Човек от народа или корпоративeн PR

Един призрак броди из България, призракът на човека от народа. Звучи патетично, ала нейсе... Човек! това е великолепно, това звучи гордо, казва Сатин в известната пиеса на Горки. Но аз ви казвам, че това е призрак – почти колкото идеята за свръхчовека. И не заради клишето, ами заради друго. Впрочем истината не ми е по-скъпа от лъжата, но мисля, че “човекът от народа” е само слоган. При него няма никакво самоизобретяване, никакъв self-made. В най-добрия случай има продуктово позициониране и корпоративен пиар.

Небезизвестен политик призна в едно небезизвестно шоу преди време, че зад всяка партия стои обръч от фирми. Това тъй впечатли водещия на шоуто, че той аха да основе партия и да завърти обръчи за сеир на публиката. Чалгата настрана, но живото доказателство за думите на пророка днес е самият министър-председател на републиката. Макар да е по-скоро изключението, което потвърждава правилото, той не дойде от партийна школа (или от изгнание), ами направо от частния сектор. (След назначаването му на държавен пост през 2001 г. се оттегля от бизнеса, четем в CV-то). В една посткомунистическа страна това може да събуди редица подозрения и не без известно основание, разбира се, поради често пъти съмнителния произход на едрите капитали. Заради ролята на охранителните фирми при първоначалното натрупване и т.н.

Настояването, че фигурата на човека от народа е напълно съвместима с тези на самопостигането и успешната инвестиция, се е превърнало в света троица на всякакъв политически и телевизионен маркетинг. Идеологията все още има място, но тя проработва само дотолкова, доколкото може да обосновава нечии претенции за представителство и легитимност. Същата и често пъти по-голяма полза има от навлизането в света на интимното и сантимента; дразненията на естетическия вкус предизвикват по-трайни внушения и размествания в общественото тяло без органи. Като доказателство за последното например е достатъчно да припомним, че преди да стане премиер Бойко Борисов (ББ) беше герой на комикс в една от многотиражните медии, както и в анимационна реклама на кисело мляко. Не случайно стандартите на храната обезцениха ордените за заслуги – за качествения материал има все “Стара планина”.

Сравненията на ББ с Тато са от същия порядък на урбанистична мимикрия и потребителски апетити. Нищо, че прякорът на Тодор Живков се ражда напълно случайно. Както уверява историкът Боян Кастелов, първото свидетелство за употребата му се появява по време на радио емисия от площад “Славейков” на сакралната дата 9 септември 1944 г.  Радиоводещият не знаел името на оратора и го нарекъл “човекът от народа”. Както е добре известно, в началото на 80-те вече е заснет и хвалебствен филм под това име. И така етикетчето залепва за другаря Живков (твърди се, че той самият си го харесвал). По-късно с променлив успех метонимичното нарицателно се използва и по адрес на други държавници, вече демократично избраните президенти Желев и Първанов. Все пак и двамата са от село, и вероятно поне веднъж са садили, или поне са виждали как се садят картофи. И докато на Желю Желев народният произход носеше повече негативи заради не дотам култивираните му обноски, то при Гоце беше и си остава рудиментарен левичарски популизъм.

Макар и също да е назоваван като човек от народа, случаят с ББ е твърде различен и едва ли има парадокс в това, че той всъщност е един типичен градски човек (въпреки че през 1959 Банкя още е село). А дали прасето, което хранил като дете, е някаква алегория за кочината, в която повечето българи продължават да живеят, въпросът остава висящ. (Впрочем твърде вероятно е по онова време Георги Първанов силно да е ненавиждал грухтящото чифтокопитно и затова сега така аристократично да отстрелва братовчедите му.) Така или иначе, социалните роли на Борисов като пожарникар, бодигард, полицай, кмет на столицата, както и образите му на човек, който пуши пури, рита футбол и пр., го отдалечават значително от персонажната система на Елин Пелин. Защо обаче научните сътрудници са се отказали да изследват експресивната простота на изказа у ББ? Ясно е, че разговорният му език може да напомпва значителни електорални мускули, но е твърде уязвим и направо безпомощен на дипломатическата сцена. И каква успокоеност може да има в схващането, че властта се взима, а не се дава; както и че занаятът се краде?