България е на ръба между демокрацията и диктатурата

Напоследък мнозина от избралите свободата ми се обаждат и ме питат: всъщност какво става в България? Изглежда че това, което става, е дотолкова не за пред хората, че не се вързва дори със спомените им от времето преди промените. Ще се опитам да систематизирам своя отговор; при все че отчасти го вече го направих в откритото си писмо до българските граждани “БСП и ДПС извършиха подлост и трябва да бъдат наказани”. Това писмо беше опит за стрес, казване на истината едно към едно – за да видим прогледнем в българското си днес – и  да видим доколко сме изгубили мярата за обществен и политически морал, доколко лъжата и подмяната са станали наше битие и наше ежедневие.

            Сега ще се опитам да анализирам не морално-етичните, а чисто политическите измерения на кризата, в която се намираме. Твърдя, че се намираме в криза, но не в онази, световната и икономическата – а в родна и задушевна такава: в нравствена, политическа институционална и всякаква друга. Намираме се в нея не от вчера и не от онзи ден, а от 2001 г. насам. Крайно време е да прогледнем – иначе имаме всички шансове да не я забележим въпреки драстичните прецеденти, пред които тази криза ни изправя всеки божи ден: точно както рибата не забелязва водата, в която плува – понеже това е нейната естествена среда. Затова безобразия като това, на което станахме свидетели в понеделник, са освен срам и шанс. Те могат да ни послужат като остен, за да се сепнем и да се събудим, да се погледнем отстрани и да се запитаме: чайкай, а в какво живеем ние – и има ли смисъл да се живее така? И да се направим извода, формулиран преди десетилетия от един опакован пак от комунягите поета: “Комай ни лъжат тия синковци...”

            Аз твърдя, че след понеделник, 13-ти април 2009 г., България не е вече същата. Не е демократична страна и не е част от цивилизования свят. Ще повторя: отдавна е така, но бяхме свикнали да вярваме на маските и орнаментите. Сега маските паднаха – и се видя същността на процеса, която мога да нарека с еднакви основания рекомунизация и видиотяване, уродливо израждане и омаскаряване на общия ни живот. От 13-април насам България се видя там, където е: на ръба между демокрацията и диктатурата.

            Първо няколко думи за самия законодателен акт. Той получи различни определения. Някои го нарекоха преврат – и имат известно право, тъй като оставането на власт, без да разполагаш с доверието на избирателите и без да заслужаваш това доверие, е също толкова превратаджийски акт, колкото и насилственото вземане на властта. Един блогер го определи като върщане на член първи от Живковата конституция. С основание, защото промените в изборното законодателство предполагат законодателно увековечаване на властта: тяхната цел е да пресекат дори минималните шансове за постигане на управленска алтернатива. Нещо по-лошо: те целят увековечаване на една управленска философия, разглеждаща политиката само като сделка с оглед партийна, корпоративна и лична изгода. Точно това е философията, върху която е изградена тройната коалиция.

            Вгледайте се сега в целта на упражнението. В момента има една партия, която повече от очевидно ще спечели изборите, защото в момента води с около десетина процента пред БСП и има възходящ електорален тренд. Вдигането на избирателния праг за коалиции има толкова очевиден политически адрес, че дори не си струва да се коментират лъжите и усукванията на ДПС и Сергей Станишев. Целта е да се елиминира дясната коалиция и ГЕРБ да бъде оставена без възможност да реализира дясноцентристко управление. С други думи – ако този проект би успял, Бойко Борисов и неговата партия биха имали само две възможности: или да управляват с БСП, или да останат в опозиция – и БСП и ДПС – тези политически сиамски близнаци, да получат отново властта.

            Аз твърдя, че това е опасно за България, че то поставя на риск основните геополитически приоритети на страната ни. Това управление ни донесе националното унижение да бъдам сочени като най-корумпираната страна в Европа. Ако то продължи, най-вероятно ще се стигне до ситуация, при която или ЕС ще намери начин да прекрати членството на България в общността, или пък това членство ще бъде блокирано до степен, която напълно го обезсмисля. Има вече достатъчно симптоми за преосмислянето на това членство и от президента, и от лидера на сегашните управляващи: като се почне от договорите, които окончателно бастисаха енергийната независимост на страната ни и я поставиха в пълна зависимост от руската воля, като се мине през действия, които материализираха метафората на руския посланик Чижов за България като Троянския кон на Русия в ЕС, и се стигне до драстични по същността си изказвания, като това на Първанов например, който посочи като държавен приоритет и обект на национална гордост минаването на руски тръби през България, или това на Станишев, който в последното си интервю пред ИТАР-ТАСС говори за “фундаментализма” в отношенията ни с Русия. Тъй че тези избори не са само за това кой ще ни управлява, а и за това дали България ще бъде европейска страна или ще се окаже в Евразия – и отново в орбитата на Русия.

