Веч-на друж-ба!

Така скандираха някога другарите по партийните си събрания, пленуми и конгреси. И сега продължават да го скандират – поне вътрешно, докато външно си мерят думите, но не и делата. Защото делата им – ако човек се вгледа по-внимателно в тях – са все в полза на онази дружба, вечната и ненарушимата.

            Непосредствено преди приемането на България в ЕС, през ноември 2006 г., посланикът на Русия в Евросъюза Владимир Чижов направи в типичния за руската дипломация имперски стил една от най-скандалните характеристики за целта и смисъла на европейското бъдеще на страната ни. Той каза дословно следното: “Поради традиционните ни добри отношения България е интересна за нас и като член на ЕС и този интерес не е само икономически. България е в доб­ра позиция да допринесе за отношенията между ЕС и Русия и ние разчитаме, че ще бъдете наш специален партньор, своеобразен троянски кон в ЕС, разбира се, извън негативния оригинален смисъл на тази метафора.”

            България в много кратки срокове потвърди, че е троянски кон именно в негативния оригинален смисъл на думата – като подписа с Москва договора за газопровода “Южен поток”, чиято геостратегическа цел е да обезсмисли алтернативния проект “Набуко”, приоритетен за ЕС като възможност за енергийна диверсификация и блокиране на възможностите за енергиен рекет от страна на Русия. Освен това подписа и още два договора, които не само подтвърдиха, но и окончателно затвърдиха за поколения напред пълната ни енергийна зависимост: за нефтопровода “Бургас-Александрополис” (при който на всичкото отгоре изгодите за България са практически нулеви – в сравнение с тези за Гърция например), и за АЕЦ “Белене” – отново стратегически важен за Русия, тъй като чрез този именно проект руската ядрена енерегетика стъпи в обединена Европа.

            Последното чифте, хвърлено от българския троянски кон, беше гламавата идея на президента Първанов за “енергийна среща на върха” в България, на която световните лидери щели да обсъждат проблемите на енергийната сигурност. Срещата се прави непосредствено преди общоевропейската такава, на която ще се обсъжда енергийната стратегия на съюза – проради което нейният провокативно-алтернативен характер е много дебело подчертан. Посланието на двете паралелни срещу може да се прочете и по следния начин: обединена Европа избра енергийната си сигурност. Ние избрахме... Путин.

            Проблемът е, че никакви световни лидери няма да има – или по-скоро ще има – и то може би, както с половин уста си призна външното ни министерство – само един: премиерът на Русия Владимир Путин. Очевидно досещайки се за провокативния смисъл на мероприятието и за абсурда да говорят за енергийна сигурност тъкмо с човека, който представлява най-сериозната заплаха за същата, европейските страни ще изпратят третостепенни експерти. Не е ясно кого ще изпрати САЩ – сигурно е само присъствието на държавните глави на Туркменистан, Азърбейджан и подобни азиатски деспотии – най-вероятно измолено от Първанов при прословутите му ловни излети там – и чрез унизителни жестове като полагането на цветя пред паметника на Тюркменбаши.

             Путин ще дойде... може би. Това е въпросът, чийто отговор очакват с трепет душите на социалистите. А може би ще обвърже идването си с условие страната ни да приеме руското искане българските газопроводи да бъдат инкорпорирани в “Южен поток”? Как ли ще реагират Първанов и Станишев, ако трябва да избират между българския национален интерес и Ненарушимата дружба от векове за векове?

            За Първанов като абсолютен рекордьор в ЕС по коленопреклонни хождения при Путин е ясно как. Станишев изглеждаше като че ли малко по-прикрит в русофилските си фантазии, и дори се осмели да спомене с половин уста за някакви компенсации заради газовата криза – което не остана незабелязано от Кремъл – и Путин го накара да чака пред червените порти като наказан ученик. Може би този опит е бил от значение за откровеността, с която българския премиер днес изразява беззаветната си преданост пред едната от двете последни в света деспотични империи. Е – не пред българските медии все пак. Пред ИТАР-ТАСС.

            "Както вече казах, ние приемаме кризата не само като проблем, но и като възможност да мислим за развитието на България в дългосрочен план. Именно затова нашите приоритети остават стратегически мащабните енергийни проекти, реализацията на които договорихме съвместно с Русия – това е строителството на АЕЦ "Белене", газопровода за транзит на природен газ през територията на България "Южнен поток" и нефтепровода "Бургас-Александруполис". Това е нашия отговор на стремежа да се осигури разнообразие и безопасност на енергийните източници и доставки." Това вероятно е най-знаменития пасаж от интервюто му пред руската информационна агенция. Какво разнообразие, за бога?! Каква сигурност?! И трите проекта са руски. Не е възможно да гарантираш енергийната си сигурност, като обвържеш 100% едностранно енергетиката си и се поставиш изцяло в зависимост от една страна, която на всичкото отгоре използа тъкмо енергийната зависимост като свое основно геополитическо оръжие.

            И още: "Вярвам, че по време на предстоящето ми посещение в Москва ще бъде потвърден фундаментализма на нашите отношения”. Фундаментализъм? Ами да, разбира се. Всъщност отношенията ни са дотолкова фундаментални, че ДАНС се превръща постепенно в копие на ФСБ, а тройната коалиция черпи от челния пример на Путин за служебно елиминиране на политическите противници – засега все още със законодателни трикове. Изобщо напоследък развиваме такъв фундаментализъм на отношенията си с Москва, че излизането от него става невъзможно, а признаците на путинизация на България – видими и за слепите.

            И още: “Нашите страни са свързани исторически и емоционално. Русия е един от основните външнотърговски партньори на България. Затова страната ни има политическа воля и в новото си качество – като член на ЕС – да продължава да развива активните си контакти с Русия във всички области на взаимен интерес....Позицията на България, която ние отстояваме в ЕС, е че диалогът между Евросъюза и Русия трябва да бъде активен, а партньорството – комплексно и дългосрочно. Затова единствено съвместната работа ни дава шанс да се справим с проблемите, които стоят пред нас.”

             Ролята на България в този “активен диалог” с държавата, която потъпква непрестанно човешките права, в която убиват журналисти и затварят неудобни политици, която се държи като агресор с  бившите Съветски републики и избива систематично непокорните си национални малцинства? Ето я: "ЕС и Росия се нуждаят един от друг и само заедно можем да обезспечим развитие, мир и безопасност за хората. В този смисъл София се явява допълнителен и сериозен канал за комуникация между Брюксел и Москва."

            А сега се върнете в началото на статията и сравнете тези думи на българския премиер със скандалното изказване на посланик Чижов. Да виждата някаква прилика? Аз виждам. И то абсолютна. Функцията на България като член на ЕС е дефинирана по дословно същия начин, липсва само надменната метафора за Троянския кон.

            Липсва, но се подразбира. Та така мисли Сергей Дмитриевич, роден, отрасъл, обучен и възпитан в бившия СССР, руски гражданин чак до 1996 г. Не човек, а кон. И не какъв да е кон, а Троянски.