120 ЧИФТА СВИНСКИ УШИ

Лошо живеем, господа, не само според Чехов. Линеем... До толкова оскотя тротоарната фантазия в отечеството, че втора седмица нарочно подбрани лица претоплят зле запържените манджи на портиерски кавги, изговорени преди години. По край  празника на читанките ни пробутаха пак освирепял Сидеров с гарнитура „турци-изедници”, а отминалата седмица претакахме: „Криминогенното у Борисов - като млад.” Опит за политически-полифоничен профил на привременния премиер на България.

За подобна творческа импотенция в по-добрите медии след Загреб, чорбаджиите направо гонят на трудовата борса провалилите се сценаристи-несретници. Вярно е, че от „краставици убийци” скандал не става, пък и на кого му пука за десетина вкретенени българи, гушнали босилека от глад или от преяждане с ГМО-та. Дето се вика, дори Муамар Кадафи потъна забравен из напоителната българска скръб по Батето, че яловия опит да се разкрие „алчаната природа” на ветеранката на клапата и перото, г-жа Васа Ганчева излезе като неприличен стомашен звук, издаден от емигрантка при слушане на: „Облаче, ле бяло...”

Най-смешното беше с глуменето около природата на Борисов. Не е нужно да си внук на Фройд/Вайнингер, за да разбереш от птичи поглед, че поведението на сватбарския генерал е единствено и само продукт на работническо-селската лумпениада, щедро полята с естественото за такива индивиди чувство за осъзната малоценост и малотрайност. И ако у Дориан Грей авторът Уайлд стоварва всички действащи кошмари върху „портрета”, то в горчивата шаечна правда на българската посредственост, авторите на Борисов Рroject най-безстрастно и безкомпромисно са отредили на играещия себе си Полишинел незавидната съдба на „Онзи, който получава плесници”.

Също така, съвсем не е нужно да си анализатор от Капитолия, за да разбереш, че живеенето на настоящия министър-председател на България е невъзможно без текезесарската масовка на географската територия, в която се е родил и битува. Как ще се нарича такава пасмина е произвол на времевия жаргон. Рожба на зле артикулираната колективизиция, тя - групата, отрядът, отборът, звеното, ротата и пр. завинаги ще остане в канелено-горската почва на душата му. Ще се развива там и естествено ще дава плодове. Както е писал покойния грузински версификатор Маяковски, по повод заболяването на друг клет човек: „Когато говорим за Ленин, разбираме партията”. И обратното... Точна диагноза. Партия, шайка, мафия... Всичко е според лекуващия медицински специалист. Самодостатъчността на подобен тип лица винаги започва в самодейни затворени общества и завършва с фарсови заклинания, че никой не е заслужил неговата всенародна жертва и т.н.

Писач, комуто в определен период от време вярвах, ми е преразказвал една не много известна градска легенда, в която герои са 120 чифта свински уши. Ето кратката показателна история:

            Притиснат от съпругата си, комунистическо парвеню, офицерът от МВР - Борисов с много труд и скърцане на зъби се понаучил да чука... тенис. Все пак, тенисът не е челик или ритане на футболна топка? Някак по-интелегентско се приема и у саморазложилата се комунистическа върхушка, която след време ще започне да нарича гордо себе си елит на нацията и страната. Несъвместимостта на този спорт с аграрната корпулентност на индивида е очевидна, но затова пък той ще влага цялата си амбиция да бъде вечен победител и фаворит на тълпите. Мъжкарят просто иска да бъде харесван и аплаузите няма значение от къде са чути. Важно е да бъдат чути... Това, което не постига с овладяването на музикален инструмент /в случая акордеон, този кошмарен клавир на лумпен-пролетарита/ или чуждите езици, е вложено в интелектуалния спорт с много хъс.

При едно от поредните си властови назначения, Борисов се самопроизвежда за „Патрон” на тенис-турнир. /Какво безславно желание за рицарско поведение?/ Турнирът е в провинциален град, но с достачен брой клакьори, публика и обикновени кибици. Подобни стълпотворения дават възможност и за задушевни срещи от „неформален характер”. Там се събират и всякакви „честни граждани” и прочее патриоти на духа и бухалката. Всеки може да си каже болката на „шефа”. Той ще ти подари и билка... От София тръгва тежка кавалкада  тридесетина черни и лъскави машини. Джипове и лимузини. Провинциалният град е щастлив, че ще приеме именно това „знаково спортно събитие”.

Организаторите, авери по дейности и душеприказки на Боса, са се подготвили повече от добре. Европейски кортове, нови съблекални и трибуни. Блок маса за спортсмените. Менюто е: ..варени и препърлени върху скара свински уши. Любимото блюдо на генерала. Кавалкадата е пристигнала, екипите са облечени, публиката притиска цветя и гербери. Деца  подлагат бузки за щипкане. Моми, с национални носии, са готови да изядат и най-големия краешник, набутан им в устенцата от Шефа. Свири нашенска и на други демократични малцинства родна музика. После Химна на рупубликата.

