Прозрения за презрения

От много неочаквано място персонализираха Възкресението в днешната българска политика. Със заглавие „Възкръсналият, който плаши“, на цяла страница и с голяма, излъчваща позитивизъм снимка, в. „24 часа“ озадачава в навечерието на големия християнски празник читателите с нещо, което граничи с чудо: с хвалебствена статия за Иван Костов.

Авторският материал акцентира върху чудотворно завърналите се шансове на Иван Костов да управлява. Както се полага на вестника, който от години е най-преданата трибуна на президента Г.Първанов, тълкуванията за положителната промяна в перспективите пред Костов са обвързани не с друго, а с „абсурдната ситуация Георги Първанов да излезне в защита на дясната коалиция“. С уговорката, че нямало как президентът да има добри чувства към Командира, се посочва, че той все пак си давал сметка, че ще трябва да работи и със следващия кабинет( разбирай – Костов може и да се окаже там, май).

Има и други интересни търдения в статията, между които проблясват недружелюбни нотки към ДПС и Доган, на когото „май за пръв път не му е много ясно дали при завъртането на новата коалиционна рулетка наесен ще диктува правилата“.

И други чудеса стават. В друга статия в друг подобен вестник делата на Станишев и компания в парламента, както и думите му, конкретно за сделката с ДПС, са окачествени като „неподозиран автогол“, „търговска сделка“ и още веднъж „сделка“, но този път „позорна“. Самият Станишел е обвинен в малодушие, безпринципност и антидемократичност, криейки се зад една марионетка като Яне Янев. Пророкува се, че всичко това се пише на гърба на Станишев и ще предизвика отзвук пред международните институции и пред избирателните урни.

Вярно ли е? Да. Особеното е, че е написано от Валерия Велева във в. „Труд“. Ако бях пират от детските книжки сигурно на това място трябваше да кажа нещо като „карабма“, или „гръм и мълнии, проклет да бъда, ако това е възможно“. Обаче не съм. И не само е възможно, но е написано черно на бяло.

Картинката напомня класиката в историята на журналистиката с френски адрес. Когато заточеният на Елба Наполеон избягал от плен и стъпил с шепа привърженици обратно на френския бряг, първите отзиви на вестникарите били за него като за „чудовище“, което се завръща. С напредването му и с разрастването на военна му сила обидните епитети срещу него ставали все по-малко, после изчезнали, за да се преродят в нови определения, но с обратен знак до степен, че една сутрин парижани осъмнали с възторжение заглавия „Императорът отново е пред вратите на столицата“, или нещо от този род.

Нито Костов е Наполеон, нито пък медиите ни са френски. Но е интересно да се види как и тук, два века по-късно, у нас се проявяват някои европейски тенденции в журналистиката.