Я ВИЖ ТИ – ДРУЖБА ОТ ВЕКОВЕ!

Няма друг район на света подложен на нашествия, прегазван по всички посоки, грабен, разрушаван и отново населяван от толкова много и разнородни етнически групи, както Балканския полуостров и Мала Азия. Това са днешните земи на Румъния, Сърбия, България, Гърция, Хърватия, Албания, Македония и Турция.

От  нашествията, които България и Византия е трябвало да изтърпят, едно заслужава особено внимание – това на Святослав, Принц Киевски. Името му, което е славянско, не би трябвало да залъже никого, тъй като той е викинг от племето Варанги – във византийските източници името му е известно в истинската му форма – Свендо-слав, тоест пославянченото викингско име Свенд, а от там и Светослав. Тоя факт и досега е старателно избягван от руските историци поради явното неудобство, че самото начало на Русия принадлежи на германоиден народ.

 Търговският път от бреговете на Черно Море нагоре по реките към Балтийско море е наложило установяването на укрепени  викингски  селища за търговците от Византия и Арабия. Най-важното от тях е Киев на река Днепър, столицата на днешна Украйна. Разположен на около 800 километра на север от брега на Черно море, Киев  прилича повече на дървена крепост от Дивия Запад с дървения палат на принца по средата, заобиколен  със солидно замръзнали кални улици през зимата и прах до колене през лятото. Управляващото викингско малцинство на варангите, все още непокръстени, използва заобикалящате ги славяни като набор за военните им нужди в района. Ония, които се противопоставят, те продават в робство по южните пазари. Освен това пренасянето на стоки нагоре и надолу по реките налага използването на местното население като гребци и за теглене на викингските ладии през огромен брой блата, езера и рекички към Балтика, където търговския съюз Ханза се среща с търговците на юга.

За Киев пристигането на всеки търговски кораб от юга е буквално посещение от страната на чудесата. Местното население е замаяно не само от стоките, които тия кораби носят, но и от контактите с екипажите, идващи от много по-развити и обиграни общества.

Градовете по северното крайбрежие на Черно море са всъщност древни гръцки колонии със смесено гръцко, тракийско и скитско население, които са граничните градове на Източната Римска империя. Тия градове ще станат по-късно част от Отоманската имрперия, която ще наследи Византия. Както и в България от тракийско време, християнството в тия колонии съществува още от втори век от новата ера и постепенно разпространява идеите си на север. Самите траки, предимно равнинните, приемат християнството през трети век. Покръстването на Киевска Рус  обаче идва едва в 988 (тоест около двадесет години след авантюрата на Святослав на юг в България), осъществено главно с помощта на византийски и български мисионери по време на една от македонските династии в Константинопол.

Майка му Олга, чието име е също скандинавско, изглежда е покръстена в новата вяра по-рано от сина си и без съмнение е играла голяма роля за неговото покръстване по-късно (така както император Костантин Велики и майка му Елена),  рисувайки му картината на фантастичния юг. Особено голямо впечатление на киевския викингски елит е направило покръстването на България, която по-късно заедно с Византия донася и кирилицата, заедно с преведени на църковно-славянски език книги.

Една от най-важните стоки на търговците от юга е виното – един истински магичен опиат, внасян главно от тракийските винари в Дунавската равнина, на север и юг от реката, както и от Кавказ и Византия, подсилвайки по тоя начин сред руското население легендата за южния рог на изобилието. Дори и днес отглеждането на лозата не отива по на север от Молдова, считана за северо-източната граница на Балканските земи, както и за граничния раздел между културите на виното и водката. По традиция  земите около Дунава произвеждат вино в огромни количества:  търговците за Централна и Северна Европа поемат от тях по 5000-6000 бурета всяка година. По време на размирици или нашествия Източната Римска империя  внася успешно виното си от Египет.

Най-завладяващо разказва Олга на сина си за Константинопол, града на царете, тоест Цариград. За редките посетители от Киев великолепните църкви, паметници, луксозни палати и непробиваеми крепостни стени са нещо като видения от приказка. Те обаче са най-захласнати от замайващите църковни хорове и блестящи ритуали, които стават решаващия фактор за Киев да избере християнството като официална религия. Тази магия ще се превърне по-късно в безкритичното и мистифицирано  руско православие, чиято силна доза на подражание на Костантинопол лесно се разпознава и днес.

Варангите и подвластните им славяни са в истинския смисъл на думата омагьосани от Византия. Активната  търговия и щедрите подаръци на сладкодумните южняци, подкрепени от сладко вино, постепенно размекват викингите, известни навсякъде в Европа като плячкаджии и касапи, а Константинопол е много доволен от тяхното желание да предложат услугите си на Империята за нейните цели. Така когато в 967 император Никифор Втори Фока иска от Святослав Киевски да нападне България, принцът с удоволствие се съгласява. Никифор Втори току-що е победил арабите и се мъчи да отхвърли зависимостта си от България, на която до тоя момент той плаща тежък налог и от Святослав той очаква някакъв вид нахлуване, което да отслаби българите и да ги направи по-сговорчиви в отношенията им с империята. Никифор Втори Фока обаче не си е и въобразявал какво ще му поднесе тая варварска орда.   

