.

 

 

 

 

СВОБОДА

Падащо листо, става дума за свободата!

Същата, която те сполетя, и сега вървя бавно

след теб

и си мачкам шапката.

 

Невидима, зад гърба ми, върви свободата моя.

 

Един ден ще се срещнем с нея, ще се погледнем –

аз ще бъда същият, само че по-красив, със сини очи

като Левски, като за случая – само дано не е скоро!

 

Само да не е съвсем скоро, падащо листо,

мъртвецо нещастен,

свобода прежълтяла,

падаща!