             Бих казал и още нещо: намираме се в ситуация, която поставя под въпрос съществуването на реална демокрация в България. Ето само няколко прецедента, които характеризират страната ни като недемократична – и които поне за мен са симптоми, които съдържат в себе си потенциала за бъдеща по-твърда или по-мека диктатура:

Първо: Нарушаването на основни човешки права и свободи.

            Най-пресния прецедент е нарушаването на правото на глас, свързано с въведените изборни промени. Като елеминират политическото представителство на десните, управляващите лишават от смисъл гласуването на десномислещите избиратели.

            Подобно отношение към коалиция, която само преди два мандата е управлявала страната и е имала над 50% от гласовете на всички избиратели, е немислимо за една цивилизована и демократична страна. Въвеждането на псевдомажоритарен елемент в закона пък е пряко нарушение на конституцията: тъй като предполага неравнопоставеност в тежеста на един глас според различните райони – и тази разлика в тежестта се измерва не в проценти, а в пъти. Например ако във Видин 106 280 избиратели ще избират един мажоритарен кандидат, то в 23 Софийски избирателен район той ще бъде избран от 359 357; следователно моят глас в София тежи към една трета и дори по-малко от гласа на някой видински гражданин.

            Пита се тогава какво става примерно с чл. 6 ал. 1 и 2 от Конституцията, според които всички всички български граждани са с равна права и достойнства – и са равни пред българските закони. Или примерно какво става с нормите на Международния пакт за гражданските и политическите права и Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи, по които България е страна.

            Не по-малко тревожна тенденция обаче е посегателството върху свободата на словото – и по-точно опитът на правителството да монополизира медийния пазар в полза на близки до него групировки. Съвсем наскоро държавата стана съдружник на медийната групировка на Ирен Кръстева, която в момента владее около една трета от вестникарския пазар – и която благодарение на въведените от управляващите норми за цифровизация на електронните медии вероятно ще получи монополни позиции в тази област. Обект на сделката се няколко сгради на НАП на стойност десетки милиони евро, които Ирен Кръстева ще получи; Държавата влиза в това съдружие с миноритарен дял акции – и без търг или конкурс – като обект на сделката се няколко сгради на НАП на стойност десетки милиони евро, които Ирен Кръстева ще получи.

            По този начин България прави две неща: първо – доказва, че Законът за конфликт на интереси е къс хартия без покритие – и дава това доказателство тъкмо в момента, в който от Брюксел вече на няколко пъти ни предупреждават, че ще спрат цялото финансиране по структурните и присъединителните фондове в размер на милиарди евро, ако този закон не проработи ефективно. И второ – показва, че е допустимо управляващите да си осигурят медиен комфорт за изборите, като плащат за това с парите на данъкоплатците – което си е пар екселанс политическа корупция.

Второ: Използването на съда за политическа разправа

            Че българското правосъдие не работи и че в България съществува остър дефицит от справедливост, е достатъчно добре известен факт. Или ако някъде проработи – то това става избирателно: в зависимост от парцелирането на престъпния свят от разпънатите над него политически чадъри. Достатъчно е да се посочат примери като липсата на присъда за политическите спонсори на управляващите: този на БСП Марио Николов и този на президента Людмил Стойков, заради чиито далавери бяха спрени парите от еврофондовете – и чиито помагачи зад граница са отдавна ефективно осъдени, докато у нас за реалните извършители присъди няма – и вероятно няма да има. По тревожното е, че съдът се използва за елиминиране на политическите опоненти – което е още едно доказателство за това, че България следва челния пример на Путинова Русия. Най- пресния прецедент е смехотворния отказ на фирменото отделение на СГС да регистрира новото ръководство на СДС – един акт, който цели да предотврати регистрацията на синята коалиция, както и да тласне СДС в ръцете на лобито на ДПС, представлявано от бившия лидер Пламен Юруков, бившия главен секретар Пламен Радонов и още няколко подобни фигури, които и без това направиха вече доста бели в синята партия.