И така, Святослав  събира около 60,000 руски мужици и се пуска надолу по течението на Днепър. Младото българско царство едва успява да събере някаква армия и губи няколко сражения, а цар Петър получава удар и умира. Киевските пълчища прегазват северозападната част на страната, включително и столицата Преслав, заедно с други укрепени селища. За късмет обаче, Киев е обсаден от печенезите – стари врагове на Киевска Рус и Святослав трябва да се върне. На следващата година обаче той отново се връща в България, тоя път срещу новия цар Борис. Преслав отново е прегазен, както и голяма част от крепостите в Северна България. Цар Борис е пленен заедно с огромно множество от българския елит. Царят успява да се освободи, но оставя при Святослав 300 военачалници като заложници.

Интересното в този момент е, че Византия вижда огромното зло, което си е навлекла с поканата на киевлянина: България за нея далеч не е непременно смъртоносен враг – напротив, силно повлияна от високия стандарт на живот в Империята,  България е много важно звено от византийската икономика с развито селско стопанство и търговия, така че инвазии от тоя сорт са само огромна тежест и за двете страни. Осъзнавайки с кого си имат работа, Новият император Йоан Цимисхи и цар Борис бързо сключват договор за взаимопомощ и византийската армия започва подготовка за операции срещу нашественика.

Междувременно принцът явно е много доволен от престоя си и пише на майка си следното писмо: «...Не искам да се върна в Киев, искам да остана в Преслав на Дунава – тук ще бъде центъра на моето царство.  Тук пристигат стоки отвсякъде: злато и платове от Гърция; плодовете и виното са в изобилие; сребро и коне идват от Чешките земи и Унгария, а кожи, мед и роби от Киев...»

Такъв го описват и самите руски източници – като честолюбив войнолюбец  с мечта за България. Неговата армия като скакалци нахлува в Тракия и при Одрин двете армии се срещат в жестока битка с нерешен успех. При оттеглянето си Святослав оставя особено дълбока следа в историята с оплячкосването на Филипопол и околностите му. Основния начин за поддръжка на армията му по начало е била плячката, а в България такава му е паднала в изобилие. От Филипопол са оставени и исторически записки за упоритата съпротива на българите срещу плячкаджиите в Южна България. Българи и византийци се оказват в трудна и дълга кампания срещу нашественик, залепен като пиявица за тялото на България с явното намерение да се настани в нея и да я превърне в свое царство. Най-после византийците успяват да натикат Святослав в Силистренската крепост, където той извършва последния си идиотски акт срещу България като убива 300-те заложници.

Досега никой от българските историци не се е заел да изследва какви са били последствията от тоя варварски акт. В подобно положение се е оказала и Чехия в 1620 година когато в битка срещу Хабсбургите тя губи 600 аристократи и практически Чехското царство престава да съществува за следващите 300 години. Тоя акт на киевския безбожник отслабва неимоверно управляващата върхушка в България, а неговите набези и разрушения са сравними само с тези на монголеца Крум.

Виното казва последната си дума преди окончателното изгонване на Святослав отвъд Дунава чрез смъртта на талантливия византийски генерал Йоан Куркула. Според византийския историк Лео Дякон: «...Когато генерала видя наглото нападение на враговете си, въпреки че главата му тежеше от виното в горещия следобед, той се втурна да ги преследва, последван на известно разстояние от неговите войници. Конят му обаче падна в една равина и хвърли ездача на земята. Киевците, които имаха време да забележат прекрасната броня на генерала и сбруите на коня с прекрасна златна украса, помислиха че това е самият император. Тогава те бързо отсякоха главата му, набучиха я на копие и я отнесоха в крепостта.»

Това, което руските историци също така внимателно избягват да споменат е, че печенезите пленяват Святослав на праговете на Днепър, отсичат главата му и от нея правят бокал за пиене на вино. Ще кажете – позната история. Позната е, защото това е древен тракийски обичай – да пиеш вино от черепа на врага си, за да прелееш неговата сила в себе си. На това траките изглежда  са научили и печенезите, и монголците на Крум, който като азиатец не само не е познавал виното, но е и въвел жестоките си закони срещу лозята и винарите по българските земи. А Никифор Фока Първи, въпреки официалната история, е направил огромна услуга на българите, тъй като е разбил Крумовата орда и нейния лагер, пълен с плячка от Балканите.

Така че време е някой да погледне по-отблизо кога изобщо Русия е идвала в България с добри намерения?  Като многозначителен спомен от ония времена в България е останала викингската брадва. Точно така – брадвата, която се използва в България от векове е викингска. Искам да кажа спомен от Святослав Киевски и неговата Русия.