После... После, оня който трябва да играе с Б. Борисов обаче се е разболял или се е уплашил, или жена му не го пуснала, или е емигрирал в чужбина, или е застрелян? Един Бог знае, какво се е случило, но го няма. Карък страшен. Борисов също става страшен... Организаторите обаче намират изход. Някакъв неизвестен младеж, почти на половината на телесата на Б.Б. излиза на корта. Усмихва се, ръкуват се, играят... Сет, втори, и... няма трети. Просто защото оня неизвестен майстор е залепил бъдещия премиер на червения грунд на корта. Победил го е. Тоя никому неизвестен местен кретен. Тоя...

Няма нито ръкопляскания, нито викове, нито поздравления. Загубата виси, като рекламен билборд на огологъзания Азис срещу лицето на столичния кмет. Иде му да стъпче него... момченце. Но нали е игра. Който играе - пИчели, както казва друг български народен гений. Тук егото на момчето с акордеона и филията хляб с мас не издържа, той крещи на гавазите. В джипа, газ и синя лампа... Сто и двадесет чифта сварени и препърлени свински уши лежат неизядени по чиниите. Любимото меню на Генерала... Изхвърлят се. В името на генерала. Който не знае с кого играе, яде свински уши. Който не знае, да си яде своите уши. Подобно „Пожарна команда” се хвърлят и аверите в джиповете. Настроението е едно... мрачно. Загуба. България трепери. Като пред избори... Победителят е даскал по литература. Кошмара на живота. Интелегент скапан...

Това е историята със 120-те чифта свински уши... Не съм бил там, не съм ял, не съм пил, нито пък умея да играя тенис. Е, бил съм даскал по литература... Кошмарът на живота. Интелегент скапан. Но вярвам на оня писач, който ми разказа този анекдот. Защо ли? Защото, както бяхме отишли на едно национално тържество, та писачът да изклинчи от Борисов едно потупване по рамото или поне усмивка, бе отминат като ЖП - кантон в Северозападна България. Заедно с другар, уж  по-малко боли. Глупости... За илюстрация на страха ми бе разказано и онова с ушите... И като отмъщение.

Сега и вие го знаете. Ителегентски смешки, ще си рекат някои. Компромат, ще отсекат други. Нито едното, нито другото. Човеци и народ. А периодът днес е също, като онзи от 1886-та, когато, ако не е имало мислещи и истински мъже, като Самболов, днес ни Банкя, ни България щеше да я има. Б.Борисов тоже. Митичният му земеделски дядо тем паче... Банкянски земеделец. Айде, стига бе? И за да не се чувствате измамени от времето, ще ви припомня какво пише Симеон Радев в том втори на „Строителите на съвременна България”. Всяка прилика с лица,събития, изгледи и гледки, съвсем не е случайна.

Четете:

„... Продължена за безсрочно време, борбата почваше да хаби народния ентусиазъм. Търговският свят страдаше от голямата несигурност на положението. Пловдивският кореспондент на Le Temps съобщаваше, че в Южна България фалиментите се увеличавали по застарашителен начин. Неуспехът на правителството да сключи заем бе се отразил много зле върху пиацата, като бе стеснило кредита в страната. Урожаят бе добър през лятото и масата не чувстваше силно икономическата криза - както се вижда и по постъпленията на данъците, но политическите тревоги, събуждани от събитията, проникваха и в нея, раздухвайки смътни опасения за война и реквизиция. Най-смутена бе обаче интелегенцията. От пътуването на пратениците в Европа тя бе очаквала някакъв осезателен резултат, а не виждаше друго, освен политически симпатии. В новините, които тя жадно четеше по вестниците, никаква надежда не се раждаше за едно близко разрешение на участта на България. И едно съмнение почна да никне в нейната душа относително постоянството на доброто провидение, което бе закриляло България на Шипка и Сливница и на което се бе навикнало да се осланя това поколение на щастливи авантюристи. Наистина фанатиците на национализма, на които Д. Петков бе и пророк и философ на историята и дипломат, продължаваха да поробят със смели фрази бъдещето, но един отпадък на духа се забелязваше очебиюще в широките редове на интелегенцията, отпадак, толкова по-опасен, че не произтичаше от видението на една определена опасност, а от едно растящо чувство на безпомощност, отровено от дълго и безплодно напрежение на страната. Това бе нещо подобно на душевния маразъм, в който изпадат болните, когато са вече опитали без никаква полза най-енергичните лекарства: едно униние, против което никакъв цяр не помага освен едно голямо сътресение в организма. Такова сътресение бяха за България февруарските бунтове в Силистра и Русчук.”

Вярно, в обединената Европа бунтовете не са вече на мода. Просто не се харчат. Затова имаме все още свободни избори... Там какъв харчлък обаче пада... Много повече от 120 чифта свински уши.