Трето: Използването на държавни институции и ресурси за дискредитиране на политически опоненти, както и за скрита предизборна пропаганда

            Правителството не се поколеба да обяви извънредно положение в столицата и да създаде една чисто рекламна институция, наречена “национален кризисен щаб” – и то когато реалната криза с боклука беше отминала и положението – овладяно. Всички действия на тази боклучена оперета имаха толкова неприкрито пропаганден характер, че вероятно ще постигнат обратни ефекти – като нощната разходка на премиера в инспектиране на това как се чистят улиците. Проблемът е, че това се прави с парите на избирателите, които никой не е питал дали биха подкрепили подобни скечове. И че една от компаниите, които правителството нае да се справят с мнимата криза, е точно тази, която предизвика реалната такава – и която беше изгонена от Софийската община заради очевидния и драстичен рекет, упражняван под егидата на прословутия Румен Гайтански – Вълка.

Четвърто: Създаването на политическа полиция

            Става дума за ДАНС, най-свидната институционална рожба на Сергей Станишев. Ще посоча само два абсурда с тази агенция. Първо: бившия министър на МВР Румен Петков беше отстранен от поста си заради нерегламентирана среща с дупнишките гангстери, известни като “братя Галеви”. В същото време агентът на прикритие, който е организирал тази среща и на чийто терен беше проведена тя, не само че не беше санкциониран, но и стана съветник на Петко Сертов – като според редица сведения именно той ръководи оперативните дейности в агенцията. Второ: един министър се обяви публично срещу далаверата с Ирен Кръстева – и още на следващия ден ДАНС започна разследване срещу него. Няма да споменавам другите аспекти, свързани пак с тази далавера – примерно акцията на агенцията за отстраняването на Мургина – абсолютно необходимо, за да се поеме най-важната приходна институция на ръчно управление по време на изборите – и за да може кабинетът да подмени ръковоството й при сключването да договор, отнасящ се до собствеността на нейните сгради. Своеобразното санкциониране на “непослушните” от ранга на Николай Василев обаче не може да се тълкува по друг начин освен като доказателство, че ДАНС върви по стъпките на ДС.

Пето: Производството на подставени политически субекти

            Разширената опция за предотвратяването на опасността от дясноцентристко управление е традиционната дясна опозиция не само да бъде елиминирана, но и подменена с псевдо-десни политически субекти, които да послужат като мюрета за десните избиратели и като мекерета на управляващите при евентуалното им попадане в управленски коалиция. Такова беше например движението “Напред” на енергийния бизнесмен Ковачки, което обаче отпадна от политическите сметки поради изчерпването на властовите ресурси на неговия реален създател – президента Георги Първанов – и попадна под ударите на същия закон, който бе гласен за бастисване на синята коалиция – това впрочем е и основния мотив за наложеното от президента вето. Следващият такъв субект е поне според мен най-уродливия в момента: псевдо-консерваторва Яне Янев и неговата партийка РЗС. Фактът, че неговата ПиАр кампания е резултат от съвместните усилия на ДАНС и прокуратурата, говори много ясно за политизацията на тези институции и за пряката им поява на политическата сцена. Характерна в случая е не толкова неговата подставеност, колкото неговата функция като момче за мръсни поръчки – и на законодателен екзекутор в една акция, с която – както стана ясно от думите на Станишев, дори ДПС не са искали да си цапат директно ръцете.

