Нека чуем тези гласове поне сега

Гьоч – да прекрачиш границата. Документален филм на Ирина Недева и Андрей Гетов. Сценарий Даниела Горчева, оператор Любен Бързаков, продуцент Червената къща за култура и дебат, София

През зимата на 1984-1985 година бяхме в родопското село Чокманово, когато чухме новината за ″доброволното” преименуване на турците в България. С приятелката ми Евгения Иванова, истински познавач на малцинствените проблеми, не можехме да повярваме на ушите си. В първия момент дори помислихме съобщението за отвратителна, нелепа и безвкусна шега, макар и да знаехме чудесно, че хуморът на умореното общество не можеше да бъде толкова морбиден.

Не един честен човек по това време виждаше в преименуването на турците най-шизофреничния акт на комунистическия режим. Но малцина разбираха тази шизофрения като поредния, заключителен етап в процеса на асимилиране – всъщност на унищожаване на идентичността на мюсюлманските малцинства в България. Това беше дълъг, и макар и зигзагообразен, беше пределно последователен процес. Той не спираше пред нищо – психологическо и физическо насилие над стари и млади, побоища, затвор, принудително изселване. Но на пръсти се преброиха хората, които дръзнаха да кажат високо своето НЕ на поредното потъпкване на може би най-естественото от всички човешки права – правото на име и на майчин език.

Защото друго беше вече българското общество – не това, което застана срещу депортирането на българските евреи през 1942-1943...

Четирите десетилетия комунизъм бяха заличили темелните представи за достойнство и доблест на българина, за което прекрасен лакмус е поведението към по-слабия, по-онеправдания, към преследвания и измъчвания твой съсед. Гласът, който се чуваше тогава в България, естествено, беше само гласът на лъжата – на плитката пропаганда и на наглото фалшифициране на историята. Турците – и жертви, и бунтари – бяха невидими и безгласни.

Създателите на документалния филм ″Гьоч – да прекрачиш границата” връщат тези гласове. Двадесет години след като България се разделя с 370 000 от своите съграждани турци, имаме един емоционален, човешки, но и дълбоко аналитичен разказ за ″възродителния процес” и за съдбите на няколко български турци преселници в Истанбул, Анкара, Бурса. Всички са високо образовани и успешно реализирани хора – между тях има университетски преподавател, архитект, инженер, учител и компютърен специалист, поет и бизнесмен: Зейнеп Ибрахимова, Сабри Искендер, Авни Велиев, Сюлейман Тюрксьоз, Кезим Тюрксьоз, Метин Сеит, Ердинч Кюпчу. Нека чуем тези гласове поне сега.

Филмът е дълбоко познавателен. Колко българи днес знаят за измъчванията в мазетата на народната милиция, за бягствата в гората на подплашените хора сред студ и сняг, за ″въдворяванията” на местожителство в противоположния край на страната, за отварянето наново на злокобното Белене, този път само за турци, за изнудването и заплашванията, противопоставящи съпруги на затворените им мъже?

Масовата публика днес отново преповтаря мантрата за турците-терористи, но не се пита не само защо, но и кой и кога. Знаем, че Ахмед Доган от агент на Държавна сигурност, след затварянето му в Пазарджишкия затвор уж става човекът, ръководил от затвора майските протести на българските турци и създател на „най- ефективната националистическата турска организация като реакция на ″възродителния процес” по неговите собствени думи. Зейнеп Зaфер – Ибрахимова опровергава тази лъжа, аргументирайки се включително и със своя собствен затворнически опит.

Едно от най-важните познавателни достойнства на филма са разказите за – отново широко неизвестни – опити на българските турци да се противопоставят на „преименуването” и да потърсят международна подкрепа за човешките си права. И те са не един и два. Авни Алиев създава партия под нарочно абсурдното име ″Турска Ленинска Комунистическа Партия” още през 1980 г., за което е ″награден” със седем годишна присъда, а през 1989 г. и организацията ″Дружество за подкрепа на Виена 1989”. Сабри Искендер е един от създателите на ″Демократичната лига на турците в България”, след като през януари 1985 година, ден преди началото на акцията на ″възродителите” в неговия район е арестуван и заплаща отказа да смени името си със 111 дни побоища в сливенската милиция и двукратно изселване. След двете години в затвора и многократни принудителни изселвания заедно с брат си и братовчедите си Зейнеп Зaфер участва в оглавяваното от Илия Минев ″Независимото дружество за защита правата на човека” и е назначена за негов координатор в цялата Варненска област, където изгражда местните структури, за което тя и семейството й са от първите екстрадирани.

Филмът има един чудесен емоционален център – посещението на Сабри Искендер в село Камено поле, където е бил изселен. След повече от 25 години той звъни на вратата на Бисерка Илиева, неговата хазяйка, която никога не му е взела и стотинка за наем. Срещата им е мъничък триумф на човещината и сърдечността. Бисерка е опазила през обиските дори оригиналните документи на ″Демократичната лига на турците в България”. Тя разказва как Сабри ги е просвещавал политически – поставяйки ВЕФ-а върху една тенджера в задния двор, той научава всички да слушат редовно радио ″Свободна Европа”.

Процесът, наречен едновременно нелепо и цинично ″Възродителен” продължава да бъде срамно непознат. Широката българска публика днес все още е убедена, че турците като пета колона на Турция в България са се стремели да откъснат цяла Източна България – официалното „оправдание” на службите за насилствената асимилация. И днес се повтаря омагьосаният кръг на омразата и на лъжата, употребявана от опортюнистите ″патриоти”. Българската публика, подготвена добре ″исторически” от ″Време разделно”, намразва турците като най-чуждия сред всички други малцинства. За жалост новите високо професионални исторически изследвания на тези процеси остават изолирани в академичната общност. Знанието на българина за целия период на комунизма не се формира от високата наука. „Ако си турчин – това значи да си варварин – ето какво идва от киното, училището и учебниците в България” казва архитект Кезим Тюрксьоз, който е бил едва десетгодишен, когато учителите му настоявали да си смени името с българско.

Българските турци дадоха достоен пример за отхвърляне и непримиримост към безумната политика на БКП, която накрая ги прогони от България. Но колко българи виждат като „свои” опитите на турците да се опълчат на комунистическия режим и да създадат организации за опазване на човешкото си достойнство? Колко от нас биха били готови тогава да направят същото, заплащайки за това със собствената си свобода и със сигурността на семействата си?

Гьочмен е човек, който е насила изгонен. България изгуби стотици хиляди трудолюбиви и лоялни свои граждани. С мълчаливото съгласие на останалите.

Затова разказът за прокудените български турци и техният спомен 20 години след ″събитията” е и размисъл за ценностите и самопознанието на цялото българско общество. Няма гняв и омраза у прогонените турци – има болка и зрелост на оценката. А при нас покълват отново задушаващите плевели на ненавистта към турците – това събирателно, което не прави разлика между тези, които се разбунтуваха, и тези, които бяха верни помагачи на режима.

Филмът е великолепно замислен, построен и монтиран. Историческите препратки, данни и хронология са на вярното място, което прави филма лесен за възприемане дори от абсолютно незнаещия проблематиката.

Пожелавам му ″добър път” от все сърце – защото съм уверена, че ще стигне до сърцата и умовете на всички честни и мислещи хора в България.

Филмът ще бъде излъчен днес, събота, 28 май от 15.25 ч по БНТ.