Шесто: Пълната криминализация на държавата и държавните институции

Бяхме нейни свидетели в хода на целия мандат на тройната коалиция. Скандалите около Румен Овчаров, историята с Вальо Топлото, подвизите на разните Батковци и Братковци са само фрагменти от перманентния скандал, който представляваше това управление. По-страшен от конкретните криминални прецеденти обаче е фактът, че корупционното поведение бе превърнато в мяра за нормалното поведение на политически успелия човек, а богатеенето на гърба на властта – в нещо естествено и неподлежащо на обяснения. Не по друго време, а именно през това управление Доган произнесе емблематичната фраза за обръчите от фирми – и хвърли в лицето на българското общество наглото признание, че не яхта, а лещяща чиния щял да си купи, стига да можел. И няма как да се заобиколи факта, че при пълното отсъствие на идеологическа спойка, морални принципи и чувство за достойнство, единствения движещ мотив на участниците в управленската шайка е материалния интерес – и че става дума не за правителство на БСП, ДПС и НДСВ, а за правителство на олигархията. Същата отдавна се е настанила в партийните централи и получава щедри подаръци от мащаба на Пловдивския панаир – или пък обменя политическа подкрепа срещу запазване на незаконно предобитото имущество – какъвто е случаят с бившия цар например. И ако си говорим за корупционни рекорди, май точно Сергей Станишев би всички поставяни досега – като от частно-институционална гледна точка неговите емисари надминаха дори тези на ДПС – което, съгласете се, е наистина постижение. Справка – вършеенето в Комитета за горите, където хората на БСП успяха да постигнат за една година същия брой замени, които ДПС сколаса да направи през целия останал мандат.

            Могат да се посочат и още ред сродни аспекти – като избирателното финансиране на общински проекти само в общините, които са от политически интерес за управляващите; перманентните опити на МВР да узакони пълната безконтролност на достъпа си до електронните комуникации и кореспонданция на гражданите, които и без това следи; безумното харчене на бюджетни излишъци в период на криза, целящо да върже ръцете на следващото правителство; смазването на граждански протести с неоправдано насилие и конспиративни сценарии, скалъпени от самите правоохранителни органи, и прочее. Но и изброеното ми се струва достатъчно, за да подкрепя основната си тези: управляващите са прекрачили всякакви допустими граници и норми на поведение и политически морал, демокрацията в България е в опасност, а геополитическото ни бъдеще – крайно несигурно и проблематично. Ако разгледаме ставащото днес не като факт, а като симптом за бъдещи действия, ще имаме основание да твърдим, че най-вероятно предстоящите избори ще бъдат манипулирани и фалшифицирани с всички възможни средства. Казвам това, не само защото бяха отхвърлени редица разумни мерки за гарантиране на честни избори, предложени от гражданското общество, но и защото от хора, които не се колебаят да използват мнозинството си, за да постигнат служебна победа на изборите чрез един нечестен и подъл законодателен акт, може да се очаква буквално всичко.

            В същото време единственото средство, с което разполагаме, за да противостоим срещу тези мрачни перспективи, е нашият изборен вот. Затова казах, че БСП и ДПС трябва да бъдат наказани – върху тях трябва да се стоварят последствията от яростта, която българите натрупаха в последните четири години – и тази политическа шайка трябва да бъде удавена в протестния вот – за да може след това да понесе и юридическата отговорност за своите действия. Затова да бъде изразен този протестен вот, като се гласува на предстоящите избори не е просто въпрос на политически избор – е въпрос на гражданска отговорност пред нашето общо бъдеще – и бъдещето на нашите деца.

            Спрямо тази отговорност проблеми като личните взаимотоношения, доволства и недоволства от този и онзи ми изглеждат дребни и несъществени. Разбира се, аз знам, че българската десница съвсем не е в идеална кондиция, че предстоят много търкания и вътрешни проблеми. Но това е политическото представителство, с което дясномислещите хора разполагат – и ако то е такова, каквото е, то това се дължи не на последно място и на факта, че тъкма тези избиратели не са поискали сметка и не са държали под контрол хората, на които са дарили доверие и на които са дали правото да ги представляват.

            С това не искам да кажа, че човек трябва да е безкритичен и да се примири вечно да избира по-малката от двете злини. Искам да кажа, че казусът “всички са маскари” е една от основните мантри, повтаряни от управляващите с цел промиване на мозъците. Друга такава е: нищо не зависи от нас. Напротив – всичко зависи именно от нас. Но трябва воля и убеденост, че съдбата лежи в собствените ни ръце, че не някой трябва да ни води нанякъде, а трябва сами да творим и настоящето, и бъдещето си. И че ако става дума за две злини, то по-голямата в случая е преходът от диктатура към демокрация да завърши пак с диктатура, леко маскирана с демократични орнаменти. Това е, което не трябва да позволим. И затова е време да се вземем в ръце.